Осмото издание на Protext , платформа за създаване и превеждане на нови драматургични текстове, представя две ярки, любопитни и много различни една от друга пиеси.
Докато „Борхестриптих“ от Ясен Василев е литературно-философска игра в духа на постмодерното писане за театър, „Добре дошли в България“ е своевременен коментар на събития от българската ситуация в днешния ден.
Тези две коренно различни посоки са чудесен повод да се вгледаме във възможностите на новата българска драматургия и да осъзнаем нейното разнообразие, богатство и талант. За осми пореден път Protext представя текстове, които се превръщат в едни от най-любопитните събития в съвременния театрален живот. И двете представления се случват в ДНК, пространството за съвременен танц и пърформанс.
„Борхестриптих“
е дългосрочен проект на Ясен Василев, познат на българската публика от дебюта си през 2012 г. със „Зазиданите“ (Младежки театър, реж. Тея Сугарева). Награждаван поет, Ясен Василев работи и в Шанхай, където „Борхестриптих“ е представен за първи път през 2014 г.
Две години по-късно авторът представя интригуващ спектакъл с български актьори, който би могъл да се определи в направлението литературен театър, въпреки че умело са вмъкнати и елементи като интерактивност, и работа с прожекции и мултимедия (Петко Танчев). Представлението има своята силно въздействаща визуална страна, която на моменти допълва и дори доминира над сложния, пълен със загадки текст. „Борхестриптих“ напомня на тайнство, произлизащо от задълбочения прочит на Борхес от страна на Ясен Василев, който не толкова дописва неговите три разказа („Смърт и компас“, „Вавилонската библиотека“, „Другият“), колкото намира връзка между лесно разпознаваеми цитати и образи и ги колажира в едновременно мистична атмосфера и разбираема, логична концепция.
Пиесата съчетава криминален и философски характер, което е доста рядко срещано явление в българската драматургия. Действието се развива според разследването на три убийства от детектива Льонрот (Петър Мелтев) и неговия колега Тревиранус (Живко Журанов). Двата персонажа са пълен контрапункт един на друг – докато първият е ерудит, мисли в семиотична перспектива и гледа на убийствата като на проблеми едновременно на изкуството и на живота, вторият използва по-семпла логика и черпи обяснения от живия живот. В представлението двамата актьори се различават силно и по визия, което подсилва ефекта на противоположност между образите им. Като цяло актьорската игра в „Борхестриптих“ (тук се включват Александър Узунов и Велислав Павлов, изпълняващи различни ключови задачи и роли в спектакъла) работи като точно изчислен и много добре стикован механизъм, като всеки съумява едновременно да партнира на другия, но и в същото време да развива своята посока/индивидуалност в пиесата.
В този смисъл „Борхестриптих“ трудно се вписва в жанра „сценично четене“: въпреки че актьорите видимо четат текста на пиесата, който се прожектира от двете страни на квадратната сцена (а от другите две страни е наредена публиката), събитието има качества, които го правят пълнокръвен театрален спектакъл. Сценографията и видео средата на Петко Танчев допринасят за този ефект, като пренасят публиката в цялостен и построен специално за представлението имагинерен свят, населен със знаци и образи като шахматна дъска, компас, прожекции на текст и актьорска игра, снимана в реално време.
Преживяването от представлението би могло да се опише като пътуване в приказен свят, в който зрителят се движи във все по-задълбочаващия се многопластов разказ. Изговорени от персонажите, най-вече от Льонрот, много от репликите придобиват универсално значение. Пример за това е изречението Светът е текст върху друг текст, провокиращо идеята, че всички ние едновременно изграждаме и живеем в постоянно променящ се палимпсест, каквото е и самото произведение „Борхестриптих“. Пиесата се занимава в дълбочина със силата и значението на думите и езика. Без да подава готови решения на зрителя или читателя, текстът иносказателно предава сложния и противоречив свят на Борхес. Не на последно място, „Борхестриптих“ би могъл да бъде разбран от зрители, които не са познавачи и почитатели на Борхес. Неговата сила се намира в универсалността на звученето – може би и затова той намира място едновременно в театралния живот на България и на Китай.
„Добре дошли в България“
е ясен, конкретен и актуален текст за театър. Многобройните автори (Гергана Димитрова в съавторство със Здрава Каменова и със съдействието на Елена Шопова, Петър Мелтев, Василена Василева) са вложили в неговото звучене нотки на спонтанност и непретенциозност, така че пиесата да се възприема с лекота.
От една страна, действието върви доста бързо и има епизодичен характер. Персонажите са по-скоро анонимни, но характерни представителни групи от българското общество – ловци, пенсионери, майки, артисти. Те изразяват и отстояват своята позиция спрямо бежанците, чрез които имат шанса да спечелят пари от еврофондовете, при условие че им съдействат и ги подслонят. Така поне казва „президентът“ в един монолог с доста познато звучене в началото на пиесата. По време на цялото действие приликата с действителни лица и събития е толкова голяма, че възниква въпросът дали освен колаборативен, този тип правене на театър не е и по някакъв начин иронично и/или пародийно документален.
„Добре дошли в България“ събира няколко персонажи, които функционират като обобщение на българската логика и манталитет в ситуацията на „усвояване“ на бежанците от Източния свят и парите от Европа. Тяхното поведение се ръководи от крайностите – от топло и любящо намерение, провокирано от алчност, то изкристализирва бързо в омраза, ксенофобия и непоносимост към различния. Поради ограниченото си мислене хората се оказват неспособни да приемат и да помогнат безкористно, осланяйки се на първичния импулс да защитят себе си от другия.
Тяхното драматурично изобразяване е ненатрапливо пародийно: въпреки че темата и развръзката са до голяма степен предвидими, скицирането на образите и бързото темпо на действието не позволяват моменти на скука. Донякъде като контрапункт, или по-скоро като страничен, по-отчужден глас, се явяват персонажите на влюбения, жената-учен (отдела по екология от БАН) и българина – емигрант в Германия, чието появяване е съвсем към края на пиесата. Тяхната връзка с темата е по-метафорична и сложна от тази на групите, които носят пародията в пиесата. Чрез емигранта и жената-учен текстът задълбочава значението си и в крайна сметка предлага решение на проблема с отношението към другия, макар и изразено чрез немалка доза ирония и отчужденост: мисия на Марс от страна на емигранта и завръщане към корените на селото от страна на жената-учен.
Тези решения, изречени в момент на катарзис, след известен момент на размисъл, още повече подчертават проблема за бягството и склонността към изолация. Като че ли човекът, независимо от националната си принадлежност, вече не е способен да остане, за да се бори или предаде, той по някакъв начин бяга вътре в себе си. Донякъде тази тъжна констатация се изговаря от влюбения, който е изоставен от своя любим чужденец, а от друга страна, отеква и в групата на ловците. Оказва се, че тези хора са отгледани по скайп от родители – емигранти, едни големи деца, които все още не могат да се грижат сами за себе си, но сякаш изговарят проблема на държавата с въпроса: „А ние пораснахме ли?“.
В „Добре дошли в България“ иронията започва още от заглавието и пронизва всеки епизод от колажа, който авторите умело конструират в театрален текст. Режисьорът/автор Гергана Димитрова определя събитието като нещо средно между сценично четене и представление и този жанр подхожда на пиесата, вписва се в нейното актуално звучене. На моменти създадената от Павел Терзийски звукова среда се превръща в централно събитие на сцената и има силно въздействащ ефект върху публиката. Оказва се, че с минимални средства и изобретателност „Добре дошли в България“ е едно талантливо реализирано представление. Актьорите (някои от които с различни амплоа и като автори) имат ангажирано отношение към текста и темата и заедно създават добра ансамблова игра, в която няма „главен герой“. Най-важни са проблемите, които минават отвъд театралните и национални граници.
Въпреки преобладаващия тон на пародия на нравите, не бива да се остава с впечатлението, че „Добре дошли в България“ е текст, който единствено посочва недостатъците на обществото, в което живеем. Напротив – в него, както и в „Пепеляшки ООД“, има едно намерение към по-добро съществуване. Не оптимизъм, а по-скоро едва доловима надежда, че колкото и да е противоречив светът, в който живеем, има начин той да бъде подобрен. Както и в „Пепеляшки ООД“, така и в „Добре дошли в България“ се чува призив за завръщане към корените, към архетипа и природното начало – може би това ще премахне необходимостта от бягство.
