Наскоро се проведе „голяма обществена дискусия“ с „представители на демократичната общност“, натрупали „богат политически опит“, които дадоха своите „мъдри съвети“ за организацията на кампанията за следващите президентски избори. Изразите в кавичките са цитати от изказвания в рамките на публичната част на събитието. Още в началото трябва да се отбележи, че по принцип подобен елитарен формат на кръглата маса противоречи на разбирането за диалогичност, за участието на гражданското общество в процеса на вземане на едно толкова важно политическо решение. Тесният кръг на малцина избрани не е най-удачният вариант да провъзгласиш, че демократичната общност се отваря широко към гражданите, че се обръща към тях, търсейки избора на печелившата президентска номинация. Предстои изключително важен вот, който ще се проведе в безпрецедентна геополитическа обстановка. Съществува риск от радикално преобръщане на външната политика на България. Доколкото все още се провежда дебат, би било резонно да признаем публичната релевантност на хипотезата, че се тръгва по тотално погрешен път, който вероятно ще доведе до печален резултат.
Съществува проблем в налагането на понятието „демократична общност“. Преди няколко години в коментар за „Дневник“ бе направено ясно разграничение между дясното и демокрацията, доколкото от теоретична гледна точка демокрацията не е идеология, а е вид политически режим. Всъщност политическите режими, при които функционира дадена политическа система, се делят на демократични, тоталитарни и авторитарни, а в един ненаучен смисъл понятието „режим“ се употребява за всяко силово репресивно управление. Затова публичната легитимация на претенцията за съществуване на „демократична общност“ задава нормативно неоправдано презрение към останалите демократи, които по силата на вече утвърдената дискриминационна дефиниция не принадлежат към структурата на този самодостатъчен политически субект. Демократи са всички, които признават и зачитат принципите на демокрацията – свободата на словото, политическия плурализъм, многопартийната система, честните и свободни избори, върховенството на закона, равните политически права на гражданите. Десните споделят ценностите на консерватизма и християндемокрацията, либералите стоят вдясно от центъра, но те са по-скоро центристи. Нараства опасността именно „демократичната общност“ да загуби изконно принадлежащия ѝ монопол върху автентичното дясно, да се откаже от собствено присъщата ѝ идеологическа идентичност, да лиши десните избиратели от възможността да припознават своите политически представители. Същевременно на сбирката в понеделник се прокрадна второ доста притеснително идейно ограничение, което бе издържано в същия дух като първото: оказа се, че трябва да бъде избран „президент на свободните хора“, че „свободните хора“ ще имат шанса да подкрепят демократичния президент. За съжаление, пак се очертава опасността тази глупост, изречена от партийните лидери, да се превърне в част от посланията на поредната губеща предизборна кампания. В България Конституцията постановява, че всички хора се раждат свободни и равни пред закона. У нас няма нито роби, нито крепостни селяни. Доколкото събралите се на дискусията формации припознават себе си като изповядващи либералните ценности, подобно априорно приемане на базовия принцип на позитивната свобода, постановяващ какво трябва да направя, за да мога да бъда свободен, стои максимално приближено до парадокса на Русо и звучи меко казано смущаващо. Логиката на абсурда продължава в добре познатата посока: всички свободни хора трябва да кажат „не“ на Пеевски, като изберат демократичния президент. В крайна сметка, Пеевски е само един партиен лидер, макар и обявен за корумпиран. Той не е величина от планетарен мащаб, която да залегне като конституиращ елемент на дефиницията за свободата чрез повтарящото се до втръсване негово име. Но на откритата част на кръглата маса в скоропоговорка бяха изрецитирани всички опорни точки за демократичния президент на свободните хора. Селектираните участници бяха действащи политици и „стари муцуни“ (главно уважавани професори с безспорен авторитет и значими постижения в научната си работа), които в една или друга степен имат някаква вина за провала на всички десни кандидатури за президент след победата на Петър Стоянов през 1996 г. В този смисъл консенсусно възприетата идея да се следват изпитаните модели и съветите на мъдреците е същинско безумие, носещо риска от неизбежния крах. Това бяха модели, довели до регресивния спад в резултатите на Неделчо Беронов, Румен Христов и Лозан Панов. Необходимо е преди всичко трезво мислене и съобразяване с даденостите на реалността.
В следващите редове ще се опитаме да представим една алтернативна гледна точка, контрастираща с казаното по време на дискусията, и да формулираме няколко конкретни предложения за печеливша предизборна стратегия. Патетично-героичният апломб, с който още отсега се провъзгласява бъдещата победа, звучи нелепо на фона на структурата на политическото представителство и на данните от социологическите проучвания. Истината е, че от днешна гледна точка съществува реална опасност изборите да бъдат спечелени от проруски кандидат, включително и от кандидат на „Възраждане“, който в критичната международна ситуация да преобърне външната политика на България и да завлече държавата към пропастта. Затова днес е повече от прибързано да се говори за победа. Десният избирател е човек с критично мислене. Традиционно в подробните разбивки на данните от екзитполовете се вижда, че в преобладаващата част от случаите той има висше образование и живее в големите градове. Това са фактори, които предпоставят наличието на добре артикулирана индивидуална аналитична оценка на политическата ситуация. Нелепа е стратегията да заставаш пред собствения си електорат с абсолютната убеденост в успеха, защото в случая това е равнозначно на подценяване на неговите интелектуални качества, на представяне на желаното за действително, на невъзможност свободно да признаеш собствените си слабости и на тази база да предизвикаш позитивен мобилизационен ефект. Сега ПП-ДБ не разполага с голям електорален потенциал. Спадът от 77 на 37 народни представители не е добра предпоставка за консолидиране на силен мажоритарен вот. Очевидно е, че трябва да се напипа горещата тема, да се намери начин за промяна на публичното поведение, да се преформулира стратегията. И тук би било добре да се действа особено внимателно, защото основната заплаха идва от Путин и от един пропутински президент на България, а не точно от Костадин Костадинов. Ако „демократите“ насочат атаките си фронтално срещу лидера на „Възраждане“, те ще направят от Костадинов втори Пеевски. Затова изглежда далеч по-резонно да се дефинират в широка аналитична перспектива геополитическите заплахи и така да се промени фокусът на кампанията по посока отвътре навън.
Правомощията на президента са конституционно ограничени, но той представлява страната в международните отношения. При нажежената геополитическа обстановка, при потенциалната опасност от избухване на Трета световна война, всякакви приказки за корупцията и Пеевски вече започват да се заглушават от пращенето на старата грамофонна плоча. Кандидатът за президент трябва да има дипломатическа кариера, препоръчително е и образованието му да е в областта на дипломацията, за да може да убеди избирателите, че притежава качества и способности, за да гарантира необратимостта на евроатлантическия курс на България. Акад. Николай Денков е неподходящ за поста, тъй като един от аргументите за провалената ротация с Мария Габриел беше, че той няма професионална квалификация и компетентност, за да бъде външен министър.
Още отсега нагласите са за провеждане на конфликтна кампания, а това изглежда крайно неудачно и мултиплицира повтарянето на една и съща грешка. Именно конфликтните кампании доведоха ПП-ДБ до днешното състояние на малочислено парламентарно представителство. По презумпция държавният глава трябва да обединява, а не да разделя нацията. Но и тук съществуват рискове от залитане в невярна посока. Тезата за механичното коалиране с формации, които нямат никаква електорална тежест, е доказала своите пагубни последици. Неотдавна на едни избори зад ПП застанаха 77 неправителствени организации, а партията дори не успя да вкара 77 свои представители в Народното събрание. Известен е и печалният опит с широките коалиционни формати, които традиционно се оформят около БСП, а именно с тях левицата свива все по-драматично числеността на парламентарната си група. Всички тези факти са публично достояние, те не са тайна за никого. И на техния фон участниците в последната кръгла маса изразяват единодушно становището, че десният кандидат за президент трябва да бъде подкрепен от широка коалиция от политически партии. А това са хора, които следят процесите, участват пряко или косвено в тях и следователно имат отлична представа за реалността.
Носталгията по романтичното минало носи със себе си пагубните илюзии за неговото безметежно възкресяване в настоящето. Историческите аналогии носят със себе си бодряшки патос, но не очертават истинската политическа картина. Настъпва моментът, при който илюзията се превръща в заблуда, а заблудата волно или неволно се опитва да замести действителността. Стратегията е твърде опасна, защото пребивава в затвореното пространство на собствения си живот. В тази изолирана среда сега е твърде вероятно обединителят на свободните хора да се изправи категорично срещу несвободните. Всъщност това може да се окаже най-сериозната грешка. Налага се да си спомним защо Петър Стоянов спечели през 1996 г. и защо загуби през 2001 г. Причината не бяха предварителните избори. Румен Христов също победи на такива избори, а след това регистрира един от най-печалните резултати на десницата на президентски вот. Стоянов водеше толерантна кампания, въпреки че държавата беше затънала дълбоко във Виденовата криза. Стоянов успя да артикулира в публичното пространство съвършено нови послания, той предложи оригинална, нестандартна и непозната политическа визия. А през 2001 г. извади ченгеджийски компромат, който провали собствената му кариера и постави началото на продължителен процес на дезинтеграция на десницата. „Демократичната общност“ днес се нуждае от един Петър Стоянов от 1996 г., от политически аутсайдер с иновативна реторика и управленска визия, с харизматични качества, с умения да увлича масите, да стои постоянно на гребена на вълната. Това е много сложно и трудно постижимо, защото популизмът вече е девалвирал, изтъркани са от перманентната им употреба всички стандартни мобилизационни стратегии, а кризата на представителството е стигнала своя пик. „Демократите“ имат нужда от нещо ново, от ново „ново начало“, но то в никакъв случай не е „новото начало“ на Стоянов, което застава срещу „новото начало“ на Пеевски. Нека повторим още веднъж: необходима е трезва и адекватна оценка на даденостите на политическия дневен ред, на предизвикателствата и рисковете, на ролята на държавния глава, който трябва да се справя с взривоопасната глобална обстановка, а не с вътрешната криза от 4 февруари 1997 г. Не бива да подценяваме заслугите на тогавашния президент, който наистина спаси България от гражданска война. Но сега е надвиснала далеч по-страшната заплаха от ужасите на световните конфликти. А мястото на българския президент е на международната политическа сцена, където да демонстрира силно лидерство, дипломатически умения, способност за поемане на инициативи, за предлагане на смели и ефективни решения, водещи до нормализацията на световния ред. Провинциалната предизборна кампания не предвещава перспективата за постигане на победа. Става все по-належащо да бъдат актуализирани приоритетите на либерално-центристката десница съобразно спецификата на глобалния контекст и да се формулират нови послания, които да отговарят на предизвикателствата на политическата среда.
