Начало Идеи Двe тенденции в политиката на историята
Идеи

Двe тенденции в политиката на историята

Алайда Асман
27.03.2024
1813
фотография Bundesarchiv, Wikipedia

Откъсът, който публикуваме, е от книгата на Алайда Асман Is Time Out of Joint? On the Rise and Fall of the Modern Time Regime (Ithaca: Cornell University Press and Cornell University Library, 2020)

Според немската изследователка през последните десетилетия на XX в. се извършва преход от т.нар. „модерен времеви режим“ или „модернистка рамка“ (modernist frame) към „паметова рамка“ (memory frame), при което от бъдещето погледът се пренасочва към миналото. Ако травмите от миналото биват потулени и заровени живи, те се превръщат в призраци, които се възвръщат непрестанно и „разглобяват“ времето (не е случайна препратката към Хамлет в заглавието на книгата). Добруването в настоящето и възможността за по-светло бъдеще са постижими не чрез отричане и забрава на случилото се, а чрез припомняне, колкото и болезнено да е това понякога, както и чрез цялостно преразглеждане на миналото. Както посочва Алайда Асман в друг свой текст от 2015 г.: Помирението често препраща към два глагола „прощавам и забравям“. В новата политика обаче прощаването вече не е свързано със забравяне, а с помнене. Да помниш, означава признаване на спомените на жертвите. Все повече става ясно, че без ясното изправяне пред жестокостите от миналото и работата с тях от гледната точка на потърпевшите процесът на социална и политическа трансформация не би могъл да започне.

Н. П.

***
В настоящата политика на историята съществуват две тенденции, които са несъвместими една с друга. Първата може да бъде определена като политика на себеутвърждаването. Тя се основава върху съзнателни усилия, положени през XIX в. с цел конструиране на положителни национални представи за себе си, като се фокусира първоначално върху героичната чест и впоследствие върху героизма на колективното страдание. Съгласно тази парадигма, единствената задача на политиката на историята е да поддържа и прославя националната идентичност. Призмата на националната памет се фиксира върху приемливите сегменти от историята и ги издига до нивото на мит. В контекста на наличието на травматично минало съществуват само три роли, които националната памет може да възприеме: тази на победителя, който побеждава злото, на боеца мъченик, който се съпротивлява и се бори срещу злото, и тази на жертвата, която пасивно понася злото. Всичко, което лежи отвъд тези роли и перспективи, не може или много трудно би могло да стане част от приетия наратив и затова то е или „забравено“, или често отричано на официално ниво.

Другата тенденция може да бъде обобщена с фразата политика на съжалението. Става въпрос за конструиране на национална памет, която позволява да се погледне през перспективата на извършителя и чрез признаване на вината дава възможност на широката общественост да поеме отговорност и да интегрира в националната памет негативни епизоди. Това признаване на другите в качеството им на жертви на нашата собствена история не е познато до този момент. Точно както преди се е подразбирало, че трябва да се оплакваме от жертвите на собствената ни политика на „одругостяване“, онова, което сега придобива значение, е готовността да скърбим и да изпитваме съжаление към жертвите на нашата собствена политика.

Миналото винаги е било обект на политическа употреба и злоупотреба. В края на XX в. обаче се появи друг, нов феномен, а именно: самото изследване на паметта, редом с което се разви критичен дискурс, анализиращ минали и настоящи практики за конструиране на национална памет. Политическите решения относно историята съответно вече не се вземат единствено в контекста на политическите подбуди, а започнаха напоследък да предизвикват интереса на наблюдатели и коментатори, както вътрешни, така и външни. Вследствие на това критично обществено внимание проявяващо се в транснационален мащаб, политиките на историята се промениха коренно, дори ако в глобален план тази промяна далеч не е достатъчна.

Различията между двете тенденции лесно могат да бъдат илюстрирани с помощта на един пример. Политиката на себеутвърждаване се основава върху конструкция на памет, която изгражда наратив на континуитет. Така биват подбирани само онези епизоди от историята, които – въпреки доказателствата за противното – свидетелстват за настоящото величие, значимост и единност на нацията. За разлика от това, когато говорим за политика на съжаление, конструирането на паметта не се основава на непрекъснатост, а по-скоро на разрив и промяна. В този смисъл се осъществява символно себедистанциране от престъпленията на миналото и това позволява както признаването на престъпленията, така и скъсването с тях. Има хора, които се притесняват, че като следствие на тази политика върху колективната представа за себе си ще падне сянка, която завинаги ще я увреди поради признаването на злодеянията и престъпленията. Но това притеснение може да бъде преодоляно с помощта на непознатото досега етично убеждение, че в случаите на документирани исторически престъпления положителната представа за себе си може да бъде възстановена не чрез премълчаване и отричане, а единствено чрез изразяване на съжаление и признаване на жертвите.

Този начин на мислене се среща все по-често през последните няколко десетилетия в обществата, преминаващи от диктатура към демокрация. Но по този път също може да се стигне до промени в националната представа за себе си и без трансформации в политическата система, както все по-често забелязваме от умножаващите се примери за политика на съжалението в бившите колониални държави. За разлика от тях нации победителки като Русия и Съединените щати, които поради силните си позиции трудно се поддават на натиск, нямат причина да променят историческата представа за себе си, изразяваща се в сила и себеутвърждаване. Тук все още е наличен страхът, че националната гордост ще бъде накърнена и че това ще доведе до загуба на авторитет и до намаляване на силата. Но при традиционните нации жертви като Литва и (в по-различен смисъл) Полша изключителното фокусиране върху тяхното собствено страдание като че ли изгражда бариери, които им пречат да проявят емпатия към другите жертви: а именно тези, които самите те са превърнали в такива. Както в Европа, така и по цял свят изобилстват примери и за двата вида политика на историята, а има и малцинства в рамките на отделни държави, които подкрепят противоположна на официалната позиция. В държави, които са известни с политиката на съжаление, може да се увеличи натискът в посока на повторна национализация на политиката в името на гордостта и честта, докато държавите със силно националистическо мислене често възприемат транснационални перспективи върху историята, чиято цел е признаване на жертвите, както и защита на малцинствата. В Русия, например, има поддръжници на политиката на себеутвърждаване, но и на политиката на съжаление, както илюстрират следващите два откъса:

(1)
Историята е форма на социално себеосъзнаване. Използвайки една антропологична метафора, може да се каже, че историята е паметта на обществото. Историята обединява хората в една нация. Себеосъзнаването на човека не може да бъде негативно. Ако се случи нещо подобно, се стига до фрустрация и психологически проблеми. В по-тежките случаи може да се наложи прибягване до терапевтична и психиатрична помощ. Същото важи и за обществото; неговата самооценка не може да бъде негативна. По тази причина училищното образование трябва да създава и да внушава на учениците положителен образ на тяхната страна. Ако развием негативно отношение към историята на нашата родина и представим миналото като черна дупка, като го свеждаме до сбор от престъпления и простъпки, бихме превърнали цялото младо поколение в невротици.

(2)
В различни моменти нашата история е била и героична, и ужасяваща; тя е била красива, както и нелицеприятна, но в крайна сметка, това е нашата история. Авторите на нашите учебници са използвали тази отправна точка като основа на работата си и ще продължат да работят в този дух и занапред с цел насърчаване на родолюбието.[1]

Тези описания дават израз на различните конструкции на паметта: от една страна, на себеутвърждаването, от друга – на съжалението. В крайна сметка, въпросът коя фракция ще надделее е въпрос на власт и на политическа воля, но също така и на социално образование.

превод от английски език Нели Попова

[1] Приведените примери са взети от/съвременни помагала по история на Русия – б.пр.

Алайда Асман
27.03.2024

Свързани статии