0
1026

Две рождественски проповеди

kyanakiev

 

1.

Първо е невероятният парадокс на това Раждане – неговият стряскащ и чудесен екс-центризъм.

Защото нека се замислим къде се ражда Спасителят на света, Царят на света в дните на „кесаря Августа” (Лук. 2:1). Или по-точно: къде този свят Му оставя място да се роди. Във всеки случай не в своя център, не в царстващия Рим (който едва галилейският рибар Петър ще придобие за Христа), не в онзи Град, пълен през онези дни до край с блясъка на Августовата слава и в който за нищо, освен за тази слава не остава място. Не остава чак до глухата източна провинция Иудея, където в сянката на тази слава обитава от векове „семето Авраамово”. Но и в тази, и в тази провинция Той не се ражда в нейния център, в „светия град Иерусалим”, понеже в същите онези дни той е задушен от туловището на гигантския дворец на Ирод „Велики” и в него не е останало място за друго, освен за тежката власт на този ориенталски „приятел на кесаря”. Не е останало – чак до градчето Витлеем, на десетина километра от подстъпите на крепостта му. Но ето: и схлупеният някогашен „град Давидов” е пълен в ония дни – пълен сигурно със своето тъпо и безпросветно керванджийско ежедневие, което посреща и изпраща – ден след ден – пътници и търговци в страноприемницата в покрайнините си. Единствено, единствено в тази страноприемница, в която при това „нямаше за тях (за Иосиф и Мария) място” (Лук. 2:7) се ражда Христос. Той се ражда не в столицата на „вселената”, а в най-източната провинция на „вселената”. И в тази най-източна провинция, се ражда не в нейния дворцов град, а в малкото градче около този град. А пък в малкото градче – не в някой от домовете на сродниците Му от „коляното Давидово”, а в страноприемницата за странниците. И в страноприемницата накрай, не около огнището, където са стълпени нея вечер тези странници, ами в обора, където те са оставили животните си. При тях, при тях е оставил „този свят”, пълен със себе си през онези дни (както и през всичките си дни) място за Него.

С две думи: Христос се ражда не там където светът е пълен със себе си самия, а където е останало място за неговата всегдашна жажда. Това, сиреч, трябва да помним през годините всички (и ние, християните, най-вече), за да не се окажем също посрамени, когато излизайки доволни от блестящите увеселителни заведения, или дори от съборните си храмове на Рождество, внезапно съзрем на ъгъла на малката уличка, в дъното, до оградата на онази стъмена градинка, как над импровизираното огнище от кашони на кварталните клошари, свети в небето звезда, която дотогава никога не сме виждали.

2.

„… де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним.” (Мат. 2:2)

Тази невероятна звезда, с която започва разказа за Христовото Рождество св. евангелист Матей! Копнежът на целия космос от самото му начало е бил копнеж по тази звезда, зов за нейната вест. И ето: избликването й е знак, че зовът е чут, копнежът е намерил отклик и вестта е прозвучала. Защото инак не би настъпила тази промяна в небето и то би останало все тъй напрегнато-вдълбочено, неистово взиращо се с мириадите си безсънни очи в бездънния мрак на космическите бездни, както го е правило от хилядолетия, таейки в мълчанието си някакво мистериозно очакване. Та ето, чрез тази звезда, то най-неизменното, внезапно е възкликнало. То вече не се взира – търсещо-чакащо, а сочи, сочи със своя възклик. И мъдреците тръгват, покорявайки се на указателния му пръст, на немия повик на звездата, на нейния, направо казано, нетърпелив, задъхан знак. Защото впечатлението за задъхано нетърпение от космически мащаб се усилва и от това, че у евангелист Матей звездата, която се е явила на изток не просто стои в небето, както е обичайно, а – върви, при това пред тръгналите подир указващия й пръст мъдреци. Тя като че ли бърза дори повече от хората, които е известила. Тя ги води. Не може да се стърпи само да им посочи от висините си мястото. „И ето, звездата, която бяха видели на изток вървеше пред тях, докле дойде и се спря над мястото” (Мат. 2:9). Нека си дадем сметка колко нечувано е било това невероятно раздвижване на космоса за гръко-римското съзнание, за което „космос” и означава „порядък” – неизменният порядък на мирозданието.

Но ето: това раздвижване на неизменността продължава и, вече в Евангелието на Лука, подир възкликването и завтичането на небето, се явяват и Ангелите. Както всякога те са събитие, вест от отвъдното, която се втурва в битието на този свят без да произтича по какъвто и да било начин от хода на живота му, без да се съдържа в причинно-следствените му редици. „Ἄγγελοι” на гръцки означава „вестители” – вестители не оттук, от отвъд, вестители оттатък всичко, което просто „е”. Следователно, още нещо радикално ново, чудесно, извън-редно, откровяващо не-битийна реалност се втурва в света.

Но дори Ангелите са в тази вечер като че ли изненадани. Идват като „многобройно войнство небесно”, което „хвалеше Бога и казваше: слава в висините Богу, и на земята мир, и между човеците благоволение” (Лук. 2:13-14). Оставаме с впечатлението буквално за захлипващо се от внезапно ликуване възклицаване, за преизпълване на простора с възнасяни едно през друго славословия. Това са наистина „сили” – сили, които завихрят и потеглят всичко околовръст епицентъра на явлението си. И тези сили сами не могат да скрият поразеността си, и в този случай не просто известяват, но и вопият от своята собствена изненада. Вестителите, долавяме ние, сами са смаяни от вестта, която известяват.

В тая същата страна – продължава св. евангелист Лука – имаше пастири, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си” (Лук. 2:8). След възклицанието на небето, след завихрянето на космоса, сега сме потопени в картината на един мирен бит, чийто покой открай време е все пак пронизан от някаква неясна напрегнатост, от някакво отколе сякаш предчувстващо сънуване под огромния купол на небето. Дори зримо можем да усетим тези пастири, които, бидейки и стражници със своите стада, всякога спят с по едно будно око. Спят, но и в съня си от поколения наред нещо чакат. Бдят, помръдват и се стряскат в съня си, заедно с овците, при всяко по-внятно припукване на огньовете. Този сън-на-стража, тази безпокойна заспалост, този покой-в-очакване са истински символ на вековното месианско чаяние на човечеството, похлупено, обградено от покрова на битието, но същевременно предчувстващо-сънуващо от самото начало под него отвъдни сънища – непонятни, неизречими образи и думи.

И ето: внезапно, сънуваното от векове се явява. …„яви се пред тях Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци” (Лук. 2:9-10). Подир звездата от небето, подир мъдреците от далечината, подир Ангелите от отвъдното, тръгват сега и пастирите от земната пустош – и те, както всички в това шествийно движение, потеглени от невероятната, стресната, но и знаеща в дълбините на душата си какво ще види, жажда. Онова, което и те заедно с многоучените звездобройци от Изтока, заедно с взиращите се с неизразим копнеж от небето звезди, отвека са очаквали да ги споходи на стражата им. Онова, в което са се взирали нощем, без да го знаят, но и от чието очакване, изглежда са изсъхнали в пустинята на дните си. Което и са знаели и не са знаели, и са го мълчали помежду си, и са го казвали в таинниците на сърцата си – то се е сбъднало.

Пастирите си проговарят, след първото ослепяване от ангелската светлина: „да идем до Витлеем, и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ. И дойдоха бързешком, и намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите.” (Лук. 2:15-16)

И тъй, не само виждаме как цялото мироздание се завтича и се събира на едно място, как дори се струпва, стълпява се по невиждан дотогава начин (защото е изчезнала и дистанцията между онтологичните чинове в битието и те изведнъж са се намерили буквално дъх в дъх в обора на страноприемницата: и звездата от небето, и ангелите от отвъдното, и магите открай земята, и простите пастири с овцете си от пустошта – всички те надничат през шиите на събудилите се добичета от обора, обградили в кръг ония двама „кротки”, намерили подслон тук и които „ще наследят земята” (Мат. 5:5)). Но ние и усещаме в захласнатите им ликове едно дълбоко-дълбоко предзнание. Те са изненадани от онова, което всички, без дори да си дават сметка от началото на този свят са очаквали. То, най-последното, най-сетне е станало. „Най-сетне”, защото то всякога е било и „най-първото”. Защото Детето е „бащата на човека”. Да, точно така: не бащата води детето за ръка, а напротив – Детето е, което води баща си и което ражда в него онази простота на света, която той е изгубил и която дири през живота си, за да я намери най-сетне в детето си. Защото Детето е носталгията и надеждата на човека. Детето е смисловата основа на живота, която се е отдалечила от нас и колкото повече То е нашето минало, толкова повече То е и нашата есхатологична надежда, да се родим отново, пак, в Истината.

Детето е нашето общо есхатологично разрешение. И парадоксът на евангелското тайнство не случайно е именно такъв. Там Младенецът е краят на дългия път на мъдреците от Изток, краят, в който те най-сетне са достигнали истинното Начало, поклонили са се на Новородения и са Го нарекли с името Му: „Отче!”

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВандализмът като верую
Следваща статияЗверчето в сърцето ти