Отмина светлият месец януари, когато чествахме толкова важни кръгли рождественски годишнини – на Ботев, Алеко Константинов, Яворов… Предлагам на вниманието на читателите на Портал Култура две от празничните слова, които произнесох на тържествата.
Михаил Неделчев
* * *
Слово за Христо Ботев
на Юбилейно паметно утро по случай 170 години от рождението на поета, Столична библиотека, 6 януари (събота) 2018 г., 11 часа
Приятели, колеги,
един от най-важните ритуали в нашия живот на българи са тези пет минути мълчание в пладнето на 2 юни, когато всеки един от нас се опитва да се приобщи, да съпреживее безсмъртието на загиналите за род и свобода, опитва се да намери в своя собствен днешен ден проекциите на тази най-висша за нашата гражданска общност трагика.
Но днес е 6 януари, Денят на Ботевото рождение, днес ние сме в светлия миг на този 170-годишен юбилей. Днес би трябвало щастливо да ни озарява блясъкът на тази звезда, възвестила явяването на новобългарския гений. Но не иде ли Ботевата светлина по-скоро от онова страшно негово спряло, сърдито слънце, с неговата наистина несвършваща, вечна пладня над тази р о б с к а з е м я? Как да се преизпълним сега с ведрост и благодат, след като неговата поезия и особено яростната му публицистика са ни дали един толкова уязвен в същината си български свят? Откъде да получим светлината, след като и собственият му сакрален героически саможертвен жест остава белязан и до днес с толкова мрачни загадки? Не беше ли провидчески предначертала Ботевската разтърсваща трагика и толкова много злочестини в бъдещите исторически ходове на Отечеството ни?
И отговорът на тези вечни за нас, страшни въпроси, ни бе дала отново гениално просто собствената му поезия. Защото при цялата тази черна екстатика на глухо и страшно гърмящи окови, винаги сме чувствали, че от тези строфи несекващо струи и светлината на българското битие, че преобладаващия мрачен и яден тон е всъщност уравновесен от визията за един разгръщащ се в гънките на Балкана подновен цивилизационен ритъм, от визията за уютните селища-републики – модел за потенциален, възможен и желан хармоничен национален живот. Наистина, той ни е даден някак в смисловата подоснова на творбите, но е и достатъчно видим.
Така, макар равновесието всъщност да липсва заради доминирането на черните краски, все пак, в пределите на тези двадесет стихотворения, като цяло поезията на Ботев е пренапрегната от една диалектика на тъмно и светло. И светлото наистина струи ето в тези бръшлян и здравец, в китките, които сбират моми и невести, в тези сборове и седенки, в този глас меден загорски, и в ясния глас на жетварка, в това дете писано още шарено, в този кавал дето свири на поляна, и от този висок и хубав чердак, в тази гора, птичка що в тебе пее, в този славей, който с песента си с радост среща той зора, дори и в това: тя пееше, ти ореше.
А в сакралната творба на българската словесност „Хаджи Димитър“, този желан хармоничен национален живот ни е даден в абсолютния си синтез – макар и освободен от пряко човешко присъствие, но с въздействието на доброжелателната околна природа – ето така:
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен.
Всички знем, че „Хаджи Димитър“ не е просто гениално стихотворение, съвършена балада. Това е свръхценен кристал, който кондензира националната енергия и който облъчва през следващото столетие и половина не само българската словесност, но и който придава празничност на всичките ни общностни дела.
Тази струяща светлина – съсредоточена в „Хаджи Димитър и разсеяна тук-там из останалите стихотворения, обаче не бива да ни заслепява. Напротив, тя трябва да подхранва нашия нравствен максимализъм и да ни подтиква да гледаме ясно, без страх в бездните на националната съдба – така, както наистина ни ги даде и за миналото, и за бъдещето неговата поезия; да можем да виждаме травмите от вековния чуждонационален гнет, депресиите от социалните неравенства и срама за пасивността на общността при погубването на най-значимите ни личности, комплексите от не винаги пълноценното приобщаване към европейската мечта за свободно и толерантно съдружество на отечествата срещу империите.
Но днес ние сме все пак в светлия миг на рождението! Поклон пред великия Ботев!
* * *
Яворовият поглед от Народния театър
Слово за паметно утро по повод на 140 години от рождението на поета, Народен театър „Иван Вазов“, 20 януари 2018 г., събота, 11 часа
Уважаеми дами и господа,
няма по-подходящо, красиво и естествено място от Народния театър, където бихме могли да направим нашето паметно утро по повод на 140 години от рождението на великия трагически поет на България. При това говоря не толкова за прекрасната сграда като цяло, а именно за тази нейна страна, откъдето бихме могли – през тераси и прозорци – да погледнем през площада, към Градската градина и към Казиното (днес Столична градска художествена галерия), бихме могли да оформим с поглед едно затворено, вътрешно на града пространство – превърнато от Яворов в свръхпривилегирован културен топос. Това ще бъде поглед с противоположна посока спрямо този от гледната точка на художника в гениалната картина на Никола Петров. Тя гледа към Театъра през дърветата на градината и както сме казвали и друг път, той излъчва магичната и загадъчна светлина на сакрална сграда – ясно провиждаща се в сумрака на миговете преди представлението; струи отвътре приглушеното, но мощно сияние на храм. Картината е рисувана през 1912 г. и това е времето, когато тук се играе вече една година „В полите на Витоша“ и когато тук се готви представлението на „Когато гръм удари – как ехото заглъхва“. Художникът не просто е нарисувал с вдъхновение тази прекрасна сграда – той отлично съзнава нейната обединителна за Града сила, ролята ѝ на български храм на гражданствеността, която тя е добила още с паметното си скандално откриване през 1907 г. Той знае, че тук в ибсенистки дух се опубличностяват и превръщат в граждански дебати терзанията, вълненията на модерната личност, знае – като близък до кръга „Мисъл“ – че именно тези писатели имат основен принос в сакрализирането на импозантната красива сграда. И в своята поредица от софийски пейзажи – той я нарежда на първенстващо място до визиите си за църквата „Света София“, площада пред Народното събрание, двата моста…
Да, наистина е било прекрасно, а и сега е така, да погледнеш от тази сграда Площада и Градската градина и да видиш съгражданите си охудожествени, като персонажи в модерна драма, да видиш любовите и амбициите им за власт и творчество като фрагменти от общозначими за всички ни сюжети. Днес, сто години след Яворов, в миговете на нашето матине и ние имаме възможност да направим това остранностено и отстранено виждане…
Днешното ни паметно утро се вписва в една дълга и преизпълнена със смисъл традиция. Тя започва още с първото траурно утро за Яворов от 2 ноември 1914 г. точно тук, в Народния театър; включва голямото отбелязване на петте години от смъртта му, дало основата на един Яворов споменик, съдържащ текст и на народния поет Иван Вазов и изключителното слово на критика Владимир Василев; в нея е и съдбовното за неколцина поети паметно утро от 1924 г. за десегодишнината, когато заедно участват и „левите“ Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, и „десните“ Багряна, Атанас Далчев, Йордан Стубел. И това предизвиква литературен скандал, който завършва с прогонването на Четворката от „Нов път“ и преминаването им в „Златорог“. Традицията има по-сетне няколкодесетилетна история със стотици и стотици събития. Дълги години те са предимно траурни и едва през втората половина на това столетие българското общество започва да се учи да празнува дните на рождението. Днес ние с нашето паметно утро също търсим равновесието между мъката и радостта.
Днес сме тук на финала на една десетдневка, изцяло посветена на 140-годишнината. Тя включва и две национални научни конференции и едно провалено специално посветено телевизионно предаване по Националната телевизия. Софийската конференция бе открита с тържество в Голямата зала на БАН, докато Чирпанската се проведе в родната къща-музей. Участваха петдесетина изследователи от всички академически центрове. Щастие бе лично за мен да представя пред колегите два нови мои текста: „Яворовото преминаване през света“ и „Четирите Яворови звездни мига“ – за големите жестове от месеците на Балканската война. Имаше поетически четения пред обновената (най-после) къща-музей на ул. „Раковски“ и другаде. А на 13-и, в самия ден на рождението, след запалването на традиционния огън пред паметника на поета в централната градина на Чирпан, събраните в голяма зала стотици граждани имаха възможността да чуят изключителното високо слово на поета Пламен Дойнов, доцент, преподавател в Нов български университет. Тъй като сме в театър, ще кажа, че в неговото силно изиграно слово имаше и театрално-драматургични моменти. Като председател на едно професионално жури той обяви новия носител на националната Яворова награда, която се присъжда на пет години: големият съвременен поет Иван Цанев. Този път литературната фигура на наградения бе така безспорна, че не беше възможно да се появат каквито и да е възражения за избора – така, както се случваше често напоследък.
И ето, сега сме тук и можем за момент да добием Яворовия поглед от Народния театър. Ще видим ли днешните Мила и Христофоров, така, както Яворов бе видял Мина и себе си в своята модерна българска трагедия? Как ли ще излеждат? И въобще има ли подобни потенциални персонажи редом с нас? Но да не буквализираме, да не внасяме пределна конкретика в актуалния ни прочит на отдавна добили съдбовно за културата ни значение събития, личностни съдби, публични сблъсъци.
Трябва да помним, с влизането си в театъра поетът Яворов постепенно започва да се отдалечава от поезията си, да се отказва от пределно субективистичното, от аз-изповедните интонации. И късният му поетически цикъл „Царици на нощта“ свидетелствува точно за това. Това е някакво обективиране на личностното, търсене на дистанцията чрез някак рационално подбрани чувствени образи, но от античността. Но същинското окончателно заплитане в драматургическото се случва в Париж, след трагичната кончина на Мина, чрез трескавото създаване на Философско-поетическия дневник. Знаем, че тази посветена на безсмъртната любима непредназначена за печат изповед пред себе си е прото-текстът на самата трагедия „В полите на Витоша“, от нея се ражда цялата история за конфликта в семейството на Драганоглу. И точно в този текст е вписано последното стихотворение, изпратено като пазител към мъртвата любима. „Невинност свята – орхидея“ наистина е за Яворов ритуален отказ от поезията.
Не всички разбират, че за тези четири години Яворов вгражда себе си и своите любими на живот и смърт в театъра, театралното, драматургичното. Това не е просто игра, а въплътен без остатък цялостен живот. Но някои намират в това дори повод за забава. Ето как се весели през 1912 г. дори големият карикатурист Александър Божинов със стихотворението си „Есен“:
На Черний връх, на Белий връх, по вси вършища на Балкана,
Настлал се сняг, светлив, игрив, кат дребна захар разпиляна,
Шумака жълт надлъж и шир, мъгли – фандъци го обвили –
Отлита Вазовий славей, бегаха Петковите вили.
На Витоша една пола остана само свежа, здрава –
И тамо Яворов сега трагични сцени разиграва.
Разкодирана е тук така наречената необходима метафора (съдздадена при липсващо название): подножието на планина като пола на жена. И това дава възможност да се направи намек за фустогонството на Яворов. Но едва ли някой е подозирал, че това „Яворов сега трагични сцени разиграва“ съвсем скоро ще се осъществи наистина непоносимо трагически.
В самото представено във „В полите на Витоша“ градско пространство вижданото оттук Градско казино мощно присъства като топос – там се разграва във Второ действие и сцената на завършилия с плесница скандал между брата на Мила Стефан Драганоглу и нейния любим Христо Христофоров; там прозвучава и ето тази реплика по повод на импровизирана реч на Христофоров пред множеството редовни посетители: „Народният театър отсреща се подига на пръсти и слуша“ (иронично внушение, че идеалистичните му възгледи звучат театрално); там, останал без роли в Театъра маргинален актьор се отплаква на един малък чиновник от „оня черния“ (т.е. от самия Яворов), че „го гонят„. Градът съвсем реално влиза в Театъра. Но и Театърът ритуално посещава Казиното: след премиерата на „В полите“ Яворов е именно в представителното столично заведение с приятели, когато Лора влиза царствено също след като е изгледала представлението и събира погледите им. Сътрапезниците на Яворов я одумват възхитено – все още не знаят, че те най-после са се залюбили. И над всичко това – и в драмата, и в реалното градско пространство, неизменно присъства (и чрез драматическото обобщение на госпожа Амели за убийствата в тази страна), присъства теменуженият силует на Витоша като активен мега-парсонаж.
А с влизането си в Театъра като негов артистичен секретар Яворов получава като своя и пъстрата, шумната, удивително привлекателната общност на артистите. Много скоро той е приет като свой, много скоро той вече не е само талантливият поет, намерил тук пристан, а и преводач на пиеси, анализатор на драматургични текстове, строг блюстител за чистотата на езика, съставител на репертоара. А и само след година-две – пръв автор-драматург и дори режисьор-постановчик. Виждаме го щастливо разполжил се в тази среда на известната снимка с целия състав на театъра.
Ежедневното битие на Яворов в Нродния театър е наситено с множество лични и обществени събития. Тук Лора непрекъснато го търси, оставя му бележки и покани след завръщането им от Париж – първо тя, а след това и той. Тук, по време на генерална репетиция на „Когато гръм удари“, артистът Атанас Кирчев известява автора и колегите си за обявяването на Балканската война. И от гледната си точка в театъра е някак съвсем естествено Яворов да направи в записките си за войната едно театрално обобщение-сравнение: „Македоно-Одринското движение бе една драма, завесата за чийто епилог се дигна на 17 септември 1912 г.“ Атанас Кирчев няма да се върне към своята роля в репетираната пиеса – той загива във войната. За него Яворов пише с възхищение и мъка година след смъртта му: „Ние често сме присъствали на празненствата на Кирчева, дори много често, защото той никога не се умори – и твореше непрекъснато. Всяка нова роля бе за него един нов простор за завладяване и всяко излазяне на сцената – една нова стъпка напред.“ Яворов обича своите актьори. В кабинета му идват за разговори за бъдещи културни начинания стари и нови литературни съмишленици; преследват го журналисти и автори на отхвърлени драми. Разгръща се общото им с Пенчо Славейков преводно драматургическо дело. Тук, в театъра и около театъра, Лора не престава да го ревнува от актриси и от други обикалящи го жени. Оттук той тръгва към личната си Голгота – нощта на двата фатални изстрела.
И все пак, колкото и да са взаимопроникнати Градът и Театърът – особено в първото десетилетие от съществуването на артистическата обител, в епохата на Яворов, техните светове са твърде, твърде различни. Защото в театъра се случва чудото на изкуството. Затова винаги, когато преминаваме покрай тази сграда, ние изпитваме страхопочитание пред паметта на големите мъже и жени, които са свещенодействали в нея. Всред всички тях Яворов е за мен първият.
Погледнахме оттук с неговите очи навън, към Града. Благодарим му!
Михаил Неделчев е роден през 1942 г. в София. Завършва славянска филология и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В продължение на 15 години работи в отдел „Литературно наследство“ на издателство „Български писател“. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Депутат във Великото и в 36-то Народно събрание, председател на Комисията по радио и телевизия. В момента ръководи департамент „Нова българистика“ в Нов български университет, председател на Сдружението на български писатели, главен редактор на излизащото от 1994 г. списание „Демократически преглед“ и председател на Управителния съвет на Дружеството за разпространение на знания „Гражданин“. Носител на Националната награда за хуманитаристика „Христо Г. Данов“ (2003), специалната награда на Салона на изкуствата в НДК (2003), Бургаската литературна награда за цялостно творчество „Голям златен Пегас“, специалната награда на „Аполония“ (2004). Носител на наградата на Портал Култура за хуманитаристика за 2016 г. Автор е на 13 книги.
На главната страница: Никола Петров, София зиме.
