Режисьорът на „Космополис“ Дейвид Кроненбърг пред онлайн изданието на немското списание Cicero. Филмът е включен в програмата на София Филм Фест 2013.

Когато се появи преди около десетина години, романът на Дон ДеЛило Космополис (на български в превод на Зорница Христова, изд. Обсидиан) за саморазрушителната сила на съвременния финансов ред, си навлече много критики. Днес, след опита от финансовата и дългова криза, той изглежда почти пророчески. Описва краха на човека в една система, която той вече не разбира. Точно този въпрос днес занимава Америка, пише списание Spiegel. Това е книга за малкия човек пред лицето на финансовото чудовище, което сам е създал, но впоследствие то се е изплъзнало от контрола му. Историята разказва последните часове на борсовия спекулант Ерик Пакър в един ден през април 2000 г.  Американската икономика от години регистрира растеж и изглежда почти изключено Дау Джоунс или Насдак някога да се сринат, а Пакър е заложил стотици милиони долари, че Yen ще падне. Но той не пада. Спекулантът се качва в своята лимузина, пълна с камери и охрана, и одисеята през апокалиптичния Манхатън започва… С Пакър Дон ДеЛило въвежда в литература образа на новия финансов човек – високо интелигентно и образовано въплъщение на ирационализма и лудостта на финансовия свят, който няколко години след излизането на романа наистина изпадна в криза.

Господин Кроненбърг, независимо че във филма непрекъснато се подсмиваме, асиметричната простата на Ерик Пакър насочва не на последно място и към неправилностите на човешкото битие. Каква роля играе тялото на главния герой в Космополис?

Първо трябва да кажа, че не стигам до толкова абстрактно мислене за филма или героите. Най-често си задавам основни въпроси. Какъв е този герой? Защо носи дрехите, които носи? Как изглеждат косите му? Как говори? Има ли акцент? Но вие имате право: Ерик Пакър е дълбоко раздвоен. Седи в своята звукоизолирана лимузина, до него не стигат градските шумове, откъснат е от външния свят. Той няма никаква връзка със своето тяло – не може да се идентифицира с него. Той няма връзка и с тялото на жена си. Всеки ден се консултира с лекаря, който сякаш трябва да потвърди, че изобщо има тяло. Ерик Пакър живее в абстрактния финансов свят, пълен с цифри, дигитални потоци данни и виртуални инвестиции. Затова е откъснат от своето човешко битие и от действителността.

Има ли паралели с филма ви Екзистенц? И там героите са свързани посредством един виртуален свят, посредством света на игрите. Границите между виртуалната и моментната реалност са видимо неясни?

Вярно е, Ерик Пакър също е играч, той играе с парите на другите хора. Спекулантите не са нищо друго освен играчи. Но не съм мислил за това, когато снимах Космополис.

За какво мислехте?

За съвсем традиционни филмови категории. Например, каква леща да използвам. Приближавам ли се много или трябва да се дистанцирам? Какво влияние оказва това върху диалога? Абстрактните концепции не ми помагат в случая. Не помага и да мисля какво другите могат да очакват от моя филм. С всеки филм е така, сякаш никога по-рано не съм снимал. Дали Робърт Патинсън е по-скоро вампир или банкер от Уолстрийт…? Кой го интересува? Пол Джамати се е снимал сигурно в 200 филма. И за тях не мисля. Всеки филм е шанс да се разкаже една нова история.

Но въпреки това при вас има теми, които се повтарят, ако си припомним Катастрофа, Източни обещания или Опасен метод. Има ли човешки качества, които особено ви интересуват?          

Нямам списък с това, което непременно искам да засегна във филмите си. Не зная защо някои неща ми правят по-голямо впечатление от други. Понякога получаваш добър сценарий, но той не те грабва, значи по-добре някой друг да го осъществи. В Космополис ме очарова диалогът. Мислех си, с удоволствие искам да чуя тези думи изговорени.

В Космополис финансовият свят е пред разруха. Социализмът е загинал. Капитализмът е отслабен. Какво следва?

Много вълнуващ въпрос. В някои страни, включително и в моята родина Канада, съществува социален капитализъм. По принцип винаги става дума за това да се постигне равновесие с човека. Парите са технология, не научна фантастика. Те са изобретение на хората и въздействат пак върху хората. Затова капитализъм в чист вид е немислим, понеже той ще бъде човешки, с всички грешки, които човек прави: изстъпления, алчност, насилие – неща, на които сме способни, ако не постигнем баланс. Нямам никаква представа от икономика. Преди години излезе книгата на Франсис Фукуяма Краят на историята, която описва в духа на Маркс и Хегел как се развива историята. В тази книга се казваше, че сме стигнали до края на историята и там стои чудото на капитализма. Ако, например, не можеш да правиш пари в Америка, ще се разориш. Нямал си късмет! Тази форма на индивидуална независимост може да съдържа нещо много ужасно в себе си. В Канада все още имаме чувството, че се грижим за по-слабите в нашето общество. Не ни боли, когато плащаме данъци. Добрата страна на еврокризата и на финансовата криза е в разбирането, че никоя страна в света не е сама за себе си. Не е възможно да живеем в щастлива и богата страна, а всички останали да са нещастни и бедни. Ние всички сме зависими едни от други. Това ми звучи някак оптимистично – също една типично канадска черта.

Какво влияние върху режисьорската работа оказа финансовата криза?

Да, моите филми трудно се финансират. Звучи егоистично, но е така. По-лесно беше да направиш филм извън мейнстрийма, докато все още имаше хора, които инвестираха в такива проекти, въпреки възможния риск. Междувременно независимата индустрия в САЩ почти изчезна, вече няма клиенти за такива продукти. В Америка вече не можеш да продадеш филм, преди да е готов.  Преди можеше да се рекламираш само със сценарий, една звезда и режисьор. Днес вече не е достатъчно.

Затова ли избрахте Робърт Патинсън за главната роля? За да финансирате вашия филм?

Мисля, че отношението към Робърт Патинсън вече се е променило. Младите хора гледат Хъмфри Богарт и нямат никаква представа кой е той. Но играта му все още е тук, неговият глас, аурата му. Затова не, никога няма да играя с имиджа. Ако си фен само на Едуард Кълън отЗдрач, няма да станеш фен на Ерик Пакър. Но ако си фен на Робърт Патинсън, трябва да гледаш Космополис, та той е във всяка сцена. Със сигурност, когато мислиш за финансиране, ти трябва звезда. Така беше с Виго Мортенсен. Преди Властелинът на пръстените никога не бих го избрал за главен изпълнител в Източни обещания. Така че съм благодарен на Властелинът на пръстените или на Здрач.

Историята на Дон ДеЛило се разиграва в Ню Йорк, но не показвате знакови градски сцени. По-изгодно ли беше да снимате в Торонто?

Това не е добра причина, нали? Не, действието в книгата се разиграва на 47-а улица, и филмът се развива там. 47-а не е особено интересна улица. ДеЛило е искал само да стигне от едно определено място до определена цел, до фризьора от детството на Ерик Пакър. Случайност е, че тази улица изглежда като Торонто. Със сигурност, беше по-изгодно да се снима в Торонто, но нямаше нищо общо с бюджета.

Космополис  поставя в центъра Ню Йорк, който в книгата е представен като един вид Молох, като сцена от Апокалипсиса. На мен ми хрумва асоциация с Метрополис на Фриц Ланг или с образа на Готъм сити от Батман, не на последно място и заради препратката към историческия книжен пазар Готъм. Вие какъв град си представяхте?

Образа на сюрреалистичен град. Ню Йорк е оптималната сцена. Той е обгърнат от силно мистична аура, същевременно е реален град за хората, които живеят в него. По ирония някои места, за които Дон ДеЛило е писал, вече не съществуват на 47-а улица, например, тази прочута книжарница. Дори да бяхме снимали в Ню Йорк, нямаше да можем да покажем тези места. За добро или зло, трябваше сами да създадем своя Ню Йорк.

Преди това говорехте, че при снимките най-често много сте се доближавали с камерата. Има невероятно много близки планове. Понякога ми се приисква да не зумвате толкова, да се отдръпнете, за да дадете малко пространство на зрителя. Вместо да ни измъчвате в херметично затворената лимузина.

Аз не исках да направя това, което искате! Правя това, от което мисля, че се нуждаете!

И от какво се нуждая?

От клаустрофобия! Трябва да бъдете затворени. Филмът разказва историята от гледната точка на Ерик. Идеята беше да покажем какво е да си Ерик Пакър. Виждате Ню Йорк само от автомобила, през прозореца, на улицата. Напускате лимузината само когато Ерик я напуска. Той държи властта, контрола. Седи в своя трон, напълно изолиран. Издигнал е стена около себе си, като затвор. Но не го забелязва, докато във втората част на филма не пожелава да е свободен. Тогава и аз ви давам свобода като зрител. Накрая той изгубва напълно контрола. Иска да се откаже от контрола, защото осъзнава, че той го държи в плен. На вас това може да не ви хареса…

Не съм го казала.

Добре, вие казахте, че бихте желали да не зумвам толкова. По принцип аз не зумвам. Но сега има причина. Въвежда ви в определена перспектива и това е хубавото на киното за разлика от театъра.

Значи ни вкарвате във вашата гледна точка, съответно тази на Ерик, т.е. на Дон ДеЛило. Искате ли да ни научите на нещо определено?

Не гледам на себе си като на учител, понеже имам чувството, че се уча всеки ден. По-скоро откривам нещата за себе си – в този случай света на Дон ДеЛило. После разказвам на хората какъв опит съм натрупал със света на Дон ДеЛило, с неговите герои и техните думи. Това и споделям. Аз съм точно толкова объркан, колкото и другите. Какъвто и да е талантът ми, опитвам се да направя нещо провокативно, нещо просветляващо. За вас и за мен.

Превод от немски: Людмила Димова