Тези дни прочетох нейде по медиите реклама, която ме стъписа: „Революции много – наденицата „Леки” е една!”. Така, сигурно така ще да е. Миналият век е наблъскан с революции, една от друга по-кошмарни. Най-кошмарната е по моему Октомврийската революция, доколкото е революция. Всъщност тя си е чиста проба държавен преврат на болшевиките, които са всъщност меншевики, срещу меншевиките, които са всъщност болшевики. Много объркващо, много главозамайващо стана в хода на тези обратности, но на революциите това им е задачата – да объркват и главозамайват, да дезориентират фундаменталните ни понятия за свобода и робство, за прогрес и регрес, за социално щастие и социално нещастие така, че в настъпилия хаос да овластяват собствените си елити. За сметка на масите, разбира се. Масрафът за номенклатурните привилегии на номенклатурчиците се заплаща винаги чрез обезправяването на редовите граждани. Кой друг да плати? Октомврийската революция бе толкова революция, колкото и общонародното деветосептемврийско въстание у нас бе въстание. И в двата случая държавната власт бе присъдена не – както става в демократични условия – на представителите на широката общественост. Държавната власт бе заграбена от малобройни, но радикализирани политически формации, които имаха нищожна обществена подкрепа, но необуздана агресивност. По съветски пример, а често и с прякото идеологическо и физическо участие на Кремъл, след Втората световна война в деколонизиращите се една след друга държави на Третия свят пламваха съответно една след друга революции, които, отново по съветски образец, се оказаха една от друга по-брутални. Много странни съответности и много причудливи образци и примери се натрупаха в новата ни история. Само революционната бруталност остана непокътната. Нещо повече: нейното господство бе обслужвано от тях.
Като на човек, вкусил още в първа младост лично горчивите плодове на революционния плам, цитираната в началото реклама ми оказа неочаквано въздействие. Докато досега се отнасях с недоверие към революциите, сега започнах да понамразвам и надениците. Ще се опитам да разкрия и генезиса на революционния си скептицизъм, и механизма, по който възникна новото ми, почти революционно, отношение към наденицата. Доколкото революцията разпалва доктринерската нетърпимост и ненавистта не само към една или друга класа и каста, а и към човек и човечество изобщо, цитираната реклама символизира онзи консуматорски манталитет, който е сериозно (може би най-сериозното и непобедимо) противодействие на революционния ентусиазъм. Противодействие обаче, което противодействайки, както сочи историческият опит, ни хвърля в блатото на маниловското еснафско самодоволство и на повсеместната филистерска бездуховност. Но колкото и антиреволюционно да съм настроен, не за подобно противодействие копнея аз. Копнея за противодействие, което да угаси революционния плам, но не в името на наденицата „Леки”, а на духовния цъфтеж, на литературната образност, на изкуството, науката и културата. В хилядолетната човешка история такова чудо още не се е случвало, но надежда аз все пак не съм загубил. През предстоящите хилядолетия може и да се случи, идните времена могат и да възкресят остров Утопия на Томас Мор и Града на слънцето на Томазо Кампанела. След като тази мечта живее не само в сюжетите на двамата замечтани утописти, а и в съзнанието ми, и в съзнанието на милиони техни последователи, значи тя някъде, в някакво дори и само мисловно измерение все пак живее. А това ѝ живеене ме окриля да продължа напред по редовете.
Макар че подобни копнения са опасни. След като не могат да бъдат постигнати по мирен и демократичен път, те подканват човечеството да ги преследва и постига по милитаристичен и недемократичен път, сиреч чрез революции. А революциите са трън в очите ми, защото те винаги изпреварват хората. Тъкмо затова предпочитам еволюциите. Те са по-бавни и тромави, но са съвместими с човешкото начало, побират се, за разлика от революциите, в сетивата ни, крачат редом с нас и за разлика от революциите не кървят, поне физически. Докато пъргавите революции, щом запрепускат неудържимо като червените ескадрони на Смирненски с шашка в ръка към бъдещето, повличат със себе си тромавите хора. И колкото и да бързат хората да ги догонят и да изравнят крачките си с тях, между човека и революцията винаги остава някакъв луфт. Нито човекът може да догони революцията, нито революцията има търпението да изчака човека. Така между тях зейва пукнатина, а от тази пукнатина само болка извира. Болка, удавила в кръв и сълзи цели народи и поколения. А става така, защото по своята природа революциите са противоестествени, те изкривяват естествения исторически ход на събитията и така обръщат цялото битие с главата надолу. А с главата надолу трудно се живее. С главата надолу могат да живеят само факири, каквито бяха еднопартийните номенклатурчици. Докато за нас, простосмъртните, които кротко следваме природния ред на нещата, подобен опак живот е недостъпен. И това разделение на можещи и неможещи, на жизнеспособни и нежизнеспособни, на оцеляващи и загиващи в настъпилата нова революционна и следреволюционна ситуация е класово-партийно по генезис, неговият първоизточник е революцията. Ако я нямаше нея, нямаше да я има и ситуацията – нито революционната, нито следреволюционната.
Ред в безредието посегна да сложи Джордж Оруел. И то още в ранно детство. Разказват, че като десетгодишно дете най-безспорният специалист по революциите и деволюциите всеки ден с часове стоял в двора на семейната къща, изправен върху главата си в челна стойка. А когато обезпокоените му родители го попитали защо го прави, той отговарял, че само така, гледани с главата надолу, нещата си идвали на мястото. Впоследствие, преминавайки през цяла камара левичарски илюзии и заблуди, преди да стигне до „Фермата” и „1984”, Оруел явно е разглеждал този сбъркан свят от всички възможни и невъзможни перспективи. Чак докато дума по дума в повествованието на „Фермата”, на „1984” и на есетата му възможното се окаже нереално, а невъзможното – действително. Така е с гениалното изкуство, то винаги разкрива невидимото като видимо, а видимото – като измамно. Тъкмо затова и предсмъртният му роман е антиутопия, сиреч действителност. Не знам как е с вас, но аз откривам някаква колкото невидима, толкова и съществена каузална връзка между тези причудливи изпълнения на малкия Оруел и гения на късния писател антиутопист. Явно не само в оптическия, но и в художествения свят всяка нова перспектива обезпечава ново познание.
Много сложно и разнопосочно, почти шизоидно стана всичко. Тази сложност не е приумица на автора. Авторът само я доловя с гениалния си усет и я пресъздава с гениалното си перо. А иначе изначалната сложност е сложност не на литературата, а на човешката природа, на вездесъщата противоречивост на човека, на органичната му несъвместимост със самия себе си. Защото човек е логичен само донякъде, а оттам нататък е и нелогичен, и алогичен дори. Има наука логика, но има и наука патология. Дори патологията да не е наука, дори само състояние да е, тя е пак родов белег на човека, обозначение на неговата непреодолима абсурдност. А абсурдът може да бъде само изживяван и в най-добрия случай избягван или преодоляван. Но да бъде проучван, не може. Да проучваш, значи да прилагаш законите на логиката към проучвания обект. А абсурдът е импрегниран срещу тези закони, неподвластен на логическото мислене, недостъпен за анализа. Тъкмо тази му недостъпност го прави непобедим и безсмъртен, като живота безсмъртен. Този абсурд съчетава онова, което здравият разум може само да разединява – ведно пристрастеността към наденицата „Леки” и към революцията. Човек несъмнено изпитва потребност от спокойствието и битовия уют, които наденицата „Леки” обезпечава, иначе не би я произвел. Но същият човек изпитва потребност и от революционна възхита, колкото и пагубна, колкото и човекоубийствена да е тя по своите последици. Иначе не би създавал революции. Несъвместими формалнологически, двете потребности са съвместени диалектически в човешката същност. Принципите на това им съвместяване ние не можем да разгадаем, механизмите, чрез които диалектиката ги съчетава в едно симбиотично цяло, не могат да бъдат разбулени. Ние можем само да регистрираме тази проклета противоречивост и да плащаме век след век проклетата ѝ, непоносимо висока цена, но не и да я разнищим. За мен като християнин тази извечна неразгадаемост е част от великата и недостъпна за раба Божи, човека, тайна на Сътворението, на Първосъзданието.
Така че и аз няма да намеря път към това безначално тайнство. Най-доброто, което мога да направя, е да намеря мъдростта да се примиря с людското си безсилие пред него. Смешната на пръв поглед приказка, че българинът иска нещо да се промени, но се страхува нещо да не стане, съдържа много здрав смисъл. Така е не само с българина, така е и с човека изобщо, с всечовека. Така е и с гениалния Оруел, и неговата гениалност не предлага рецепта за избавление от тази токсична патология. Предлага обаче изход, чрез който да съхраним човешкото в човека, да не позволим този човек да се превърне от връх и корона на Творението в жалка, деволюирала до равнището на животинското твар. И ако човешката природа е принципно неразгадаема, този изход е достъпен за всеки. Коментирайки малко преди смъртта си в едно интервю „1984”, разочарован и от собствените си граждански илюзии, и от дехуманизирането и варваризирането на цялата ни цивилизация, антиутопичният утопист, неуморният правдотърсач, превърнал една по една всичките си младежки левичарски заблуди в прозрения, споделя:
„… Това е посоката, в която се е запътил светът. В този свят няма да има други чувства, освен страх, злоба, деградация и унижение. Но това, което ще остане завинаги, ще бъде опиянението от властта. Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, смазващ човешко лице – завинаги.”
Колкото и убийствена да е картината на това бъдеще, в грамадата на нейните мрачни багри проблясва и лъч надежда. Оруел я формулира с думите:
„Изводът, който можем да си извадим от тази кошмарна ситуация, е много прост: не позволявайте това да се случи! Това зависи само от вас!”
Човекът, по-точно демократичният човек, човекът извън деспотичната Съветска империя, какъвто е и днешният българин, има на разположение едно непобедимо, формулирано още от Шопенхауер оръжие: свободната воля. Тъкмо това фокусира и Оруел във финала на изявлението си. Писателят явно апелира към личната, към персоналната отговорност на всеки гражданин – неотменната отговорност и за неговата собствена съдба, и за съдбата на цялата ни опетнена и окървавена в еднаква степен от нацизма и от комунизма цивилизация. Забележете: Оруел призовава не политиците и държавниците, Оруел призовава персонално и поименно всеки от нас, призовава всички редови граждани. От нашето действие и бездействие зависи в какъв свят ще живеем и ние, и нашите потомци. Опасностите, от които писателят ни предупреждава, са не само зловещи, те са и предотвратими. Реална е безнадеждността, която гнети великият писател, но реална, не по-малко реална е и надеждата, която го крепи. Между тази надежда и безнадеждността е неумолимо изправен и актуалният човек. Дали ще победи надеждата, или ще победи безнадеждността, зависи кого ще подхраним ние чрез действието си. Или чрез бездействието си.
На главната страница: Ерро, Foodscape, 1964 г.
