Над какво следва да бъде поставена България? Над европейските ценности, над демокрацията, над правата на малцинствата, над политическия плурализъм, над своя собствен глобален интегритет?!
Оперативната журналистика и оперативната политология обръщат внимание на процесите на разпад в Обединени патриоти, интересувайки се единствено от стабилността на конструкцията на властта и от това дали националистите ще успеят да вкарат евродепутат на изборите през май. Опорната точка е да се цитират твърденията на Бойко Борисов, че правителството е стабилно и, независимо от вътрешните разногласия в средите на малкия коалиционен партньор, то изпълнява своята управленска програма. Анализаторите се спират и на тезата на Валери Симеонов, според която патриотичната коалиция била създадена за последните парламентарни избори и оцеляването на кабинета няма нищо общо с представянето ѝ на евровота. Анализите от такъв порядък обаче не поставят въпроса за това как националистическият фактор в днешна България се вписва в общата рамка на ценностните и политическите процеси и, което е още по-важно, как той рефлектира в себе си и извън себе си локалните и глобалните възприятия на политическото.
Национализмът е изгубил своята актуалност като политическа идеология в своя класически вид в началото на XXI век. Времето на формирането на националните държави в Европа отдавна е приключило. Същевременно обаче успоредно с това се развиват няколко паралелни контекста. Нека да погледнем към България. Първо, тя е исторически обременена с войните за национално обединение в началото на ХХ век, когато националният идеал за обединение на трите изконно български области Мизия, Тракия и Македония се оказва неосъществено. Второ, на територията на Югозападните Балкани войните и етническото прочистване, които Милошевич провеждаше през деветдесетте години на ХХ век, тотално компрометираха идеята за един истински нешовинистичен национализъм. Дори в онзи период се появи мисълта на Бжежински, че национализмът е последното убежище на комунизма. Наред с балканизацията на това понятие, се очертава и неговата несъизмеримост с идеята за Европа. Национализмът е чужд на европейската интеграция. Тук типичен пример е и българският случай.
Българските националисти наричат себе си патриоти и оттук произтичат няколко основни проблема. Първо, патриотизмът не е нещо, което е достатъчно само по себе си, за да се определи като идеология. Второ, патриотизмът функционира като отстояване на родното в противовес на чуждото. Оттук се структурират и антиевропейските настроения и ксенофобията. Лозунгът на Обединените патриоти „България над всичко” е празен откъм съдържание. Той игнорира обстоятелството, че България е част от европейския и глобалния контекст, малка къщичка в покрайнините на глобалното село. Неговият мегаполис е построен върху постамента на това, което се дефинира с клишето европейски ценности. Днешният национализъм, който обикновено бива наричан националпопулизъм, е излязъл от тесните си национални рамки. Както видяхме, една от неговите характеристики е насочеността срещу европейското, чиято природа е наднационална. Това е обичайно първата характеристика на популисткия дискурс на национализмите, доколкото те виждат в някои европейски регулации и предписания противопоставяне на националния интерес. Така лозунгът „България над всичко” става конституираща част от моделирането на образа на врага по дихотомията наше-чуждо. Друга характеристика на този дискурс, която отчетливо се забелязва на българска територия, е ксенофобията. Представителите на Обединените патриоти поставят специален акцент върху престъпността на ромския етнос. По повод на случая с Воеводиново, когато група роми нападнаха български военнослужещ, Красимир Каракачанов направи изявление, че част от българските цигани са станали особено нагли. Подобен тип изявление се нуждае от коментар, който да поясни съществуващата известна прпоблематичност на ситуацията. От една страна, имаме акт, който действително е престъпен. Става дума за брутално нападение над български гражданин. От друга страна, Каракачанов заяви, че не всички цигани, а само тези, извършили нападението, са нагли и трябва да бъдат наказани за своите престъпни действия. Българската публична среда обаче с течение на времето е натрупала в своята история множество изяви на националистически представители, които имат ксенофобски оттенък. Затова е невъзможно да се направи разграничение дори и от чисто научна гледна точка докъде се простира обективността на факта и откъде започва ксенофобският нюанс. Проблемът с ромите е един от проблемите, които имат обществена значимост и дават възможност за релативизация на тяхното място в полето на популисткия дискурс.
В българския политически речник терминът националпопулизъм е изцяло патент на ДПС. Следва да посочим един пример, при който манипулацията с евроатлантическата и с етническата карта влезе в дебатите в парламента относно решението за даване на мандат на правителството за закупуването на изтребители F16. Мустафа Карадайъ направи изказване, в което твърдеше, че управляващите от ГЕРБ и националистите не могат да си осигурят мнозинство, което да подкрепи решение, свързано с българската евроатлантическа ориентация и за да бъде прокарано то, са необходими гласовете на ДПС. От гледна точка на формалната аритметика, казаното беше напълно вярно. Спекулацията в случая е, че ДПС реторически се представя като носител на евроатлантически ценности, обаче:
- Реално това не е така, а на мястото на тези ценности се утвърждава един авторитарен модел на политическо поведение, който държи в пълна зависимост и подчинение турското население в България. Либералният компонент в политическата ориентация, за която движението претендира, се изразява единствено в членството в европейските либерални структури, което изглежда напълно нерелевантно на модела на функциониране на партията.
- ДПС е носител на религия, култура и светоглед, които са присъщи на ориенталската традиция и са отделени от оксиденталния модел на днешна Европа, но въпреки това етническият кливидж, който ДПС катализира на полето на националпопулизма, играе ефективна роля при структурирането на опозициите между европейското и антиевропейското, между етническата толерантност и ксенофобията.
- Както виждаме дотук, нашият местен национализъм, или по-точно националпопулизъм, функционира на базата на противопоставянето на чуждото като нещо противоположно на родното, независимо от това дали става дума за американското въоръжение, за европейските ограничения пред български граждани, за злоупотребата с власт на една етническа партия или за превишаването на правата на цял етнос. Не по-малко важен компонент за успеха на формации от типа на тези в ОП е развитието на собствено популистката линия. Нейните параметри са добре известни, важно е да изясним как функционира популистката матрица, погледната през призмата на националната оптика.
Класически пример в това отношение са константните изявления на Волен Сидеров, че вместо управляващата коалиция да се фокусира върху насъщните проблеми, свързани с подобряване на социалното битие на хората, тя се занимава с изтребители, с евродепутатски листи, с магистрали, със строежи на ски писти, с неща, които стоят някак встрани. Бедността и неравенствата са почвата, върху която функционира популизмът. Това е удобна позиция, защото чрез нея лидерът на „Атака” засилва социални очаквания, прокарва антиелитистки послания, дистанцира се от елита, от който той самият е част, катализира антипартийни настроения, опитвайки се да си вдига рейтинга, като изпраща приятелски огън срещу коалиционните си партньори.
Обединените патриоти не са монолитни. Ако Каракачанов защитава прозападни и пронатовски позиции, то Сидеров защитава проруски. Ако Каракачанов се съсредоточи върху правителствения дневен ред, то Сидеров се крие зад демагогските идеи на „Атака”. Все по-силно се усеща разклащането в малката коалиция, което би могло да доведе до тежък трус. Би го предизвикала несъстоятелността на патриотичния проект, който не може да се вмести ясно в границите на Европа като идея, на нейната демокрация и на нейните ценности. Ако използваме една фраза на Бойко Борисов, участието във властта изглежда „износва” и патриотите. Те се тресат от скандали, прилични на дезинтеграционните процеси, разтърсвали дълги години старата десница. Ситуацията се развива в условията на електорален спад на подкрепата за националистите, отбелязвана от социологическите агенции. Вмъкването на етническата реторика така, както прави Каракачанов, е обяснимо като стратегически ход, насочен към привличане на допълнителни гласове. Ето защо защитата на българите от чуждото се експлоатира от националпопулисткия дискурс, за да тушира всяка една актуална, реална или потенциална кризисна ситуация; да я вкара в руслото на латентните напрежения и конфликти, благодарение на които функционира популизмът, мислен най-общо като антидискурс, т.е. като дискурс, насочен срещу. Както износването се оказва безпощадно и към патриотите, естествено възниква проблемът с идеологическата идентичност. Консервативният завой на Сидеров се явява ябълката на раздора при реденето на евролистата. Така възниква въпросът какъв консерватор може да бъде Волен Сидеров, който е известен със своя краен радикализъм, с неуважението към всички онези ценности на традиционализма, на зачитането на неравенството като естествена характеристика на човешкото развитие, на стабилността, приобщеността и ефективността при функционирането на институциите, които консерватизмът зачита. Същевременно тенденцията в глобалната публичност е да се легитимира като меродавно явление популисткият консерватизъм, нещо което в класическата теория би трябвало да звучи като комичен оксиморон. Самите поведенчески характеристики на Сидеров като човешки натюрел го отдалечават от логиката на консервативното мислене. Ако Тръмп е консерватор, то Сидеров също би бил консерватор в доста по-умален мащаб, но това от своя страна би означавало и цялостно преобръщане на пирамидата на политическите ценности. Поне в България, патриотичният национализъм е дълбоко дискредитиран. Негови поддръжници стават все по-маргинални групи от населението, а патриотичната идея, ако тя може изобщо да бъде наречена така, е лишена от каквато и да било интелектуална форма. Това е патриотизъм за широките маси, за хората, които викат по митингите „България над всичко”.
Не на последно място тук възниква фундаменталният въпрос: Над какво следва да бъде поставена България? Над европейските ценности, над демокрацията, над правовата държава, над правата на малцинствата, над политическия плурализъм, над достиженията на съвременния либерализъм, над своя собствен глобален интегритет?! Лозунгът е лишен от смисъл, защото няма вътрешна тежест. Ако не се поставят някакви дефинитивни рамки, всичко може да бъде еквивалент и на нищо, а патриотизмът сам по себе си не е идеология, нито политически инструмент за реализация на определени цели – не е програма, не е стратегия, не е идея.
