0
857

Дебелия Саша и Градския партизанин

markov 4

„Отношението на съветската власт към чуждите кореспонденти е една от най-интересните трагикомедии на съвременната политическа сцена.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

Между всички западни журналисти съществува убеждението, че най-трудната работа, която техните вестници биха им предложили, би била длъжността кореспондент в Съветския съюз. Всеизвестни са трудностите, които един западен тип журналист — с търсачески дух, със свое, независимо и неконтролирано отношение към фактите — среща в тоталитарните режими и особено в тези на Източна Европа. От гледна точка на западния читател идеалният кореспондент трябва да е в състояние да даде вярна и навременна информация, колкото и скъпо това понякога да му струва. От гледна точка на правителствата във въпросните страни идеалният западен кореспондент трябва просто да се задоволи с официалните изявления на съответните осведомителни агенции и същата храна, която се поднася на широките маси. Явно е, че разликата между двете изисквания не може да не доведе до сблъскване. Но ако провинциални страни като България, Албания или Източна Германия могат сравнително леко да се справят с „напастта“ от чужди кореспонденти, то за Съветския съюз, като свръхвелика сила и като една от централните държави в света, е трудно и понякога много неудобно да заключи чуждите кореспонденти в хотелските им стаи. В края на краищата в същото време съветските кореспонденти на Запад кръстосват където и както им е удобно и пишат каквото си искат, без някому да е дошло на ум да ги ограничава. Затова отношението на съветската власт към чуждите кореспонденти е една от най-интересните трагикомедии на съвременната политическа сцена. И съвсем новата книга на Дейвид Бонавия, озаглавена „Дебелия Саша и Градския партизанин“, ни разкрива множество интересни факти на това „немирно“ съвместно съществуване. Дейвид Бонавия беше кореспондент на вестник „Таймс“ за повече от три години в Съветския съюз и неговите кореспонденции бяха едни от най-живо написаните, богати с интересен материал и достоверност и най-вече с особена чувствителност спрямо движението за граждански права. Никой не се учуди, когато Дейвид Бонавия беше изгонен неотдавна от Съветския съюз. Разбира се, заради невярно представяне на съветската действителност. Книгата му събуди голям интерес, защото тя представлява не само рекапитулация на тригодишен престой, не само че отива далеч отвъд кореспонденциите на Бонавия и авторът използува перото си без никакъв компромис, но книгата преди всичко представлява сериозен опит на едно западно око да вникне в мъглата на една невероятна действителност.

Всички сме чели материалите на разни набедени журналисти, които, след като посетят две показни текезесета, вечерят с някой министър и получат куп подаръци, описват въпросната тоталитарна страна с такива мили краски, че човек се пита защо ли уважаваният журналист не се засели в толкова харесалата му страна. Други журналисти отразяват собствените си политически или държавни игри. При Дейвид Бонавия няма нищо подобно.

sasha09Книгата започва с погребението на Хрушчов. Един западен журналист стои в Новодевическото гробище и се чуди на жестокото пренебрежение на Русия към оня, който бе един от най-популярните й представители. И същевременно край гробищата се разиграва игра на криеница между малцината, които са се осмелили да почетат паметта на мъртвия, и неизбежните служители по сигурността. От тази първа глава на книгата до края животът на западните журналисти в Москва има един постоянен, неизбежен спътник — КГБ. Бонавия използува случая с полуинкогнитното погребение на Хрушчов, за да анализира историческата му роля и да наблегне особено на процеса на десталинизацията и прекратяването му. Истинската десталинизация на Съветския съюз би означавала масови съдебни процеси срещу огромен брой висши и нисши партийни сановници, цели поколения на служители от Държавна сигурност, невероятен брой доносчици и тайни сътрудници, затворнически и лагерни надзиратели — мнозина от които бяха достигнали в Хрушчово време върховете на кариерите си. В Съветския съюз щеше да стане много горещо, ако всички тия граждани трябваше справедливо да споделят вината с техния мъртъв вожд. Триумвиратът Брежнев-Косигин-Подгорни спира твърдо на средата, без да позволи реална промяна, но и без да се върне към кошмарния терор на старите времена.

Всичко това според Бонавия създава условия за възникване и развитие на протестното движение в Съветския съюз като израз на свободомислие и вътрешна необходимост. Онова, което Сталин незабавно би удавил в кръв, сегашното съветско ръководство се опитва да възпре и ограничи с по-внимателни мерки. Оттук Бонавия очертава внушителния мост, създаден от само себе си, между западните журналисти в Съветския съюз и ония, които не са съгласни със съществуващата вътрешнополитическа картина в страната. Например, той разказва за силния интерес към несъгласните в Русия, проявяван от страна на италиански журналисти — комунисти.

Бонавия също се свързва, и както личи от всички факти доста плътно, с движението за граждански права на академик Сахаров и с рояка недоволници, които са приели с типичната руска месианска предопределеност — че трябва да бъдат съвестта на своето болно време. При това Бонавия никак не преувеличава техния брой, който върху фона на огромното покорство на масата изглежда почти нищожен. Той изтъква обяснението, което мнозина и в България дават в най-интимен кръг: „Щом не можеш да се бориш срещу тях, присъедини се към тях.“ Което пък ни отвежда до вече класическата истина, че каквато и да е съществена промяна в Съветския съюз или другите страни може да бъде постигната единствено чрез партията.

Бонавия се заема да разкаже подробно за всички тия странни хора, за които ние четем по вестниците и чието съществуване и поведение е някакъв почти легендарен пример в съвременната човешка история. За мен беше интересно да прочета впечатленията на човек, който лично се е срещал и говорил с академик Сахаров, с физика Твердохлебов, с математика Шафаревич, с Валери Чалидзе, с ония, които са ядката на движението за граждански права. Първата черта, която обединява тези хора, е високата им интелигентност. Това са учени, мислители, творци от световна класа, което идва да потвърди старото ми убеждение, че „моженето“ е независимост, т.е. че способните хора не са много склонни към робско покорство. Докато четях характеристиките, които Бонавия дава на личности като Сахаров, Амалрик, Чалидзе, Павел Литвинов и много други, съвсем неволно ги съпоставях с мнозина мои познати съветски дейци — например наскоро починалия Сталинов глашатай Кочетов, сибирското безличие Георгий Марков (жалко за името) или ония момченца Евтушенко и Вознесенски, които обичат билетчето им да печели и от двете страни. Не бихте ли съпоставили дейността на официалната културтрегерщина в Съветския съюз — с нейното лакейско поведение, верноподанически речи и непрестанни тостове по непрестанни банкети, цялата тази мазно-угодно усмихваща се партийна интелигенция — със самотните и като че обречени фигури на Сахаров, Солженицин или Амалрик? В 1972 година Сахаров писа:

„Нашето общество боледува от апатия, лицемерие, тесногръд егоизъм и скрита жестокост. Болшинството от представителите на неговия висш слой — партийно-правителствения апарат и най-висшата и най-издигната каста на интелигенцията — твърдо държат за техните явни и тайни привилегии и са дълбоко безчувствени към престъпването на човешките права, към интересите на прогреса и към сигурността и бъдещето на човечеството. Други, смутени в дъното на душите си, не могат да си позволяват «свободно мислене» и са обречени да изтезават себе си с вътрешни конфликти. Пиянството е взело размери на национална катастрофа, то е един от симптомите на нравствено деградиране на нашето общество, което потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в състоянието на хроническо алкохолично отравяне.“

Бонавия е бил чест гост в дома на Вера и Валери Чалидзе, преди съветското правителство да ги изпрати в САЩ, за да им отнеме паспортите. Пред нас изпъква образът на Валери с целия му огромен идеализъм, с нежеланието му да върши нищо прикрито от съветските власти, с огромната му почтеност спрямо всички.

Но като че най-голямо внимание и най-големи лични симпатии Бонавия е отделил за Павел Литвинов — човека, когото Държавна сигурност смята за истинския „вожд“ на движението на свободомислещите в Съветския съюз. Бонавия пише:

„Павел е герой, който принадлежи половината на Милтън, половината на Казандзакис. Милтън ще разпознае в него постоянната борба на силите на мрака и светлината. Казандзакис ще приеме, че неговото отношение към политиката напомня отношението на великия Зорбас към живота.“ Павел е борецът, който иска да върне съветската действителност към нейното истинско предназначение, към първоизточниците и първоцелите на революцията. Той е изпълнен с непоклатим оптимизъм по отношение бъдещето на Съветския съюз, той е този, чиято силна и рядко оригинална личност кара да се прекланят приятели и врагове, той се опитва абсолютно открито да предизвика неосталинистите на разговор при взаимно доверие, за да говори на умовете им, за да използува най-хуманния от всички методи за борба — убеждаването или разубеждаването. Държавна сигурност се опитва да се отърве от него, като му предлага паспорт да напусне Съветския съюз, но Павел отказва. Накрая той отново е арестуван.

В цяла глава Бонавия се спира на един друг спътник на дейността на чуждите журналисти в Съветския съюз — подслушването чрез тайни микрофони. Ако в Съединените щати поставянето на таен микрофон в сградата Уотъргейт прекатури правителство и президент, в другата свръхвелика сила поставянето на тайни микрофони е нещо като „добър ден“. Но Бонавия иска да бъде обективен. Той смята, че слуховете за тоталното микрофонизиране на всички хотели, зали, коли, кафенета и пр. е малко нещо легенда. Логически той смята, че дори огромните ресурси на съветската сигурност не са в състояние да покрият с микрофони всички чужденци и всички места. Но възможността от присъствие на таен микрофон има парализиращо въздействие върху огромен процент хора. Оттук той повдига завесата на ограниченията, които съветската власт налага на кореспондентите, и най-вече на опасностите, на които се излагат обикновените граждани, които се осмелят да приближат чужденец. Всички западняци, посетили Съветския съюз, откриват с разочарование, че между тях и обикновения съветски гражданин се е издигнала невидимата стена на страха. „Искаш ли да имаш ядове, приближи чужденец“ — се казва в една най-нова руска поговорка. Отгоре на всичко зад всеки чуждестранен кореспондент неизбежно следва сянката на Държавна сигурност. Човек може да си представи, че поне една дивизия служители на този институт получават заплати, за да вървят денем и нощем след някого. И въпреки бдителността Бонавия разказва за игрите на криеница, при които агентът остава с пръст в устата.

Значителна част от спомените на Дейвид Бонавия са посветени на противоречията между съветската идеология и съветската действителност. Като в средновековните християнски времена партията е поставена в положението на всезнаещия Бог, който може да обясни абсолютно всичко с оскъдната си идеологическа платформа. Огромният страх от разискване, от спорове се изразява в абсолютно всичко. Бонавия говори за смехотворния характер на съветските вестници, пред които западните комунистически издания като „Юманите“ или „Унита“ са като вестници от друга планета. Съветската преса е часове и дни зад западната в съобщаването на новините, а цялата информация за изобретения, добиви и технически постижения всъщност има за цел да крие истинския живот. Бонавия хумористично сумира методите на съветската преса срещу опонентите: 1. Омаломощи опонента с огромно количество думи. 2. Обвини го, че той прави това, което ти правиш. 3. Отхвърли с възмущение несъществуващи обвинения. 4. Припиши му, че е признал собственото ти становище. 5. Повтаряй, повтаряй и повтаряй. 6. Не му позволявай да се аргументира, като използуваш заглушаването. 7. Направи го да се чувствува виновен. 8. Лиши го от възможността да се защити. В същия духовит тон Бонавия възпроизвежда разговор между западен журналист и съветски фанатик. От друга страна, той нарисува тежката материална действителност на съветския гражданин — огромния недоимък от стоки, лошото продоволствие, тежката и мързелива бюрократична машина, смазващата безчувственост на множество съветски институти, за които човешките чувства не са много различни от тия на мухата. Бонавия привежда най-добросъвестно цифри, като приема най-удобния за съветските власти курс на рублата, за да ни покаже азиатската мизерия на живота там. Квартирите, транспортът, кооперативните пазари и, разбира се, огромното, страшното пиянство не са убягнали от очите му. И същевременно симпатиите му към обикновените хора в Русия са открити. Той ни рисува няколко автентични образа като този на Питагор, на Костя, на Градския партизанин и на самодоволния представител на съветската журналистика Дебелия Саша. Всичко е разказано толкова достоверно и картинно, че аз имах чувството, че познавам лично тия хора, по известни причини скрити зад псевдоними. Накрая той разказва за арестуването му от властите и изгонването му от Съветския съюз и за чудесната прощална вечеря, на която присъствуват самият Сахаров и видни съветски свободомислещи.

Сигурно съветската преса би окачествила спомените на Бонавия като поредното издание на империалистическата пропаганда, която съществува, за да злослови против съветския режим. А в действителност това е книга, която прави чест на нейния автор заради безкомпромисната му откровеност, честност и любов към истината.

Преди да приключи книгата си, той пише:

„Русия не заслужава лошо чувство, а скръб.“

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница снимка от фотоархива на сп. LIFE.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияГърция – от фарс към безизходица
Следваща статияЗа дързостта и непосилния епос