„Искам децата да знаят, че думите никога не са само думи, че всяка дума е отделен свят, че има думи със статут на най-мощното оръжие на света.“
Учителите обичате да казвате, че преподаването не е професия, а призвание. Призвание е много хубава дума, тя съдържа в себе си освен значението за дарба, но и звученето за приз-награда. Коя е най-голямата награда за един учител?
Учителка съм от 22 години и за тези години фокусът на тази награда се менеше: от това да формирам грамотност, да събудя любов към четенето, да надграждаме с децата стари знания, но неизменно статутът на тази награда беше обич. Двупосочна. Едно дете трудно ще научи нещо само защото е задължително и тук в процеса се включва обичта – то трябва да обикне това, което учи, а за да го обикне – трябва да го разбира. От една страна е обичта към знанието, която както знаем невинаги се унаследява, невинаги семейната среда е от жадни за знания хора, затова ролята на учителя е да посее тази обич, да я култивира внимателно и ако е бил добър стопанин – ще бере плодовете на своя труд, като вижда какво се случва с учениците му, след като завършат училище. И понеже споменах, че обичта е двупосочна, ще кажа, че най-голямата награда е децата да те помнят, да помнят пътя, който изминаваме заедно и какво ни е струвало да вървим по него. Но истинската награда си остава да помогнеш на тези деца да бъдат добри хора – отговорни за собствените си избори, с будна гражданска съвест, чувствителни към неправди и несправедливости.
Споменавате неправди и несправедливости, нямате ли усещането, че децата от вашето училище по някакъв начин не са равнопоставени на връстниците си от градовете, от столицата? Обижда ли ви определението селско училище?
Животът по принцип е неравномерен – в социален, в икономически, в енергиен и ресурсен смисъл. Училището не може да компенсира всички тези неравенства, но е длъжно да опита. Какво значи селско училище? Училище, което се намира на село. Ако определението селско е обидно, тогава са обидни и понятия като роден край, семейство, произход. Да, нашите ученици нямат достъп до театри, до кина, до големите библиотеки, и всъщност в това е обидата, ако мога така да се изразя – обидна е дистанцията на културата, централизацията ѝ, изтикването на едни деца в периферията на културния живот, на културните събития.
Но, както казах – длъжни сме да опитваме да заличаваме неравенствата. Например преди няколко години със собствени средства на училището поставихме началото на училищна библиотека. Децата така се ентусиазираха, че донесоха книжки за първоначалната основа на книжния фонд. Периодично допълваме книжната ни колекция, кандидатстваме за субсидии за закупуване на нови заглавия. Като част от опитите ни да приобщим децата към културния живот, да ги спечелим за каузата четене, превърнахме в традиция веднъж годишно в училището да гостува съвременен български писател.
А трудно ли е да убедите популярен български автор да измине 500 км от София до вашето училище, за да се срещне с деца, които дори не говорят добре български език?
Никога не съм чувствала неглижиране към нашите ученици, към училището, когато общуваме с български писатели. Дори напротив – сякаш отдалечеността ни от столицата, от центъра на културния живот в България, е някакъв вид предизвикателство за тях книгата им да стигне точно до тези деца, да докосне техния свят. Може би не е точно предизвикателство, може би се нарича благородство. Благородството да надмогнеш егото си, да притъпиш умората от дългия път, да изминеш всичките тези километри само за да срещнеш вълнението на децата, които виждат за първи или втори път писател на живо. Да, има и нещо музейно в цялата работа – писателят като експонат, но без дистанцията на витрината. Експонат, който може да бъде пипнат, докоснат, да му бъдат зададени въпроси. Щастлива съм, когато нашите ученици след такива зареждащи срещи дръзват да мечтаят, че всичко е възможно, ако четеш много. Защото виждат пред себе си изключителния пример: писателят също е бил дете, също е бил ученик, от малко градче, от малко училище, не е имал само шестици и как не броят на написаните от него книги го е формирал като личност, а броят на прочетените. И дори не оценките в училище, а отношението към другите, срещите в живота бележат ръста на един човек.
Колкото до степента на владеене на български език в нашето училище, не мисля, че има драма. Тук традиционно учат деца билингви.
Как си обяснявате всички митове и предразсъдъци тогава, свързани с билингвизма в българските училища? Защо в едни случаи тълкуваме двуезичието като преимущество, а в други едва ли не като недостатък?
Аз също съм била дете билингва, откакто се помня ежедневната ми среда винаги е била двуезична – от този край съм, жител съм на съседното село. Филолог съм по образование и може би филологията ми е дала друго възприятие за света, което ми позволява да гледам на двуезичието не като на неудобство и слабост, а като на сила. Турският е нашият роден език, нашият майчин език, българският е официалният език в България, ние сме български граждани. Това са фактите. Но зад тях има и друга истина, защото практически нашите деца срещат българския език по-късно от своите връстници, например чак в детската градина. Т.е. техният майчин език вече има тригодишна, чисто времева преднина пред българския език. И тук е ролята на учителите в предучилищното образование и в по-нататъшното, в училище, да направят така, че българският език да настигне, да догони турския език и двата езика да не са в конкуренция, да не са успоредни прави, или ако са – да се пресичат с лекота.
По принцип много е удобно училището да бъде виновно за ниските оценки на учениците, да вземем за пример тези по български език. Тъй като говорим за деца билингви, нека подчертая какво се случва извън училищните стени – където децата спират автоматично своя контакт с българския език. Те нямат удобството на езиковата прагматика – защото при билингвизма се отключва този език, който ситуация налага, а извън училище такава ситуация просто не съществува. И тук на помощ ни идват книгите, защото само чрез четене, чрез много четене децата ни могат да компенсират по някакъв начин „изключването“ си от българската езикова среда. Не искам никой да остава с впечатление, че на български в училище се говори само в часовете по български, територията на училището е територия на българския език, но нашите усилия като преподаватели са фокусирани и в извънучебното време, затова опитваме чрез различни инициативи да поощряваме четенето, четенето с разбиране и най-вече любовта към четенето, към знанието.
В психологически план се опитваме да изградим самочувствие от това да си носител на два езика, защото многоезичието е мощна сила.
Разкажете ми за вашия път към българската филология, екзотично ли беше туркиня да учи българска филология и след това да преподава български език на турчета? Лично аз намирам в това нещо много възрожденско – да напуснеш родния край единствено за да получиш образование, но да се върнеш, за да образоваш и другите.
Бях студентка през 90-те, когато по принцип си беше екзотично изобщо да си студент и да учиш – тъкмо бяха навлезли ценности, които ни убеждаваха, че няма смисъл от много учене, че е достатъчно да познаваш правилните хора в правилния момент, че бизнесмен и мутра са почетни титли, а учителят – презряна професия с мизерно заплащане. Контрастът между двата свята – на интелектуалния човек и на първичния, беше толкова силен, а залитането в погрешна посока буквално си беше ежедневно изпитание не само за студентите, за всички. Слава Богу, не съм имала никакви дилеми от личен характер дали да продължа образованието си. А да си туркиня и да учиш българска филология не е екзотика, а състезание. Състезание първо със самия себе си: когато не си роден като Иванчо или Марийка (имената са, за да онагледя примера), ти трябва да си два пъти по-старателен от тях, поне два пъти. Да четеш и да учиш повече, за да не получиш етикет, че щом се казваш Невин, е нормално да имаш средна оценка, средни знания, като за средна категория студент и човек. Това за състезанието е по-принцип, обществото ни не е изчистено от предразсъдъци, от дискриминационни практики, не е дорасло сякаш още да приеме, че не е задължително да се казваш Невин, за да учиш турска филология, и Марийка, за да учиш българска. Че знанието не избира и не групира носителите си по имена, а по идеи и убеждения.
Да, има нещо възрожденско в това да милееш за родното, за родния край, за родния си език и да избереш да го преподаваш. Ако трябва да перифразирам думите на Апостола на българската свобода Васил Левски, който казва, че българи и турци (евреи и др.) ще съжителстват мирно и по братски, ще кажа така – българският и турският език съжителстват мирно и по братски в моя дом, в моя край, в моята класна стая и в нашето училище. И мисля, че Левски е искал точно това.
А какво би казал Назъм Хикмет – училището ви носи неговото име?
Имам любим негов стих и той гласи:
… Ако аз не изгоря,
ако ти не изгориш,
ако ний не изгорим,
как ще стане тъмнината светлина?…
Този стих стои като мото на стена в нашето училище. Наречете го агитационен материал, наречете го плакат, както искате – няма по-хубава пропаганда от добрата поезия, от световната поезия. Искам когато преминават край това мото, децата да четат и да се замислят. Да знаят, че това не са просто думи, че думите никога не са само думи, че всяка дума е отделен свят, че има думи със статут на най-мощното оръжие на света. И понеже е оръжие – да се научат не само да воюват на страната на доброто, но и да са миролюбиви в името на доброто. Няма по-голям урок от този, ако успеем да го предадем, значи мисията ни е изпълнена.
Невин Кадир е дългогодишна преподавателка по български език и литература. Завършва българска филология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. От 2014 г. е директор на СУ „Назъм Хикмет“ в с. Медовец, община Дългопол. Носител е на общинската награда „Директор на годината“ за 2017 г.
