„Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника”. Есето е прочетено по Дойче веле през 1974 г. Публикува се за първи път.
Има един категоричен факт, който никой не може да отрече, а именно, че България отпреди тридесет години е коренно различна от съвременна България. Или с други думи през тези тридесет години наистина е извършена промяна в живота на българския народ. И тази промяна е много по-значителна, отколкото изисква процесът на нормалната промяна на живота на една страна в съответствие с развитието на цивилизацията. Тази промяна не се изчерпва със смяната на един обществен строй с друг, нито със замяната на едни господари с други. Ние виждаме подобни промени навред из света, но в повечето случаи те не засягат корените на живота или пък му влияят съвсем повърхностно.
Дотук изглежда, че аз съм в пълно съгласие с лозунгите, които скандира огромната българска агитка на вестници, радио, кино, литература. Но аз не ще потърся доказателствата за промяната в нарастването на производствените проценти, нито в абсурдните съотношения с 1939 г. като: компютри – нула процента, днес – сто милиона процента. Аз не ще потърся промяната в това, че през 1939 г. в България не е имало нито един телевизор, а сега има повече от милион, нито в тонажа на българския търговски флот или гражданското въздухоплаване. Не ще и дума, че потъналите в прахоляци, несъществуващи български шосета през 1944 г. сега са заменени с модерни асфалтови пътища. Не ще и дума, че родният пейзаж се е променил значително. Но когато говорим за огромните блокове, погълнали някогашните малки нивички, не трябва да забравяме за изчезналите чудни български гори, безогледно опустошени днес, и за красивите кътове, превърнати в грозни картини. Безспорно най-модерна земеделска техника изхвърли ралото и плуга, безспорно огромна част от населението от селата се прехвърли в градовете и заживя с индустриалния въздух на века. Безспорно жизненият стандарт на значителна част от народа е повишен и държавата хвърля огромни средства за образование и културни мероприятия, които разбира се са част от пропагандната машина на режима. Няма съмнение също, че партията е демократизирала живота до такава степен, че е спестила на гражданите всяко право на избор, което също е голяма промяна в сравнение с буржоазното време, когато всеки трябваше сам да се напъва да избира. Но аз не искам да говоря за „материалните и духовни промени в бита на българския народ”, както се изразяват високоговорителите у нас, а за онази наистина огромна коренна и може би фатална промяна в българския национален характер. Искам да говоря за ония черти от този характер, които стъписват всеки по-наблюдателен чужденец, които сякаш създават облика на нашия народ и са повод да ни се казва: „Вие сте това и това”. Нарасналият брой на училищата е твърде положителен факт, ако не съществуваше въпроса какво се преподава в тях. Увеличената производителност е също положителен факт, ако не съществуваше въпроса как се използва тя. Увеличеното заплащане е неоспорим плюс, ако нямаше въпроса какво можеш да си купиш и можеш ли да идеш, където си искаш. Трудовият ентусиазъм на народа би бил най-хубаво нещо, ако не съществуваше въпросът щастливи ли са хората?
И така, въпросът не е за промяната на декора, а за промяната на пиесата, на действащите лица, на конфликтите, на атмосферата, на проблемите.
И ако се върнем в епохата преди тридесет години било по памет, било документално, ние не можем да избегнем първия белег на промяна в характера на българския народ и живота му. Пред нас днес се изправя огромният, исполинският призрак на СТРАХА. Страхове винаги е имало в нашата история, малко или повече хората са били плашени, но никога преди Страхът не е бил превръщан в основно чувство на живота на всеки гражданин – от председателя на Държавния съвет до последния работник. Страхът е онова, което от пръв поглед се открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, облечени със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха. Страх, който действува от всички посоки. Страх от всичко и за всичко. Може ли някой от по-възрастните да си спомни отпреди тридесет години израз като този: „Внимавай, че нещо може да ти се случи!”. Може ли някой да си спомни компютърното съобразяване и пресъобразяване на всяка дума, на всяко действие. Може ли някой да си спомни подобно безчестно бягство от всякаква отговорност? Може ли някой да си спомни такава ужасна страхопъзльовщина да не смееш да кажеш собственото си мнение, да не смееш да извисиш глас, за да изразиш онова, което наистина вярваш. Страх за работата, страх за жилището, страх за бъдещето на децата, страх за собствената ти сигурност, страх от това, че всеки около тебе е таен агент, страх да не сбъркаш, страх да не разсърдиш някого…
И ако първата голяма промяна идва от СТРАХА, втората голяма и логична промяна идва от ЛЪЖАТА. Никога в цялата тази история от 13 века в България не се е лъгало повече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Лъжата се поощрява по всички линии, цяло едно псевдоизкуство съществува, за да се лъже по отношение на минало, настояще и бъдеще. Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци” или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа.
Положително в тържествените доклади за тридесетгодишнината на комунистическата власт у нас не ще намерят отражение данните на прокуратурата за нарастването на престъпността и в частност на кражбата. Ето още една значителна промяна. Ако човек вземе предвид делата срещу кражбите у нас, почти изключително за сметка на държавата, ще види, че никога в цялата наша история не се е крадяло повече. И това е само законно признатата кражба. Един народ, който винаги е бил пословичен с честността си, след тридесет години успешен социализъм е създал огромен процент крадци. Разбира се, краде се на дребно, краде се, за да се преживее, краде се, защото всички крадат и защото от всекиго е откраднато нещо. Така че краде се за възмездие.
Четвъртата промяна, която също няма да бъде упомената при тържествата, е отрицателният прираст на българското население. Един селски народ, който векове е имал дълбоки корени в земята, който е преживял жестоки исторически времена, но неотстъпно, упорито, непреклонно е размножавал корените си, сега внезапно се е отказал от бъдещето си. Никаква статистика, стъкмена с помощта на турското и циганското малцинства, не може да скрие жестокия факт за съхнещата жизненост на нашия народ. Народ, който не желае да има деца, въпреки безспорните опити на партия и държава да го насърчи. Обясненията на този тъжен факт не са материалните несгоди, нито е липсата на чувство за отговорност, а огромното преобладаващо чувство за безсмислено бъдеще, това смазващо чувство, което е изпепелило всякакви народни, обществени и лични идеали. И според това е най-голямата промяна в характера на народа ни.
Оттук не сме далече до още една явна промяна – националното самочувствие. Трябва да кажа, че няма нищо по-тъжно от среща с български туристи в чужбина. Виждали ли сте как ходят от витрина на витрина, виждали ли сте потиснатите им лица, виждали ли сте боязливите погледи, когато говорят помежду си или с чужденци, виждали ли сте как се озъртат по пет пъти преди да кажат нещо, което може би не е точно по каноните. Нямам предвид пътуващата байганьовщина на стояндаскаловци, която е сквернословие с името на България, нямам предвид криминалната наглост на разни търговски или дипломатически тарикати, а онези обикновени чисти българи, които угнетено съзнават, че са вън от света.
Липсата на национално самочувствие особено се подчертава от липсата на личности, на народни водачи. Когато турците са завладели България, първата им работа е била изтребването на водачите на народа. И въпреки поголовното изтребление, петте века са ни оставили галерия от велики българи, от незабравими образи на големи личности. И след освобождението на България имаме своите личности – големи и по-малки. Класическият български учител бе личност. Личностите имаха своето обаяние, имаха своите последователи, създаваха се течения, имаше движение в духа на българския народ. Политици, писатели, учени, общественици. Спомнете си фигурата на един Пенчо Славейков или на професор Златаров. Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците. Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници, председатели на чиновнически съюзи – писатели, художници или артисти? Нищо. Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота. Днес разказите за личностите преди тридесет години звучат като легенди.
И логично стигаме до още една значителна промяна. Посредствеността. България наистина е царството на посредствеността, както я нарече един южноамерикански член на Политбюро на комунистическата партия. Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принипът на правене на нещата „пет за четири” е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: „Живее се пет за четири”. Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформено, да ти е мирна главата. Посредственост, която се изразява в липса на инициативи, в липса на поемане на отговорност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най-жизненият цвят в природата, а сивият – цветът на празното, ялово небе – без слънце и без черни облаци.
И за да бъде завършена картината на един истински тридесетгодишен отчет, нека се спрем на още една жестока истина – края на идеалите. Може ли някой днес да каже в името на какво съществува съвременна България? Може ли някой да каже къде са идеалистите, мечтателите за по-красив, по-достоен, по-смислен бъдещ живот? Само преди тридесет години България повече от всичко друго бе страна на идеалисти. Немалко от тях платиха за идеалите си. Във всяко село имаше будни глави: комунисти, социалисти, анархисти или просто мечтатели за друг свят. Какво има днес? Къде са днес?
Днес няма идеалисти, защото няма идеали. Защото другият свят се оказа жестока измама. Най-непоносимата и смазваща гавра, която времето изигра на идеалистите. Като че върху всеки по-чувствителен дух у нас днес тегне съзнанието за обреченост, което сковава или направо убива всеки възможен идеал. Вместо борците-идеалисти от преди тридесет години, ние имаме непоносимото стадо на борците-кариеристи. Вместо чистата ненавист и борба за свобода, справедливост и прогрес, ние имаме равнодушното примирение с феодални порядки, дълбоки неправди, корупция и лъжа. Преди тридесет години същите обществени недъзи биха предизвикали идеалистична експлозия, може би спонтанна революция. Днес те предизвикват било унили, било цинични усмивки.
Това са големите, бих казал наистина историческите промени в живота на българския народ, които няма да влязат в тържествения доклад по случай тридесет годишнината на 9-ти септември.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.