Беше мокра сутрин. През нощта беше валяло много, но сега спря. Небето се очисти и до обяд щеше да напече. Бусчето остави полицаите по маршрута на делегацията рано, още в осем. Щяха да бъдат на разстояние 50 метра един от друг. На полицай Калоян Боянов му се падна да бъде точно под моста на Околовръстното. Официално не биваше да пушат, но неофициалната инструкция беше да палят, без много-много да се вижда. А като се зададе делегацията, веднага да хвърлят фасовете.
Полицай Калоян Боянов се огледа строго наоколо. Той беше толкова млад, само на 23, че строгостта беше единственият му начин да вдъхва респект в природата и хората наоколо. Запали цигара, за да се залови за нещо познато, издиша дима и пак се огледа, сега по-внимателно. Тук, на това усойно място, трябваше да изкара времето до преминаването на делегацията.
И изведнъж я видя. Беше седнала на издадения бетонен цокъл под моста, полите на роклята ѝ бяха целите изкаляни, а слабите ѝ голи рамене с тънките презрамки бяха толкова безпомощни и не на място под тази усойна арка, че полицаят сам потръпна от студ.
Тя изобщо не беше дала вид, че го е забелязала. Седеше си там, без да се интересува от света. Абитуриентка, която светлият празник поради някаква причина беше изхвърлил в канавката.
Полицаят си помисли, че така тя ще изстине. А и сигурно някой я търсеше, някой се безпокоеше за нея. Той хвърли поглед нагоре и надолу по булеварда. Още никой от колегите не беше забелязал компанията му. И той реши да действа.
– Извинявайте, да ви повикам ли такси?
Момичето вдигна поглед и го изгледа безучастно. Сякаш беше прозрачен, от стъкло.
– Така ще изстинете. Да ви повикам едно такси?
Макар и толкова млад, полицай Калоян Боянов носеше на гърба си, така да се каже, цяла раница с полицейски истории. Момичето можеше например сега да се разпищи, че я закача и тогава той нямаше да се отърве дълго време от писане на обяснения и от разследване на Отдела за вътрешна сигурност. На практика, нямаше полезен ход, но тази статуя на безпомощността отсреща, с калната рокля, тънките презрамки и размазания грим по очите, го изкарваше от равновесие. Няма какво да се лъжем, младият полицай такива хубави момичета не познаваше. И изобщо, не много момичета познаваше той. И не знаеше езика, на който те говорят, който те разбират.
Момичето се изправи. Беше боса. Беше събула обувките си и ги беше оставила до нея в пръстта. Наведе се, взе обувките си в ръка и потегли нанякъде. И чак сега полицай Калоян Боянов видя надписа, който някой беше нарисувал със спрей по вътрешния свод на моста, направо върху камъните. Буквите бягаха една от друга, бяха изписани накриво, със замах, но все пак надписът можеше да се прочете.
Неуютно място за такъв надпис. Кой щеше да го види тук?
Полицай Калоян Боянов изведнъж се размечта. Помисли си какво ли щеше да е, ако наместо емблемата на българското европредседателство, тъкмо този надпис, с кривите букви, беше изписан на някой от големите десетметрови билбордове, които бяха монтирани между двете платна на големия булевард. Така си помисли полицаят, преди да чуе сирените, да стъпче фаса и да побърза да се изпъне на метър от асфалта.
Отдолу се зададе делегацията, която отиваше да разгледа прочутите фрески в Боянската църква – две пилотни полицейски коли, кортеж от мотоциклетисти, шестнайсет черни лимузини, два микробуса с перденца на прозорците, линейка и накрая още една полицейска кола.
