Разговор Джесика Прат, която изпълни в София сопрановата партия в Симфония № 9 на Бетовен
Одата на радостта е музикално послание за обединение, човечност и надежда – зов, който надхвърля сцената и времето. Когато тази творба е изпълнена на открито, в сърцето на столицата, тя не просто озвучава града – тя го осмисля. Всеки тон ни напомня: ние сме заедно. По идея на Пламен Карталов на 8 август фестивалът „Опера на площада“ завърши грандиозно с изпълнението на Симфония № 9 на Бетовен. Призивът за братство от Одата на радостта на Шилер прозвуча като молитва на фона на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Под диригентството на Даниел Орен софийската публика чу забележителни певци – австралийката Джесика Прат, българката Виолета Радомирска, американеца Грегъри Кунде, руснака Александър Виноградов, оркестъра и хора на Софийската опера и хора на Държавна опера Стара Загора. Прекрасна работа на диригентите Виолета Димитрова и Младен Станев, подготвили двата хора. Над хиляда зрители, изпълнили до краен предел трибуните на площада, присъстваха на музикалното свещенодействие.
Специално поканена да изпълни сопрановата партия беше Джесика Прат. През последните години следя изявите ѝ, но някак все ми се струваше невъзможно да я чуя у нас и да разговарям с нея. Името и снимките ѝ са на кориците на най-престижните музикални списания Opera Now, Opera Actual, Fine Music magazine, Melómano, дори Vogue не е равнодушен към нейните успехи. Тя пристигна в София точно за четири дни и спечели още български почитатели с изпълнението си в Симфония №9 от Бетовен. Да, тук партията на солистите не е голяма, но всички оценихме красивия глас на Прат и невероятното ѝ пианисимо, за което пише всеки, преживял нейна интерпретация. Певицата прие да даде кратко интервю между репетициите. Срещам една мила, скромна и вглъбена в себе си млада жена, която с удоволствие споделя вълненията си.
Първата ви роля е Лучия? Кога и къде беше това?
Дебютът ми беше с Лучия през 2007 г. в операта в Комо. Това е операта, която съм пяла най-много през цялата си кариера.
Да, винаги името ви се свързва с Лучия. Сигурно се е случвало да участвате в постановка, в която прочутата ария на полудяването вместо с флейта е със стъклена хармоника?
Да, много пъти съм пяла със стъклена хармоника, тя издава много различен звук. Флейтата също е много красива, но стъклената хармоника има звук, който много прилича на дух, създава друга атмосфера в театъра. Смятало се е, че този инструмент докарва до лудост, затова е много подходящ за тази сцена, много важен.
Работили сте с велики личности от света на музиката, Джанлуиджи Джелмети, Рената Ското, Лейла Куберли и много други. Какво ви даде всеки един от тези велики музиканти?
Според мен това, което ги обединява, което всички имаха, беше уважението към музиката, към композитора, към либретиста, към поета и също така към публиката. Моят първи учител в Австралия е бил диригент на оркестъра на „Ковънт Гардън“, имаше прекрасна кариера и ме научи на всичко, бях много щастлива. Казваше се Джон Матесън и всеки ден ме караше да си повтарям кои са най-значимите фигури за едно произведение. Подреждаше ги по важност – композиторът, либретистът, публиката, оркестърът, театърът и кой е последният? Певецът! Казваше ни, че трябва да уважаваме всички, които са преди нас.
Всички мои учители бяха строги, но строги по правилния начин, който те кара да уважаваш работата, която си избрал, защото тя всъщност е начин на живот. После дойде Рената Ското и особено Лейла Куберли. И двете бяха невероятни, когато преподаваха. Ското се фокусираше основно върху интерпретацията и фразирането. Фразирането беше много важно и за Куберли, особено по отношение на речитативите. Тя изискваше много при изпълнение на речитативите, от изразяването на езика, на звука, на линията, на музиката. Тя ми помогна при работата специално върху развитието на вокалната техника.
Първоначално сте започнали с тромпет. Може би това ви помага за дишането. Тромпетът не е предпочитан инструмент от момичетата.
Баща ми беше тенор и искаше всички да станем певци, затова ни накара да израснем с детски игри, които бяха упражнения за слуха, или се надпреварвахме да пеем дълги фрази. В семейството ни беше важно да сме в хармония заедно и той ни накара да изберем различни инструменти. Брат ми избра тромбон, сестра ми кларинет, а аз тромпет, баща ми свиреше и на туба. На Коледа изпълнявахме коледни песни. Свирих на тромпет от седем до деветнайсет години в училищния оркестър, защото той искаше да бъда част от оркестъра, за да разбера всички аспекти на операта и театъра. Майка ми пък е художничка и често правеше сценографии. Като дете всеки уикенд бях в театъра и слушах репетициите на оркестъра, защото татко беше и диригент на оркестъра, или помагах на мама за сценографията и рисувахме. Театърът беше моят свят, там винаги съм се чувствала у дома си. Мислех, че е прекрасна работа, и исках веднага да започна да пея, но татко настоя първо да започна с инструмента. Той разви дишането и музикалността ми, но и чувството ми да бъда музикант сред други музиканти.
Все още ли свирите?
Не, сега съм ужасна. От време на време, особено когато съм в Италия, тромпетистите от театрите ми дават инструмент, аз се опитвам, но вече не свиря добре, защото е нужно да се упражняваш.
Как искате да се развие кариерата ви?
Искам да продължа да пея белканто като моите идоли, като Мариела Девиа, Лейла Куберли, Джоун Съдърланд, които са пели този репертоар до края на кариерата си. Често се смята, че в операта се започва с белканто, след което се преминава към Верди или Пучини, но за мен най-трудното е да продължа да пея белканто, защото изисква много упражнения за дишане, за вокализиране, дисциплина. Очевидно с напредването на времето започваме да чувстваме умора, но за мен идеалното би било да пея белканто до края на кариерата си, добавяйки малко Моцарт, „Хофманови разкази“ от Офенбах… Според мен това е най-здравословният начин да пея. А ако разширя репертоара си, ако трябва да пея нещо по-тежко, защото очевидно с възрастта гласът ми се уплътнява, бих искала да пея оперите на Доницети, например неговите Кралици, „Норма“, заедно с моя репертоар.
А Росини? Толкова го обичате.
Росини също, но трябва да убедя театрите да го поставят (смее се). Това е трудно, но все пак стана малко по-добре през последните десет години. Аз обожавам Росини. Миналата година дебютирах в две роли, защото бях в Пезаро. Първо беше дебютът в „Бианка и Фалиеро“, която е много трудна опера, защото ролята на Бианка е изключително дълга, а няколко дни преди „Пътуване до Реймс“ една певица отказа ангажимент и трябваше да науча Флорвил за няколко дни, за да дебютирам и в нея. Но беше много забавно, защото най-накрая изпях тази роля. Росини е труден и не е лесно да убедиш театрите да го поставят. Сериозният Росини си заслужава – „Семирамида“, „Бианка и Фалиеро“ и др.
Когато имате свободно време, какво предпочитате да правите?
Винаги съм в градината. Занимавам се с цветя, отглеждам плодове, зеленчуци, всичко. Много ми харесва, защото градинарството прилича на оперното пеене. Ако го правиш постоянно, след години виждаш резултатите. Трябва да работиш неуморно и след много време постигаш резултат, но той е прекрасен. Хубаво е и да виждаш растежа на растенията, цветята, които цъфтят.
А кои са любимите ви цветя?
Божури, но все не успявам да стигна дотам те да разцъфнат, защото тосканска почва е подходяща само за маслини и това е трагедия (смее се). Чета много, защото ми харесва да чета, готвя, бродирам, правя неща с ръцете си, конструирам. Със съпруга ми конструираме мебели или възстановяваме стари мебели, преправяме ги. Боядисвам стените. Когато съм стресирана, сменям цветовете в къщата. Обичам физическите действия.
И сама пребоядисвате!
Да, ако чакам съпруга ми, това никога няма да се случи.
Този сезон май прелива в следващия.
Много е хубаво, защото отивам в Буенос Айрес, правя „Пуритани“ в Театро Колон. Ще имам и рецитал там. После отивам в Палермо за „Сомнамбула“ през октомври, а през ноември съм у дома във Флоренция, за да дебютирам в „Лукреция Борджия“. Ето, това са най-интересните ангажименти и много подходящи за мен в този момент.
Направихте великолепна Норма тази година.
Да, и беше в подходящ момент. Дебютирах в „Норма“ след „Беатриче ди Тенда“ и „Чужденката“ (от Белини). Исках първо да направя „Беатриче“, после „Чужденката“ и накрая „Норма“, за щастие така се получи. През декември ще пея малко Моцарт, защото ще бъда Царицата на нощта в Мюнхен, на Коледа. Веднъж в годината пея Царицата на нощта. Харесва ми, че идват много деца. Ще пея Донна Анна в Баден-Баден. В Неапол ще играя в „Партенопе“, нова опера на Енио Мориконе, а между двете Царици на нощта пея „Сомнамбула“ в Ерл, както и миналата година, когато играх „Пуритани“, защото е на половин час от Мюнхен.
Има ли роля, която е мечта за вас?
Не точно мечта, но има роли, които бих искала да изпея – в „Хамлет“, в „Лакме“, преди да остарея, в „Есклармонда“. Да, бих искала да играя Масне. Ще имам и още дебюти през следващите години – предложение за трите кралици една след друга. Норма беше голяма мечта, също и Беатриче, и Алаиде. Един ден бих искала да направя „Пиратът“, когато се почувствам готова. Много е трудна ролята на Имоджене. Харесва ми да се наслаждавам на работата си, затова никога не пея роля, в която не се чувствам удобно.
Има ли певица, която за вас е символ на операта. Вероятно вашата сънародничка Джоун Съдърланд?
Безспорно, и не само защото съм австралийка, а и защото тя пее същия репертоар по един невероятен начин и винаги е била голямо вдъхновение за мен. Например в „Хамлет“ – няма друга, която да пее Офелия като нея. Когато съм депресирана или разочарована, слушам нейната Офелия и си казвам: „Добре, ще опитам отново“. Това ми дава яснота, че трябва да работя повече, да се старая повече.
Познавахте ли Джоун Съдърланд?
Да, разбира се. Познавах я в Австралия. Тя беше член на журито на конкурс, на който се явих, когато бях на 18 години. Изпях Regnava nel silenzio и завърших на сол. Тя написа: „Красив глас, прекрасно е, че имаш тази нота, но тук не е на мястото си“. После пях в неин майсторски клас, което беше много хубаво. Да, като австралийка имах късмет, защото имах възможността да вземам уроци при нея, а също и при съпруга ѝ. Следващата година се навършват сто години от рождението ѝ. Opera Australia ме попита дали искам да отида и да изнеса концерт. За мен това е огромна отговорност, голям страх, но и чест.
В заключение Джесика Прат сподели, че в София се е запознала с прекрасни хора и с удоволствие би се завърнала, за да участва в оперен спектакъл. Може би в „Норма“! Искрено се надявам това да се случи.
Джесика Прат е родена в Англия, но до 1991 г. живее в Австралия. Баща ѝ Филип Прат е тенор и преподавател по музика в Сидни, създател на програма за млади оперни артисти. През 2003 г. Джесика Прат печели Австралийския певчески конкурс, след което получава покана от Джанлуиджи Джелмети да следва в Рим. В Академията „Санта Чечилия“ ѝ преподава Рената Ското, а след 2006 г. в Милано работи с Лейла Куберли. В следващите години на различни места в Италия тя изпълнява Лучия, Амина, Джилда, Елвира. Започва да получава покани и от големите оперни театри и световни фестивали. Огромно признание за нея е наградата Златна лястовица, която получава през 2013 г. Това отличие община Гатео присъжда на колоратурни сопрани в памет на Лина Палиуги, а нейни притежателки са най-известните колоратурки от последните години. През 2016 г. e наградена с Oscar della Lirica като най-добър сопран на годината. Според изследователите партията на Лучия е най-често изпълнявана в репертоара на Джесика Прат, но най-многобройни в творческата ѝ биография са оперите на на Росини – единадесет, включително „Армида“, „Семирамида“ и „Танкред“. Дискографията ѝ включва аудио и видео записи: „Отело“ от Росини, „Съпругата от Месина“ от Вакаи, „Жана д`Арк“ от Верди, „Аделаида ди Боргоня“, „Кир във Вавилон“, „Аурелиано в Палмира“ от Росини, „Сомнамбула“ от Белини, „Театрални удобства и неудобства“, „Лучия ди Ламермур“, „Английската Розмонда“ от Доницети. Първият ѝ солов албум (2016) е „Серенада“. Последният, Delirio (2023), включва пет прочути сцени на полудяване от опери на Винченцо Белини и Гаетано Доницети. Delirio се нарича и концертното ѝ турне.
