Както е добре известно, при актуалното състояние на философията, социалната критика и историческите изследвания, понятието „деконструкция“ се радва на завидна репутация. Нека го използваме, напълно игрово и неангажиращо, за целите на журналистиката.
Може ли да се каже, че през тези около четирийсет и пет дни от средата на февруари досега българското общество извършва нещо подобно на колективно осъществявана деконструкция по отношение на своя собствен разказ (или мит, ако щете) за последните 20 години от съществуването си като социум. В правото си ли сме да мислим, че всички заедно участваме сега в раз–турянето на един репрезентативен конструкт, в който сме се виждали като такива и такива, и с който вече веднъж завинаги е свършено.
Така поставен, въпросът като че ли не е лишен от логика или най–малкото не буди подозрения, че повдигането му е гнил плод на синдрома на свръхрефлексивността. Нито пък извиква опасения от нещо друго – от това, че подпъхва контрабандно експликативни модели от полето на теоретичния дискурс под тъканта на всекидневието. Да, така е, защото релефът на социалните процеси в България от последните седмици и тяхната динамика сякаш дават достатъчно основание да се мисли и говори за критически обрат, за (масово) преосмисляне на начина, по който представяме пред самите себе си случвалото се и случващото се с всички нас от 1989-та насам. Преосмисляне, което, предполага се, трябва да доведе след себе си автоматично преразказ и преразкази, а с тях и задължителното като следствие преразглеждане на обществения проект.
И наистина, виждаме, че както „хората“, така и повечето от принадлежащите към политическата класа в страната са страшно словоохотливи, надпреварвайки се в говоренето за провала на политиците пред лицето на техния суверен, за крайния недостиг на справедливост и за… Продължението дори не си струва да се прави тук, понеже го знаем наизуст. Оставям настрана изцяло несъстоятелните искания, чисто шумовите феномени и неразумните претенции за промяна из основи, за фундаментална ревизия на политическия модел и т.н. и т.н. В общия хор гласовете на едните са покайни, разбира се, докато тези на другите – назидателни, но така или иначе и първите, и вторите се разнасят в една силно акустична среда и са мощно озвучавани допълнително.
Точно акустичният ефект, произвеждан днес в България, създава според мен у някои илюзията, че обществото ни извършва понастоящем нещо като деконструкция на представата за себе си и на разказа за двете десетилетия, отделящи ни от падането на комунизма. Илюзия е това, казвам, тъй като ми се струва, че огромната част от българите през цялото това време са мислели нещата по същия начин, по който ги мислят и сега. С други думи, разказът за прехода и неговото longue durée (дълго траене) остава твърде, твърде константен.
Умишлено не отбелязах до момента нещо, което иначе се самоподразбира и което принципно би трябвало да бъде казано още в самото начало – че разказите винаги са повече от един, естествено, както и че не могат да бъдат сведени до едно категориално обозримо множество. И все пак, мисля си, повечето днешни българи са поразително единодушни и синхронни в придържането си към един обединяващ ги (или може би, по-точно казано, силно конвертируем сред тях) наратив – този за дегенеративната (а защо не и деконструктивна?) посока на развитие на тяхното общество и за деградиращия профил на епохата, в която приемат, че им се налага да живеят. Казано иначе, сред съвременните българи се наблюдава изумителна степен на съгласие относно представата за особеностите на пространствено – времевата клоака, в капана на която протича според тях животът им.
В такъв случай, как се разказва и ще се разказва занапред въстанието от 2013? Ще включва ли митът за него мотива за новото начало на българската демокрация? Това е в крайна сметка въпросът, който ме занимава. И светкавично отговарям: не, не мисля. Нищо кой знае колко различно няма да съдържа в себе си този разказ. Даже напротив, той ще бъде още едно от звената на ненарушимата в своята праволинейност фабула за българския Преход. Всичко идващо насреща ни е само потвърждение на вече известното.
Така че, за деконструкция тук и дума не може да става. Точно обратното, имаме си работа с една много гъвкава конструкция, която допуска в нея да бъдат интегрирани нови и нови елементи. Постройка, отворена към надграждания и разширявания, но недопускаща реконструктивни интервенции. А и като се замислиш, има ли нещо странно в съпротивата срещу деконструкцията? Не е ли активно представяното в момента като „рестарт“ само едно рутинно „рефрешване“?
