Начало Книги Изборът Две сестри
Изборът

Две сестри

Осне Сайерстад
27.10.2023
2609
Осне Сайерстад, фотография Уикипедия

Откъс от документалната книга на норвежката разследваща журналистка, издадена от Black Flamingo

„Две сестри“ на Осне Сайерстад разглежда историята на две норвежки сестри от сомалийски произход, които се присъединяват към ИДИЛ в Сирия. Документалният разказ следва сестрите, произхождащи от вярващо, но толерантно семейство, които постепенно се радикализират чрез комбинацията от криза на идентичността, теории на конспирацията и трансглобален салафитски джихадизъм. Историята навлиза и в света на контрабандата на оръжие, трафик на хора и търговия с информация, описва нечовешката жестокост на терористите от ИДИЛ, отвлекли бащата на момичетата, който се опитва да ги спаси. В тази книга няма да намерите отговор на въпроса защо хората са привлечени от подобно насилие, но за сметка на това Осне Сайерстад описва по изключително детайлен и въздействащ начин предпоставките и процеса на трансформация на две момичета, превърнали се в жертва на екстремистки възгледи и възприели омразата като добродетел.

Осне Сайерстад е родена през 1970 г., изучава руски, испански и философия в университета в Осло. Работи като разследващ журналист и кореспондент в Русия, Китай и на Балканите, като отразява събитията на Балканите, включително войната в Косово. След 11 септември 2001 г. е репортер в Афганистан за редица големи скандинавски вестници, като впоследствие пише „Книжарят от Кабул“, продадена в над два милиона екземпляра. Отразява войната в Ирак и пише „Сто и един дни. Багдадски дневник“. Авторка на „Ангелът от Грозни“, книга за Чечения. Сайерстад следи атентата в Осло и масовите убийства, извършени от Андеш Брайвик, като прави репортажи за чуждестранни издания и пише „Един от нас“ – бестселър, преведен на 44 езика, издаден в България от издателство Black Flamingo Publishing.

Това е една документална книга. Тя е създадена върху свидетелски показания. Събитията са изградени от хората, които са присъствали на тях и после са ги разказали. За някои от събитията има повече източници, други имат само един разказвач. Пресъздаването на мислите на героите е въз основа на личните им разкази или мисли в определена ситуация. Някои избраха да не участват в създаването на книгата. Тези личности са описани въз основа на постъпките и действията им, на писмени източници и от разказите на другите за тях.

от авторката

„Две сестри“, Осне Сайерстад, превод Анюта Качева, Black Flamingo Publishing, 2023 г.

ЧАСТ ПЪРВА

Раздялата

Двуетажното легло се намираше в центъра на стаята.
Висока преграда от боядисани в бяло метални тръби предпазваше лежащия на горното легло да не се изтърколи на земята. Леглото, застлано с пъстри чаршафи, разделяше стаята на две. До вратата имаше бюро, стол и гардероб. От другата му страна имаше шкаф и прозорец, който гледаше към зелена поляна и червеникава тухлена стена, подобна на тяхната. Первазът на прозореца бе толкова нисък, че човек с лекота можеше просто да го прекрачи и да тупне в тревата. Върху всичко висяха бележки с прилежно изписани йероглифи, първоначално написани с молив, после повторени отгоре със син туш: Легло. Прозорец. Стол. Маса. Шкаф. Врата. Тапетите над шкафа бяха също целите изписани: голям, малък, висок, нисък, студен, беден, богат. Арабският шрифт представляваше старателна калиграфия, очевидно създадена от някой начинаещ, защото някои от буквите бяха объркани. Преводът на норвежки бе правилен, но буквите са разкривени, изписани с блед молив.

Най-малката сестра, която спеше на горното легло, бе залепила всички тези бележки. Те не само красяха нейната стая, но бяха пръснати в целия апартамент: Лампа. Канапе. Перде. Лавица. Курсът по арабски бе започнал с изучаването на практични, светски неща, но целта бе духовна – да може да се чете и разбира Корана, както е бил разкрит на Мохамед. Аз. Той. Ние. Ние сме. Аллаху акбар[1]. Бог е велик. Бог е най-велик. Води ни по правия път!

Тази октомврийска сутрин Лейла се смъкна от горното легло много по-рано от обикновено. Облече рокля, дълга до глезените, и отиде при майка си в кухнята, съседна до стаята на момичетата. В семейството Сара се събуждаше първа. Измъкваше се от леглото внимателно, за да не събуди Садик. Едва когато усетеше липсата на топлината ù, когато мястото ù бе вече изстинало и усетеше, че му става студено, ставаше и той.

Сара стоеше до масата, потънала в собствени мисли.
Изненадано погледна дъщеря си, която бе навършила шестнайсет години предишната седмица. Лейла приличаше на баща си, стройна, висока, с издължени крайници.
– Мога да ти помогна с момчетата – каза тя.
– Не си ли на училище днес? – попита майка ù.
– На училище съм, но си мислех, че мога да ти помогна…
– Не, ти се приготви, аз ще се оправя с момчетата.
За разлика от по-голямата си сестра, която поемаше голяма част от домакинската работа, Лейла обикновено не изгаряше от желание за това. „Кралицата на мързела“, обичаше да я нарича баща ù.
Сара мина покрай дъщеря си и отиде при по-малките момчета, Исак на шест и Джибрил на единайсет години. Тя ги събуди с нежни майчини докосвания, помогна на най-малкия да се облече и ги прикани в кухнята.
Там Садик стоеше вече до печката.
Кафявият боб бе приготвен предишната вечер. Едро нарязан кромид лук цвърчеше в олио, добавяне на дебели парчета чесън, още малко олио, стрита червена чушка, подправки, докато всичко добие цвят. После той изсипа боба вътре, намали котлона и остави тигана да къкри, преди да разбърка всичко с пасатора на пюре. Той изсипа пюрето в тавичка и сложи малко зехтин отгоре, който се пръсна на златисти линии в кафявата маса.
Исак и Джибрил все още бяха сънени и се свлякоха на столовете си. Те топяха парчета хляб в бобеното пюре и ги лапваха. Джибрил не остави и трохичка да падне извън чинията му. Лейла кръжеше около масата, на която имаше и голям чайник с чай, подправен със семена от кардамон.
– Няма ли да седнеш? – попита баща ù.
– Не, аз постя – отвърна шестнайсетгодишното момиче. Бащата не попита повече. Лейла и по-голямата сестра Аян, която в момента бе в банята, спазваха строго постите. Жените не можеха да изпълняват религиозни ритуали, ако бяха нечисти и момичетата наваксваха пропуснатите дни веднага, щом можеха. Най-вече в понеделниците и четвъртъците, когато е постил и пророкът Мохамед. Днес бе четвъртък.

Рамаданът[2] бе изпитание, тази година великите пости бяха през юли, когато слънцето не залязваше преди десет вечерта и изгряваше само няколко часа по-късно. Трябваше дълго да се стои без пиене и ядене. Сега, през октомври, по време на Зу’л-Хиджа[3] – месецът на поклонението – момичетата постеха отново и усилено се молеха. Това беше най-святото време в ислямския календар, най-доброто време за хадж пътуване като поклонник до Мека. Сега добрите дела имаха най-голяма стой- ност, отколкото през останалата част на годината.

Исмаил, на възраст между Аян и Лейла, влезе в кухнята с кърпа около кръста. Бе се запътил към банята, където Аян тъкмо привършваше. Когато се сблъскваше със сестрите си, както се разхождаше така полугол, винаги се преструваше на изненадан. – Престани! – крещяха те. – Мамо, той нарочно ни тормози!
Тримата тийнейджъри в къщата – Аян на деветнайсет, Исмаил на осемнайсет, Лейла на шестнайсет – се бяха отчуждили един от друг. Според сестрите брат им се интересуваше единствено да излиза с приятели и да играе електронни игри. Беше смущаващо, че той никога не посещаваше джамията. Това правеше впечатление. – Ти не си никакъв мюсюлманин! – бе извикала в лицето му Аян и бе помолила майка си да го изхвърли от къщи. Не можела да живее с някого, който не се моли.
– Той просто е объркан! – се бе опитала да го защити майката.
– Изритай го оттук!
– През лятото – бе я успокоила майка ù – ще го заведа при един шейх в Харгейса[4] и ще го помоля да му прочете молитви, да поговори с него…
Аян винаги започваше първа караниците. Лейла просто я подкрепяше, но ето че предишната вечер, когато той се прибра от тренировка и понечи да остави сака си в антрето, тя се бе затичала към него и се бе хвърлила на врата му.
– О, Исмаил! Толкова ми липсваше!
– Какво? Та мен ме нямаше само няколко часа…
– Къде беше?
– На фитнес.
– Какво тренира?
– Ами… упражнения за мускули. На гърдите и раменете. Момчешка му работа. Лейла първо дълго му се цупеше, после внезапно ставаше любвеобилна и приветлива.
Исмаил намъкна джинси и тениска и отиде при другите. Отвори вратата на хладилника, до която момичетата бяха залепили листче с надпис –таладжа – хладилник на арабски, до която се мъдреше мъдрост, преписана от Ислямския културен център в Норвегия. На зелен лист, вече поизносен по ръбовете, сякаш някой се бе опитал да го отлепи, бе написано: „Аллах не гледа вашия образ и богатство, а Той гледа вашите сърца и деяния.“ На друга малка бележка стоеше: „Който вярва в Аллах и в Сетния ден, нека не огорчава съседа си! Който вярва в Аллах и в Сетния ден, нека почита госта си! Който вярва в Аллах и в Сетния ден, нека изрича добро или да мълчи!“. (Напр. Въздържайте се от нецензурни и мръсни приказки, препратки, лъжи, разпространение на слухове и др.)

Застанал до масата, той си приготви две филии с филе от скумрия и домат. Осемнайсетгодишното момче се грижеше да получава достатъчно протеини и смяташе, че родителите му използват прекалено много олио и пържена храна. Той жадуваше за природосъобразна, здравословна, проста храна и ненавиждаше сомалийските подправки.
Щом седна на масата, сръчка двамата си по-малки братя. Исак отговори със смешна гримаса и му се закани с юмрук, Джибрил само се отдръпна и помоли по-големия си брат да престане.
– Остави момчетата да се нахранят – смъмри го Сара.
Утрото мудно се пропукваше, още бе рано слънцето да се покаже над покривите на блоковете в източната част.

Садик бе в болнични. Рамото го болеше след като една каса бе паднала върху него в склада на „Кока Кола“. Следващата седмица щеше да посети физиотерапевта, който социалните служби му бяха препоръчали. Мислите му блуждаеха. Отдавна не бе чувал нищо от майка си в Сомалиленд. Болна ли беше? Щеше да ù се обади по-късно през деня.
Чу се затръшване на врата на шкаф, нещо тежко се премести в стаята на момичетата. Аян бе завършила гимназията тази година и работеше като помощник на повикване за едно бюро за асистенти на възрастни хора, които „имат нужда от помощ за справяне с всекидневните грижи“, така поне пишеше в трудовия ù договор. За нея това беше година на размисъл, преди да започне следването си.
Тя излезе от спалнята с един куфар.
– За какво ти е този куфар? – попита Садик.
– Ще го заема на Аиша. – Аян изгледа баща си. – Мисли да пътува.
Момичетата често си заемаха неща с приятелките, които живееха недалече в съседство. Понякога дори молеха баща си да ги откара. Той се бе чудил какво толкова има в тези найлонови торби, които разкарваха напред и назад. Обясниха му, че пералнята на Аиша е повредена и перяха дрехите ù. Аиша бе няколко години по-голяма от Аян и се бе върнала да живее с майка си и сестрите си заедно с малкото си бебе, след като мъжът ù я бе напуснал.
Аян замъкна куфара в антрето, тя също не искаше закуска. Направо застана пред огледалото до външната врата и върза хиджаба си върху къдравата си коса.
Най-голямата сестра имаше чертите на майка си. Красиво, извито чело, меки, закръглени бузи, дълбоки очи. Хиджабът бе толкова плътно завързан, че не се подаваше дори косъм, после облече един джилбаб[5], вид туника с качулка, и накрая широко наметало. Сега всички се озоваха в антрето. Джибрил чакаше готов, Исак се опитваше да напъха крака си в една обувка.
– Трябва първо да я развържеш – скара му се Садик.
– Не мога – оплака се шестгодишното момче.
Баща му подчерта, че едно и също правило важи за всичко в живота:
– Използвай главата си, не мускулите!
Най-малкият им син имаше тяло като на Сара и Аян, бе набито и силно, докато останалите трима бяха стройни и източени като бащата. Бащата клекна, за да развърже връзките.
Аян тръгна първа.
– Всичко хубаво! – каза тя и им се усмихна.
Вратата остана отворена след нея. В антрето стана по-просторно след излизането ù с куфара. Лейла на свой ред зае мястото пред огледалото и повтори движенията на сестра си. След слагането на хиджаба, тя зачака с ученическата раница на гърба.
– Да те закарам ли? – попита бащата. Все още се мъчеше с връзките на Исак.
Лейла обикновено се возеше с тях, когато часовете ù започваха заедно с тези на по-малките деца, макар и да стигаше за петнайсетина минути до училището, разположено от другата страна на метрото.
– Не, благодаря – отвърна тя. Бащата погледна изненадано.
– Трябва да отслабна, да се движа повече – обясни тя.
– Ти! Къде точно тялото ти е пълно? Ти си като клечка! – вдигна очи към небето Сара.
Лейла само се усмихна и им даде по една прегръдка.
– Обичам те, татко – прошепна тя в ухото на баща си. – Обичам те, мамо – прошепна и на майка си.
Обясненията в любов винаги бяха на сомалийски. Братята и сестрите говореха с майка си винаги на сомалийски, докато с бащата смесваха двата езика, но говореха най-вече на норвежки.
Двамата учеха в гимназията в Рюд,тя в първи гимназиален клас с насоченост здравеопазване и социални взаимоот ношения, той – в трети гимназиален с линия електротехника. Те имаха различен учебен ритъм и рядко ходеха заедно, то тъй като тя се държа като „порасналата Лейла“ предишната вечер, щеше да бъде странно да не я последва, както правеха още от детството.
– Но аз ще… – започна Лейла.
Братът не чу отговора ù, само я видя как изчезва с раница на гърба.
Най-после всеки получи своето за деня. Малките момчета тичаха нагоре по стълбите, Джибрил първи, следван от Исак.Терасовидният блок бе построен на стръмно възвишение. За да се качат догоре, трябваше да пробягат три етажа.
Мъгла се бе спуснала над върха Колсос, който се издигаше като мрачна стена зад жилищната сграда. Садик отвори колата, докато момчетата се караха кой да седне отпред при баща си.
– Добре, добре – смъмри ги баща им. – Как беше последния път, да, Джибрил седеше отпред, сега е ред на Исак.
Те изчакаха, докато колата загрее, после Садик излезе от Лилехаюгер бързо, прекалено рязко, както винаги.
Стигнали до училището Брюн, Джибрил, който беше в шести клас, искаше баща му да потегли веднага, неудобно му бе да го виждат с него. Но Исак, който бе ученик само от два месеца, помоли баща си да го заведе до училищния двор.
Когато звънецът за влизане звънна, Садик се върна обратно при колата и потегли за вкъщи, за да вземе Сара. Имаше час при лекаря. В последно време се оплакваше от болки в главата, врата, пръстите, ставите, тазът, краката, стъпалата. Уморяваше се често, оплакваше се, че ù е студено и ù се повдига.
Дали не трябваше да вземе нещо? Може би щеше да се почувства по-добре от приемането на желязо? Калций? Витамин Д? Беше се абонирала за Fri Flyt [6], пиеше рибено масло от Вестеролен[7], но нищо не помогна. „Това, от което наистина имам нужда, е топло камилско мляко“, обичаше да казва тя. Тогава и болките щяха изчезнат. Живееше в страна, където слънцето не топлеше, едвам пръскаше светлина. Не бе създадена за тези климатични условия.
Потеглиха към центъра на Сандвика и намериха място, където можеше да се паркира три часа безплатно. Оттам отидоха до клиниката в Берюм, където ги посрещна семейният им лекар. Тя изслуша превода на Садик за оплакванията на жена му, разпита ги, направи някои изследвания и заключи, че няма нужда от никакви добавки, а от промяна на начина на живот. Сара трябваше да се движи повече, да започне да излиза на разходки и значително да отслабне.
След консултацията Садик закара жена си до вкъщи. Там тя легна да си почине, както правеше обикновено в средата на деня.
Момчетата свършваха училище в един и половина. Малко след това и Лейла се прибираше. Сваляше хиджаба и дългото до глезените ù наметало, измиваше се, молеше се и хапваше малко, преди да се прибере в стаята си, която делеше с Аян. Там включваше компютъра си, за да учи и да слуша молитви или рецитации на текстове от Корана. Момичетата стояха много в стаята си. „Не влизай!“, крещяха те ядосано, ако някой натиснеше бравата.
Докато останалите майки се тревожеха,когато момичета им се влюбваха и си намираха приятел или се обличаха непристойно, Сара нямаше от какво да се безпокои. Дъщерите ù винаги я слушаха. Искаха разрешение за всичко, дори дали да се отбият до съседите, обичаше да се хвали тя пред приятелките си. Беше радостно, че не се „претопяваха“ прекалено в норвежката среда, както се изразяваше тя. Тревожеше я обаче Исмаил, той се отдалечаваше от сомалийските си корени, смяташе тя, и бе напът да стане повече норвежец от необходимото.

Часовниковите стрелки показваха три часа. Исмаил се бе прибрал рано от училище, бе обещал да помогне на по-малките си братя с уроците. Бяха изостанали по редица предмети. Сега и тримата седяха до кухненската маса. Странно, че Лейла още не бе дошла. Тя винаги се прибираше право вкъщи.
Сара се опита да ù се обади. Мобилният бе изключен. Най-голямата ù дъщеря също не се обаждаше. Може би момичета имаха някаква следобедна програма, за която тя не знаеше.
Остави да отмине малко време, преди да се обади отново Лейла. Аян. Дори Садик не се обаждаше. Тя помоли Исмаил да изпрати съобщение. Нещо трябва да се е случило. Защо иначе ще закъснява Лейла?
Сара често си мислеше най-лошото. Може би някой я беше ударил? Знаеше, че има норвежци, които не харесват чернокожите, поне не мюсюлмани и Лейла веднъж бе тормозена от една момчешка банда.
Накрая най-голямата ù дъщеря се обади.
– Къде сте? – избухна майката. – Тревожа се за Лейла, още не се е прибрала вкъщи!
– Не се тревожи. Лейла е с мен – отвърна Аян.
– О! – възкликна майката. – Чудесно!
Когато бяха заедно, всичко бе наред. Тя извади няколко агнешки котлета от хладилника и сипа вода в тенджерата, за да свари ориз за седем часа вечерта.
Садик седеше в библиотеката в Сандвика и четеше илюстровано научно списание. Рамото го болеше, явно нямаше скоро да се върне на работа в „Кока-Кола“. Желаеше друга работа. Някога мечтаеше да следва за инженер, бе изкарал вечерен квалификационен курс, но после се бе отказал.
Обичаше тази библиотека. Идваше тук почти всеки ден. Първо вземаше от рафта любимото си научно списание, после сядаше зад компютъра и започваше да сърфира.
Садик излезе навън, за да изпуши една цигара, и едва тогава видя повикванията по телефона.
– Момичетата са замислили нещо – заяви жена му. – Можеш ли да им се обадиш и да им кажеш, че ще ги вземеш с колата? И да се върнете всички заедно за вечеря?
Той набра номера на Аян, после този на Лейла. Може би бяха в близката джамия „Рахма“ или бяха при Аиша. Телефонът на Лейла бе изключен. Аян не отговори на повикването. Дали не са отишли в джамията „Тауфик“ в Осло?
Върна се обратно в библиотеката и за известно време си чати с един приятел. Към пет часа потегли обратно за вкъщи. Събу си обувките в антрето и се отпусна на канапето от изкуствена кожа. Чувстваше се уморен и просто искаше да се изтегне, докато чака вечерята.
Пред него беше телевизорът. На стената зад него висеше картина от Мека. В ъгъла срещу верандата имаше няколко килима и един стар тренажор. Иначе холът бе празен, оскъдно мебелиран по сомалийски.
Сара го помоли да продължи да се обажда.
– Къде са тези момичета? Нямам време за подобни неща! – избухна той.
Малко след шест часа най-голямата дъщеря отговори на обаждането.
– Успокой се, татко – каза момичето. Тя почака малко, сякаш да му даде време да се съвземе, преди да продължи: – Або[8], седни някъде. – Гласът ù бе сух. – Изпратили сме ви имейл. Прочети го.
И тя затвори.
Садик извади лаптопа от раницата, сложи си очилата и отвори имейла. Най-отгоре имаше едно непрочетено съобщение, изпратено в 17.49.17 часа, октомври 2013 г.
Нека мирът, Божията пощада и благословия да бъдат с вас, мамо и татко – бе написано на сомалийски. Имейлът продължаваше на норвежки. „Обичаме ви безкрайно, вие ни дадохте всичко в този живот. За което вечно ще ви благодарим.
Садик продължи да чете.
Молим за прошка за всичките неволи, които сме ви причинили. Обичаме ви безгранично и бихме направили всичко за вас, и никога нещо, с което да ви нараним съзнателно, но не е ли праведно и редно да направим всичко в името на Аллах и да сме му благодарни за всичко, което ни е дал, като следваме неговите закони, правила и заповеди.
Но мюсюлманите са нападани поголовно и ние искаме да направим нещо. Толкова много желаем да помогнем на мюсюлманите и единственият начин за това е като се присъединим рамо до рамо към техните страдания и радости. Вече не е достатъчно човек да си седи вкъщи и само да изпраща пари. Като вземем предвид това, решихме да заминем за Сирия и помагаме там, на място, с всичко, на което сме способни. Знаем, че звучи абсурдно, но това е самата истина и ние трябваше да заминем.Страхуваме се какво ще ни каже Аллах, Всевишният, когато настъпи Страшният съд.

Кръвта изчезна от лицето му. Причерня му. Силите го напускаха. Докато продължаваше да чете, едвам си поемаше въздух. Това трябва да е някаква шега. Просто се шегуваха с него.

Татко, ти знаеш, че фард ал-айн[9] е задължение не само на мъжете, но и на жените и на всеки вярващ.

Садик превъртя надолу имейла, за да намери обяснението на цялата тази глупост. Той познаваше израза фард ал-айн – задължението на всеки човек като молитва, постене, милостиня, пътуване до Мека.

Заминахме и скоро ще пристигнем, по волята на Аллах. Моля ви, не ни се сърдете, толкова мнооого ни боли, че тръгнахме, без да се сбогуваме подобаващо. В името на Аллах, простете ни, че направихме този избор, но това е не само най-доброто, на което сме способни за нашата умма[10], но и най-доброто за семейството ни, сигурно сега е трудно да се проумее, но всичко е в името на Аллах. Обичаме ви безкрайно и се надяваме, че няма да прекъснете връзката си с нас, ще ви изпратим есемес, щом пристигнем в хотела, и тогава можете да ни се обадите, ако е такава волята на Аллах. Отново повтаряме, че много ви обичаме от цялото си сърце и съжаляваме, че трябваше да узнаете това по този начин, вече сме ви молили за прекалено много неща, но трябва да помолим за още една услуга: за наша и ваша сигурност, никой друг от семейството не бива да научава, че сме заминали, безгранично те молим за това. Моля те, опитай се да разбереш действията ни в името на Аллах. Нека Аллах да бъде обичан и почитан в целия свят. Аян и Лейла.

[1] Аллаху акбар (арабски) – Аллах е велик. – Бел. пр.
[2] Рамадан е деветият месец от ислямския календар, съблюдаван от мюсюлманите по целия свят като месец на пост, молитва, размисъл и укрепване на общността. – Бел. ред.
[3] Зу’л-Хиджа е дванайстият и последен месец в ислямския календар. Тогава се провежда хадж (поклонението). През този месец мюсюлманските поклонници от цял свят се събират в Мека, за да посетят Кааба. – Бел. ред.
[4] Харгейса е главен град и столица на непризнатата държава Сомалиленд, де юре част от Сомалия. – Бел. пр.
[5] Джилбāб – дълга, свободно падаща дреха, покриваща цялото тяло, освен ръцете, лицето и главата. – Бел. пр.
[6] „Fri Flyt“ (Волни движения) е норвежко спортно списание, фокусирано върху активния начин на живот, каране на ски, катерене и водни спортове. – Бел. пр.
[7] Вестеролен е област в Северна Норвегия, известна с риболова си. – Бел. пр.
[8] Або (сомалийски) – татко. – Бел. пр.
[9] Фард ал-айн – в ислямското право се отнася до правни задължения, които трябва да бъдат изпълнявани от всеки отделен мюсюлманин, включително молитва, благотворителност, пост и поклонение. Индивидуалното задължение се противопоставя на общественото задължение (фард ал-кифая). Въпросът дали задължението за „налагане на доброто и отхвърляне на осъдителното“ е задължение на всеки индивид или може да бъде изпълнено от част от общността, няма еднозначна интерпретация в ислямската правна доктрина. – Бел. ред.
[10] Умма (арабски) – наднационална ислямска общност. – Бел. пр.

Осне Сайерстад
27.10.2023

Свързани статии