Спомените на Петко Венедиков
Кой е Петко Венедиков
Личността на Петко Венедиков (1905–1995) днес е позната само на тесен кръг юристи и заинтересовани изследователи на социалистическото минало. Произхожда от виден род на военни и политици, вписан в българската история от XIX век насам. Завършил е правни и държавни науки в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Счита се за един от стълбовете на българската правна наука. Научната му кариера е последователна, става професор, ръководител на катедра, декан – също и през съдбоносната 1944 г. В периода на репресии в сталински дух и чистки в университетите правото му да преподава е отнето и е отстранен по политически причини. Впоследствие му е отнето и адвокатското право. Като един от „бившите хора“[1] е дълго премълчаван, после забравен. Едва в последно време получава заслуженото признание, отдава му се и обществена почит. През 2025 г. му се посвещава биографичен филм, дори улица в София се кръщава на негово име[2].
Филмът показва кадри от честването на Петко Венедиков от колеги през 1994 г. Максимално ясно и рязко той говори за щетите, който режимът нанася на българската правна наука: с политическите промени настъпва периода на „обезправеното право“. Със съжаление говори за миналото: „Беше време, когато нашето право се чувстваше и осъзнаваше като част от западноевропейското право и нашата правна наука беше част от европейската правна наука“.
„Спомени“ – една епопея от първо лице
На преклонна възраст, с феноменална памет, Петко Венедиков написва своите спомени. Не че преди не е разказвал вкъщи за много неща, но някои писания за български събития, които излизат след промените и които той намира за неточни, го предизвикват и той откликва на подканите на дъщеря си да седне и да опише собствените си наблюдения. Излиза огромен труд, мемоари за три епохи в българската история – царската, социалистическата и постсоциалистическата. Започва да пише през 1994 г. и продължава до края, февруари 1995 г. Проектът му остава недовършен.
Резултатът е внушителен. Оставя машинописен ръкопис от стотици страници, които дъщеря му обработва и издава през 2003 г.[3] През 2018 г. излиза второто издание. Със спокоен и умерен тон видният юрист описва етапите на личния и професионалния си живот, вплитайки широкия политически контекст на събитията, които го съпътстват. Книгата се чете леко, почти като роман. Впечатляват многото данни, подробните описания, финият език, безпристрастността, самокритичността. Изданията включват копия от досието на Венедиков в Държавна сигурност и фамилни снимки.
Развенчаната митология
От особен интерес за днешния читател е разказът на Венедиков за близкото минало. Първо, защото последствията от Деветосептемврийския преврат продължават да са тъжно актуални. Второ, защото неговите описания се разминават напълно с описанията на официалната историография, които битуват в „народната памет“ и до днес. Мнозина си спомнят много положително кинопрегледите и учебниците по история – със снимките на ликуващи граждани, които посрещат с цветя и усмивки българските партизани. В пълно противоречие е преживяното от Венедиков на 9 септември 1944 г.
„Тогава живеех на ъгъла на „Аксаков“ и „Фердинанд“[4], на сто метра от Университета. Слънце, чисто синьо небе, пресен въздух. За разлика от предшестващите преврати, когато движението по улиците беше забранено сутринта, сега не видях никакви постове. Впрочем в празния град нямаше кого да спират. Завих по „Цар Освободител“ към двореца. Широката улица беше пуста, мернаха ми се, мисля, двама минувачи… Без да се впускам в повече подробности, ще кажа, че нито преди обед, нито следобед видях някакви партизани. Когато бях пред пощата, видях, че се зададе откъм улица „Алабинска“ една група от 100–150 души с едно червено знаме. Те вървяха мирно по улицата… После някой каза, че срещнал следобед двайсетина партизани. Това беше, което видях на 9 септември 1944 г. По-късно започна да се твърди от официалната историография, че 9 септември бил въоръжено народно въстание, което поставило на власт новото правителство… Това няма нищо общо с истината.“
Седмица по-късно съветските войски влизат в София. Снимките „документират“ как гражданите се тъпчат по улиците, за да посрещат „братските“ танкове и камиони с накачулените по тях снажни военни. И тук Венедиков описва една различна реалност:
„Видях ги за пръв път, когато, отивайки в Университета, се спрях на тротоара, за да почакам да мине колоната съветски войници. Това беше тъжно зрелище, не само защото ги виждах вече в София. Самата колона изглеждаше много тъжно. Войниците бяха в грозни бледокафяви униформи – шаяк със същия цвят, от който бяха униформите на боклукчиите в София. Всичко на тях изглеждаше сиромашко, износено, смачкано.“
Новото всекидневие: часовници, алкохол, каскети
От разказа на Венедиков научаваме любопитни детайли за всекидневието при новата власт. Такива, каквито обикновено се прескачат от „сериозните историци“, но пък ни помагат да усетим пулса на реалността.
Известни са грабежите на съветските войници, които като окупатори са се чувствали в правото си да присвояват каквото им харесва. Историите относно жаждата им за часовници може да звучат прекалено, но разказът на Венедиков е еднозначен: „Всички знаехме, че е опасно да кажеш на съветски военен колко е часът: като си погледнеш часовника, той може да ти хване ръката и да ти го вземе. Липсата на часовници у русите удиви всички. Имаше и вицове за това: на среща с Чърчил Сталин го пита „Который час?“ и получава отговор: „Не мога ти кажа, защото преди малко ме попита Молотов“.
За да предотврати това, Венедиков започва да си оставя часовника вкъщи. Но това не е краят на окупаторския произвол. Съветски офицери се настаняват без питане в софийски домове, войници влизат в къщите с претенцията да преспят, но ги обират, грабят, присъединяват се към компании, без никой да ги е канил. Венедиков разказва за сблъсъка си с разхайтеното поведение на „освободителите“, когато като кум на свой студент празнува в софийски ресторант:
„На една съседна маса двама руски офицери. По едно време те, след като ни бяха гледали доста и се бяха посъветвали помежду си, стават и идват при нас и поискват разрешение да седнат с нас. Можеш ли да им откажеш? Седнаха, единият полковник, другият майор, и двамата бяха пили, полковникът беше леко пиян, на майора пиенето личеше по-малко. Полковникът сяда от едната страна на булката, аз бях от другата ѝ страна. Почна се някакъв разговор, пият се наздравици и по едно време гледам: полковникът си протяга ръката зад булката, туря я първо на облегалото на стола ѝ, а после я плъзна неусетно на рамото ѝ. Тя се смути. Аз си протегнах ръката, хванах неговата ръка и леко я отместих от булката и от облегалото на стола. Дявол да го вземе, виждах, че рискувам скандал с двама руски офицери, краят на това не можеше да се предвиди: окупирана страна, пияни офицери и то не с малки чинове. Полковникът се облещи.“
Проблемът с алкохола е повсеместен. Пияни съветски войници стават обичайна гледка. Размерът на пиенето се увеличава. Обичайните 50 или 30 грама, които са се пиели в „ракиени чашки“ и то винаги с мезе, се заменят със 100 грама във водни чаши – които съветските военни изпиват на един дъх. И най-верните поклонници на новата власт започват да подражават.
„И така скоро стигнахме дотам, че в заведението, ако искаш нормалното количество ракия, трябваше да кажеш на хората „една малка ракия“ – инак ти носеха водна чаша. Този обичай остана и досега.“
Променя се и външният вид на гражданите. Прилично облечените хора редеят, много започват да ходят небрежно и развлачено. Една от причините е конкретна – има недостиг на стоки, който се поражда от задължението да се задоволяват на първо място нуждите на съветската армия. Но Венедиков привежда и една друга причина, която на пръв поглед е изненадваща, но не по-малко вероятна.
„Но не толкова недостигът беше причината да се промени външният вид, у много хора това се дължеше просто на мимикрия: боеха се да се явяват облечени добре, гледаха да имат някак си по-пролетарски вид. Почваше царството на каскетите, пролетарска шапка. Колкото се отнася до мен, аз си ходех прилично облечен, както винаги, с корава яка и с връзка и шапка.“
Естеството на тази промяна надхвърля рамките на всекидневието и се прехвърля към новите политически повели, към насилственото трансформиране на манталитета на буржоазното съсловие и обществените порядки.
Баналноста на злото
Цитираните примери идват, за да осветлят някои пикови моменти от промените в живота на българското общество, които настъпват с идването на социалистическия режим. Разказът на Венедиков е изпълнен с още много детайли от всекидневието, които неумолимо се просмукват в обществения живот и в крайна сметка произвеждат онзи постоянен страх от тормоза на властта, стремежа към нагаждачество и отказа от съпротива. Аналогията с постулата на Хана Арент за баналността на злото е очевидна[5]. Повелите на социалистическия режим не са дълбоко вкоренени, но въздействието им е пагубно. Носят се от хора, които нямат дълбоки убеждения за каквото и да било, но желаят да имат лична полза от системата. Устойчиви са, защото се крепят на всекидневието – и в крайна сметка съумяват да преформатират българското общество и неговия морал.
Какво от това живее до днес? Напоследък все по-често се чуват критични гласове за отношението ни към собственото ни социалистическо минало. Че е проблемно и че все още не е анализирано и осмислено. Откритото заговаряне дава надежда, че ще има промяна.
Юлиана Рот е професор по интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен.
––––
[1] Срв. Мартин Иванов, „Бившите хора“ на концлагерна България“, „Сиела“, 2023.
[2] Бившата улица „412“ в район „Младост 4“ през от 2023 г. е преименувана на „Проф. Петко Венедиков“.
[3] Петко Венедиков, „Спомени“, ИК „Проф. Петко Венедиков“, София, 2003.
[4] Днешният булевард „Васил Левски“.
[5] Срв. Hannah Arendt; Eichmann in Jerusalem. Ein Bericht über die Banalität des Bösen. Hamburg 1978; Арент срещу Арент. В: Култура, декември 2025, 4–8.
