Явно всички ние, родените през 1944 г. и провъзгласени от Партията ръководителка за връстници на свободата, сме генетично осъдени да живеем, да стареем и умираме, да дишаме и да се размножаваме под егидата на Девети септември. Този паметен ден уж беше детрониран от националния си и граждански пиедестал още преди повече от три десетилетия, уж заживяхме в нови, демократични и очовечени времена, а ето че с настъпването на ритуалната дата с изненада установявам, че мемориалното ми вълнение, вълнението, породено от спомена, при това спомен ненавиждан, спомен, който искам за игнорирам и прогоня от биографията си, е не по-малко интензивно и не по-малко гнетящо от отдавнашното ми вълнение, изживявано многократно в ученическата ми и студентска младост в най-добрия от световете. А е гнетящо, защото аз се чувствам и себеизживявам като връстник не на свободата, а на робството. Интензивността на това ми изживяване обаче е вън от съмнение. Какво да се прави – великите дати са непреходни, те закономерно пораждат велики и непреходни вълнения.
Не, не иронизирам ни най-малко – Девети септември е наистина велика дата. За да предотвратя овреме евентуални попътни недоразумения обаче, бързам да уточня, че велик не значи непременно позитивен и градивен – значи само съществен и значим. А съществено и значимо може да бъде както доброто, така и злото. Има, с други думи, и деструктивни значимости и величия, значимости и величия на злото и грозното – и деветосептемврийското ни величие е най-открояващото се сред тях. Както има (още от антични времена, та чак до ден днешен) велики демокрации, така има и велики и зловещи диктатури – също вън от времето, вън от историческото пространство. Казаното ще рече, че местожителство и на демократични, и на деспотични системи са предоставяли в една или друга степен всички минали епохи – подобно местожителство им предоставя и нашето време. Във „В Хилядолетното царство (Престъпниците)” Музил установи, че злото може да бъде внедрявано и защитавано и по красив и очарователен начин – и като че ли това се случва най-често и най-театрално в политическата сфера – не на последно място и на родната политическа, на родната деветосептемврийска сцена. Която, както ще установим след малко, е сцена не само на комунистическото ни минало, а и на демократичното ни настояще. Това обстоятелство не прави комунистическото ни минало по-малко комунистическо и по-демократично. Прави обаче демократичността на демократичното ни настояще съмнителна.
Почти пет десетилетия наред, а това са цели поколения, Девети септември (главната буква не е случайна – величието, колосалността на злото я предполага) бе наричан Ден на свободата. За мен този ден е ден на обезправяването, на политическото, интелектуалното и моралното обезглавяване на България. Така че в моите стари и видели по целия широк и пъстър свят много права и много безправия очи всеки, който чества Девети септември като национален празник, празнува националното ни мракобесие, празнува бруталното потъпкване на елементарните човешки права и граждански свободи, празнува насилственото ни приобщаване към онази велика световна сила, която Солженицин окачестви като империя на лъжата и злото, празнува единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското. И понеже явно не сме си доробували и до ден днешен, до ден днешен продължава и празнуването. Ако го наречем пир по време на чума, няма да сбъркаме. Пирът са ритуалните венци, полагани церемониално и ежегодно на тази дата пред монумента на нашите двойни поробители в сърцето на столицата – те са и чумата. Казано по-откровено, с тези си думи на проклятие аз чумосвам онова комунистическо наследство, което пред очите ни се саморециклира и прерасна в неокомунистическо, за да обсеби и парламент, и президентство, и правителство – служебно или не. А по това кои, защо и как празнуват върлуващата чума, ще разпознаем и актуалния граждански портрет на нацията ни. Да опитаме да го направим – струва си: ще бъде и опит за постигане на най-трудно постижимото, но и най-стойностно познание – себепознанието.
И така, кой, защо и как чества, слави и прославя Девети септември като начало на най-новата ни и най-доблестна национална история, като, казано с поетичния език на Смирненски, утро на онази „нова ера”, която „с факела на светла вера” ще доведе по стъпките на Червените ескадрони страната ни до вековечно и невиждано духовно и материално благоденствие? Празнуват преди всичко демагозите, онези довчерашни безскрупулни циници и управляващи, които съзнават колко измамна, колко утопична и злокобна е комунистическата идеология, но я въдворяват и бранят, защото тя им обезпечава власт, неограничена държавна власт над сънародниците им. А заедно с това – и безброй номенклатурни привилегии. Без тоталитаризма, без перманентно упражнявания над цял един народ открит и скрит терор те не биха се добрали до всичко това. Става дума за, както споменах, високопоставените злодеи, циниците и прагматиците, рафинираните гювечари, осребрили без капка свян гражданските надежди на милиони свои сънародници, между които надеждите и на любимия ми Смирненски с всичките му юношески идейни заблуди, но и с гениалния му литературен талант. Разбира се, не всички, далеч не всички са такива изпечени измамници – аз не познавам нация, съставена само от демагози, циници и престъпници. Останалите са милионите измамени и манипулирани от самозваните манипулатори граждани. Между тях са социалните романтици, будьоновците като Смирненски, за които и светлата вера, и новата ера са не мистификации, а дадености, реалии, след които си струва да се тръгне – струва си дори да се самопожертва човек за тях. И те го сториха с готовност, пожертваха, казано на партиен, на тодорживковски език, малката правда (сиреч личното си щастие) в името на голямата правда (сиреч великото, всеобщото, общонародното и общочовешко щастие).
Тази схема обаче е изкуствена – тя може да функционира само ден до пладне. Когато след някоя и друга петилетка саможертва личната социална мизерия, личната духовна и материална нищета, терорът и безправието станаха ежедневие, а светлото комунистическо бъдеще на всенародното щастие – все по-недостижимо като хоризонта, вярата на отрудените творци на благата закономерно се трансформира в безверие. Тъкмо това безверие доведе до изчерпване и разпадане на тоталитарния модел, тъкмо то подкопа и срина в края на 80-те така скоропостижно комунистическия режим – един режим, който в очите на всички подвластни, в очите на целия Свободен свят, пък и в собствените си очи, изглеждаше непоклатим – той се готвеше да векува, да превземе, както предрече поетът комунист, от полюс до полюс света.
Нейде към средата на 40-те превземането на родна земя започна не с парламентарни избори и не с декларация за защита на човешките права, а с преврат, с един истински пуч, обезпечен от щиковете на нахлулата без всякакво правно основание и окупирала страната ни Червена армия. Обстоятелството, че всички държавни медии (а другите, недържавните медии бяха разгромени без остатък) нарекоха съветския агресор освободител, не го направи по-малко агресор. Просто целият национален медиен ресурс бе поставен в услуга на тоталитарната комунистическа партия и превърнат в неин пропаганден говорител. Всяка диктатура започва не с бич по кожата (бичът идва впоследствие), а с изкривяване на понятията, с обезобразяване на езика – с изкривяване на понятията и с обезобразяване на езика започна и нашето мракобесие. Става дума за онзи новоговор на Оруел, според който война значи мир, робство значи свобода, лъжа значи истина и т.н., и т.н. Докато Оруел имаше щастието да изживее цялото това издевателство само на хартия, ние имахме нещастието да го изживеем върху собствената си кожа. Погромът върху думите бе предшестван и придружен от погром върху хората. Ликвидирани, физически ликвидирани бяха всички политически партии, всички техни лидери и съмишленици бяха преследвани и убивани с нечувана жестокост, страната ни се пренасели с изтребителни концлагери за най-свободомислещите. На дневен ред беше саморазправата с всяко другомислие, колективните и индивидуални убийства по късна доба в средновековните традиции на плаща и кинжала. Тези започнали още в деветосептемврийската нощ зловещи многохилядни убийства без съд и присъда бяха последвани от не по-малко престъпните убийства, разпоредени от Народния съд. Чиято задача беше да легитимира произвола, да придаде на беззаконието законов вид. А на практика Народният съд само нагнети терора и продължи репресивната щафета. Погледнато по същество, Народният съд и съд не беше. Присъди в него произнасяха най-често не съдии, а самозвани малограмотни съдници от кол и въже, докато подсъдимите нямаха право дори на юридическа защита. Нещо повече: много от произнесените от Народния съд смъртни присъди бяха произнесени постфактум с цел да оправдаят, да оневинят вече извършените от партийната върхушка и нейния джелати убийства. И тази невиждана в цялата ни национална история престъпна партия неокомунистите ни от БСП тръгнаха да унаследяват, да легитимират, да извиняват и мотивират като историческа необходимост. Една фалшифицирана история и една съчинена в лабораториите на партийната идеологическа пропаганда историческа необходимост. Да наречеш най-колосалното и масово престъпление, сторено на българска земя, необходимост, значи да стенеш негов съучастник – ни повече, ни по-малко.
Всички тези безчинства бяха етикетирани като антифашизъм, като въздаване на справедливост, като възмездие за престъпленията на монархофашистката власт. Така в НР България бяха избити и осъдени, изселени, въдворени на местожителства, прогонени в изгнание и санкционирани по какъв ли не друг начин стотици хиляди родни (псевдо)фашисти – повече, отколкото в родината на нацизма Германия и далеч повече, отколкото в така повсеместно фашизирани и нацифицирани държави като Италия, Австрия и Унгария. А фактически в Царство България фашизъм не е имало. Имало е отделни изолирани самодейни фашизоидни инициативи, които обаче протичат в периферията на общественото пространство и са толкова малобройни и немощни, че не оказват никакво, абсолютно никакво влияние върху държавната политика. БКП знае, разбира се, това – знае го и нейната дъщерна фирма БСП. Но само чрез демонизирането на едно практически несъществуващо на родна земя, но всепризнато на международния подиум зло – фашизма – заграбилите чрез насилие държавната власт комунисти можеха да оправдаят ненаситната си жажда за мъст, бруталната си саморазправа с всички онези сънародници, които виждаха Бога и света по свой собствен, различен от техния начин и предпочитаха да следват собствената си, а не тяхната, морална съвест.
Че там, където стъпи комунизъм, трева не никне, е знайно от цял век насам – от марша на Червените ескадрони още. Въпреки повсеместния терор обаче, залял след края на ВСВ половин Европа, въпреки всеобщото мракобесие, ситуацията в отделните източноевропейски държави беше нюансирана. И в тази ѝ нюансираност ние, българите, се оказахме носители на редица печални рекорди. Държахме рекорда по лакейско, по сервилно отношение към Кремъл. Ние се оказахме единствената сателитна държава, чийто национален химн призоваваше за вярност не към някаква патриотична кауза, а към една чужда империя:
„Да крепне навеки съюзът ни боен
с великия братски Съветски съюз!”
Никоя от останалите източноевропейски страни не копира така дословно съветския политически модел като нас. Българското партийно ръководство е единственото, което двукратно предлага на Москва страната ни да стане съветска република. Всичко това ни денационализира и обездържави тотално, превърна ни в нация без националност и в държава без държавност, без собствена външна и дори без собствена вътрешна политика.
Никъде саморазправата с Бога и неговите следовници не бе така праволинейна и жестока, никъде държавният атеизъм не бе така озверен, така войнствен и милитаризиран. А това е поредният рекорд по обезчовечаване.
Да продължим по стъпките на рекордите. Никоя от включените в Съветската империя държави не се справи с такава безмерна бруталност, с такава неистова свирепост с демократичното си наследство и неговите физически носители. Никъде в Източна Европа държавният терор не бе така отявлен, жертвите му – толкова многобройни, а демократичните пориви – смазани така безогледно, както на родна земя. Ние бяхме най-преданият васал на СССР – сега пък сме най-разколебаният и несигурен член на Европейската общност. Обстоятелство, което е още един, не по-малко печален рекорд. Явно националният ни рефлекс за робство и мракобесие изпреварва рефлекса ни за свобода и независимост – както исторически, така и биографично.
Равносметката? Ами след като цялото ни национално битие тече и протича под знака на Девети септември, и равносметката ще бъде печална – по деветосептемврийски печална. Впрочем печална ще бъде тя само за нашего брата – антитоталитариста и антикомуниста. А за деветосептемвриеца, за старо- и неокомуниста тя ще се окаже равносметка ободряваща и окуражаваща. Защо ли? Ами защото да празнуваш едно мракобесие, значи да се превърнеш в негов съучастник и съавтор, значи да разчистваш историческо и обществено пространство за неговото процъфтяване – генерация след генерация. И неокомунистите го правят – явно умело и успешно. Ние, другомислещите, пък разчистваме, явно не така умело и успешно, по същата технология пространство за цъфтежа на демокрацията. Впрочем при нас за цъфтеж е пресилено да се говори – родната демокрация не цъфти, а линее. Така че ние се опитваме по-скоро да опазим, да скрием любимата си демокрация от погрома на пламналата неокомунистическа зараза. И тъй като обществено пространство, обществено скривалище свободно не остана, не ни остава нищо друго, освен в сърцата си да я скътаме – сърцето е най-сигурно убежище не само за интимната, а и за всяка любов.
Сред многото несигурности едно е сигурно: апологетът на диктатурата, на мракобесието, на издевателствата неминуемо се превръща в съ-диктатор, в съ-мракобесник, в съ-палач – по силата дори само на формалната логика. Цялата сложност на казуса се съдържа в обстоятелството, че докато едно робство е само ситуация, само наложен отвън регламент, надежда все още има – тогава бунтът на вътрешно свободния човек може да победи външните лимити, да строши оковите и да превърне робството в свобода. Това се е случвало многократно през епохите. Превърне ли се обаче робството от ситуация в душевност, от обективност в субективност, от обкръжение в манталитет, от постановление в народопсихология, вече всичко е загубено безвъзвратно. Много се боя, че у нас това вече се е случило. И много се надявам все още да не се е случило.
