Превратите в българската история не са чак толкова много – в сравнение с някои държави от Южна Америка или Африка са си направо никакво число, но пък всички са имали решаващо въздействие върху развитието на държавата. Като например превратът през XIX век, 1886 г., на офицерите русофили, довел до абдикирането на княз Александър Батенберг и трескавото търсене на държавен глава из аристократичните дворове на Европа. Намира се Фердинанд, който – вярно – на границата на двете столетия осигурява на страната ускорено развитие в почти всякакъв аспект – икономически, светски, културен, но пък някои черти от характера му ни довеждат до първата национална катастрофа. Втората катастрофа след Голямата война води до детронацията на Фердинанд и начело на държавата застава земеделският водач Александър Стамболийски. Ирония на историческата ономастика: Фердинанд сваля СТАМБОЛов, него пък го сваля СТАМБОЛийски. Но и Стамболийски на свой ред е свален – на 9 юни 1923 г., преди точно 100 години (не е юбилей за празнуване, изобщо не е), Военният съюз извършва преврат, подкрепен от партиите в Народния сговор, а слабите опити за земеделска съпротива са набързо потушени. Превратът е кървав, необуздано кървав (не като самоволните конструкции на прокурора Гешев): Стамболийски е грозно изтезаван и посечен, от съратниците му едни бягат, други са затворени. 9 юни също е ключова дата – дава началото на перманентната гражданска война в България между леви и десни, която преминава през един десен преврат – този на деветнайсетомайците от 1934 г., подготвил другия, левия, който завършва с успех, активно подпомогнати от сталинската Червена армия – 9.IX.1944 г. Страната влиза насилствено за 45 години в орбитата на съветския ботуш, които години, за щастие, свършиха макар и колебливо. А за някои даже намусено – сърдити Петковци, които обаче се изхитриха пак да си напълнят торбичките…
Много сръдни имаше и около приемането на новото правителство Денков-Габриел на 6.VI.2023 г. Путинофилите-фашисти на Костя К. чак спретнаха протест пред Народното събрание – предател до предател били новите министри. Но не е работата до предателството – такова няма, без значение кой какво плещи, въпросът е за съдбата на републиката: на възраждистите-рашисти евроатлантическата ѝ ориентация не им се нрави, искат коренна промяна. Превратаджийска промяна. В този смисъл всички те са деветоюнци, на които им се ще да станат деветосептемврийци и отново да изкарат България от цивилизования свят, който по право е неин и на който тя принадлежи още отпреди 1878 г. с читалищата си, с училищата си, с просветните си дружества и с революционните си комитети. В българското политическо пространство тези мераклии-превратаджии (БСП на Корнелия Нинова активно им поддаква) се опитват да ни върнат към един стар дебат, стигал понякога до кръвопролитие, справка 9.VIII.1886 г. (как пък все деветки в тия наши преврати – не мога да си обясня) и офицерите-русофили. Също като своя патрон в Кремъл и те бленуват за някакви геополитически оси – вертикали и хоризонтали, паралели и меридиани, бидейки по този начин абсолютно изостанали в мисловното си развитие до равнището на Ганковото кафене. Те са все „Под игото“, все някой ги прецаква – разбира се, това не се отнася до водачите им, които са хитри лисици, дрънкат в джобовете им рубли и копейки (пък ако съдим по ваксинациите им – по-скоро долари и евро), без да си дават сметка, че ако все под игото се чувстваш, все под игото ще си останеш. Викат му на това самосбъдващо се пророчество: не можеш да отлепиш от асфалта, ако си убеден, че си залепнал за него. Проблемът е обаче, че искат и нас да залепят – така, както не дават на Явор Божанков да говори от парламентарната трибуна. Какво да ги правиш – превратаджии нефелни, ама пък нагли…
Има обаче и по-„фелни“ мераклии за смяна на парламентарната република, които не са така арогантни, агресивни, безсрамни. По-перфидно пускат деконструкциите си, по-скришом някак искат да ѝ развалят сложно наредения пъзел. Като мечтата им е не за 9 септември, мечтата им е за 19 май 1934 г., когато кръгът „Звено“ осъществява превратът, довел до едноличното властване на цар Борис III. Всъщност тази им мечта се беше почти изпълнила – служебните правителства на президента Румен Радев управляваха достатъчно дълго, за да помисли той и неговите сподвижници, че така ще е до века. Затова и така нахмурено (почти махмурлийски) посрещна новото правителство държавният глава, затова и лютите думи – забележете! – отново за предателство. Ще кажете – случайност… Не, не е: припокриването на речите не е случайност, нито е съвпадение: Румен Радев е по-кроткият Костя К., с по-човешкото уж лице (по-изпедепцан, биха казали по моя край), но и повече коварен – помощта за Украйна въпреки решението на парламента бе прекратена подмолно и тихомълком по негово разпореждане, а политическата реторика в борбата за власт бива завоалирана с псевдоправдиви приказки за морал и нравственост. Но както отбелязва Хана Аренд, говоренето за морал в политиката е нищоказване, празен брътвеж, който не цели поправяне на опонента, а неговото низвергване. Низвергване с цел промяна на парламентарното управление с президентско – неслучайно към края на служебното правителство страстните глашатаи за осъществяването на такъв деветнайсетомайски преврат пребродиха като цветарката на Смирненски де що има телевизионно студио, за да обясняват колко лошо щяло да бъде и колко нечестно, ако това правителство мине. Деветнайсетомайски деветоюнци, които също си имат политически помагачи – Славчо-Трифоновите сценаристи. Вървейки така против мнението на 52% от българите. Но какво значи тук някакво си народно мнение, след като иде реч за властта, за едноличната и безконтролна президентска власт?!…
Този редовен кабинет има и такава задача – да успокои превратаджийските мераци на различните политически фигури, за които евроатлантическият избор на България е само кухо понятие, изпразнено от съдържание. Деветоюнските блянове на този или онзи трябва да бъдат озаптени по такъв начин, че повече и да не си помислят, че нещо подобно било на 9 юни, било на 19 май, било на 9 септември би могло да се случи в България. Ние сме българи, ние сме европейци, ние сме атлантици – точка. Обратното е задънена улица: ако не сме атлантици, няма да бъдем европейци, а ако не сме европейци, няма да бъдем и българи. Поне не свободни българи…