Книгата на професора по политическа теория от Уестминстърския университет (изд. Изток-Запад) си поставя за цел да осветли основополагащото за модерните демокрации напрежение между равенството и свободата. Ето една статия от нея.

Демокрацията е резултат от сдвояването на двете логики, свързани с идеите за равенство и свобода, които никога не могат да бъдат помирени напълно. Гръбнакът на лявата визия е идеята за равенство, докато десницата винаги е опрощавала разнообразните форми на неравенство в името на свободата. Сборникът със статии „Демократическият парадокс“ на Шантал Муф (Verso, 2000) се стреми да осветли това основополагащо за модерните демокрации напрежение.

Винаги ще има напрежение между тези ценности и би било илюзия да мислим, че те могат да постигнат идеално помирение,твърди авторката. Но това не означава, че не трябва да се опитваме да стимулираме напредъка и на двете ценности, нито че трябва да отхвърлим едната в полза на другата.

Шантал Муф, професор по политическа теория и директор на Центъра за изследвания на демокрацията към Уестминстърския университет в Лондон, е сред най-влиятелните политически философи днес. Книгите й – между които „Хегемония и социалистическа стратегия“ (в съавторство с Ернесто Лакло, 1985), „Завръщането на политическото“ (1993) и „Върху политическото“ (2005) – са преведени на десетки езици.

„Демократическият парадокс“, Шантал Муф, изд. „Изток запад“, 2013, превод Елица Станоева, 12 лв. 

Политика без противник?

От средата на 80-те години на ХХ в. – и още повече, разбира се, след краха на комунизма – непрестанно се говори за отслабването на опозицията ляво-дясно, като успоредно с това повечето социалистически партии се изместват към центъра. След като Новият лейбъризъм пое управлението във Великобритания, това изместване започна да се представя като новия вариант на радикализъм, като опорна точка за политиката, приела „смъртта на комунизма“ и „предизвикателствата на глобализацията“. След като лансираха марката „ляв център“, днес Блеър и съветниците му принципно се стараят да избягват каквото и да е позоваване на левицата. След успеха си Новият лейбъризъм започна да се саморекламира като радикално движение, макар и от нов тип, като трети път между социалдемокрацията и неолиберализма. Този трети път, рекламиран от Тони Блеър в един от памфлетите на Фабианското общество като „нова политика за новия век“, се мисли като положен над лявото и дясното и поради това успешно преодоляващ отдавнашния им антагонизъм. За разлика от традиционния център, разположен в средата на спектъра между дясното и лявото, третият път, както ни се казва, е „радикален център“ отвъд пределите на традиционното разделение ляво-дясно, тъй като обединява теми и ценности и от двата полюса в нов синтез.

Антъни Гидънс прави опит за теоретизиране на този предполагаемо нов модел на прогресивна политика в две свои книги: Отвъд лявото и дясното и Третият път.^[1] Социализмът, твърди Гидънс, е мъртъв и това се отнася не само за комунистическия му вариант, но и за традиционния му социалдемократически вариант, чиято мисия е да се противопостави на ограниченията на капитализма с цел да го хуманизира. Социалдемокрация обаче подценява способността на капитализма да се адаптира и обновява. Освен това тя се обляга на „кибернетичен модел“ на социалния живот, който дори и да е приложим в свят на „проста модернизация“, изобщо не работи в един глобализиран, посттрадиционен социален ред, характеризиращ се с нарастване на социалната рефлексивност. Както заявява Гидънс, в съвременния свят на „рефлексивна модернизация“ ни е нужен нов тип радикална политика, защото днес политиката на живота е по-важна от политиката на жизнените шансове. Алтернатива на държавното действие е „генеративна“ политика, която дава рамка за решенията на индивида в сферата на политиката на живота и позволява на хората сами да определят развитието на нещата. Демокрацията трябва да стане „диалогична“ и вместо да се ограничава до политическата сфера, трябва да проникне в разнообразните области на личния живот, като се стреми към „демокрация на емоциите“. Тази нова политика на „живота“ превъзмогва традиционното разделение ляво-дясно, тъй като заимства идеи от философския консерватизъм и същевременно запазва някои от централните ценности, които обикновено се свързват със социализма.

Струва си да се спомене, че след написването на Отвъд лявото и дясното Гидънс до известна степен променя позицията си. Той като че ли осъзнава, че категоричното отхвърляне на социалдемократическата традиция не е удачна политическа стратегия и по-късната му книга Третият път носи подзаглавие „Обновлението на социалдемокрацията“. Това безспорно е напредък, но проблемът е, че предложеното „обновление“ всъщност се състои в изпразване на социалдемократическия проект от антикапиталистическия му компонент. Разбира се, този ход е синхронизиран с основната политическа платформа на Гидънс за очертаване на политика от типа „всеки печели“, която да превъзмогне модела на противоборство, насърчавайки решения с предполагаема полза за всички в обществото. Но именно тук се крие фундаменталната слабост на тази предполагаемо нова форма на радикализъм.

Нека изясня от самото начало, че това, което виждам като проблем в идеята за радикален център, не е отхвърлянето на традиционните леви решения. Критиката на етатизма и продуктивизма съвсем не е нова и много от хората, които продължават да се идентифицират с левицата, отдавна са наясно със слабостите на социалдемокрацията. Проблемът не е и в това, че третият път възприема някои консервативни мотиви. От известно време постмодерната критика на просвещенската епистемология – от която Гидънс отчаяно се старае да се дистанцира, – започна да набляга на възможността и необходимостта за дистанциране на левия проект от рационалистките му предпоставки. Вече няколко опита за преформулиране на целите на левицата в перспективата на „радикална и плуралистична демокрация“ изтъкват, че част от темите, развити от традиционните консервативни философи, всъщност могат да допринесат за разработването на радикална политика, помагайки ни да проблематизираме наследената от Просвещението идея за прогрес.

Според мен истинският проблем с привържениците на „радикалния център“ е твърдението им, че разделението ляво-дясно – наследство от „простата модернизация“ – престава да бъде релевантно в епохата на „рефлексивна модернизация“. Отстоявайки тезата, че съвременната радикална политика трябва да преодолее въпросното разделение и да мисли демократичния живот като диалог, те имплицитно заявяват, че днес живеем в общество, което вече не е структурирано от социално разделение. В днешно време политиката сякаш действа на неутрален терен и достъпните решения могат да задоволят очакванията на всеки. Заличени са властовите отношения заедно с конститутивната им роля в обществото, а породените от тях конфликти са сведени до елементарна конкуренция на интереси, които могат да се съгласуват чрез диалог. Това е типичната либерална перспектива, която възприема демокрацията като конкуренция между елитите и с това скрива от поглед силите на противоборство и редуцира политиката до обмен на аргументации и договаряне на компромиси. Аз твърдя, че да се представя подобен възглед за политиката като „радикален“ е абсолютна измама и че вместо да води до повече демокрация, пропагандираният от Новия лейбъризъм радикален центризъм всъщност се отрича от основните принципи на радикалната политика.

Основната грешка при опита за модернизиране на социалдемокрацията от страна на теоретиците на третия път е, че той се базира на илюзията, че с отказ за дефиниране на противник може да се заобиколят фундаменталните конфликти на интереси. Социалдемократите никога не допускат подобна грешка. Както посочва Майк Ръстин, и в левия, и в десния си вариант социалдемокрацията винаги възприема капитализма за враг и се стреми към холистично решение на генерираните от капитализма системни проблеми на неравенството и нестабилността.^[2] Подходът на третия път, точно обратното, е неспособен да улови системните връзки между силите на глобалния пазар и разнообразието от проблеми – от изключване до екологични рискове, – за които претендира, че се опитва да реши.

Всъщност основният недостатък в анализа на Гидънс е, че той сякаш не осъзнава драстичните мерки, които са необходими за практическото осъществяване на предложенията му. Много е хубаво да се твърди, че не може да има „права без отговорности“ или „власт без демокрация“, но как може да се превърнат подобни програми в практики, без да се оспорват из основи съществуващите структури на власт и авторитет? Не е нужно да отправяме призиви за тотално поражение на капитализма, каквото пропагандират някои марксисти, за да признаем, че една радикална политика, която се стреми към демократизация на обществото, не може да загърби определена форма на антикапиталистическа борба и че трудно може да се постигнат промени без трансформация на тържествуващата хегемонна конфигурация.

Както посочва Алън Райън, а и много други мислители, в сърцевината на лейбъристката политика зее истинска яма, понеже изоставяйки идеята, че собствеността върху средствата за производство е централен въпрос в политиката, те така и не успяват да я заменят с нещо друго.^[3] Поради това и икономическата им стратегия е толкова повърхностна. Те смятат, че е достатъчно да се формулират морални платформи за възстановяване на морала на бедните и хората да бъдат подготвяни за „гъвкавост“, за да се създаде онова добро общество на включването, чиито ценности изповядват. Всъщност освен че очертава програма за дерегулация и данъчни съкращения, смекчени от държавна намеса за осигуряване на образование и професионална подготовка, съвместната декларация, в която Блеър и Шрьодер излагат своята представа за третия път на Европа, подчертава нуждата от прекратяване на трудовите конфликти и призовава към дух на общност и солидарност за укрепване на диалога между всички групи в обществото.

Нищо чудно, че в подобна перспектива няма място за истински феминистки искания, понеже, както демонстрира Ана Куут, те не се вместват в идеята на Блеър за безболезнена политика за средна Англия.^[4] За да могат жените да увеличат политическата си сила, е нужно мъжете да се откажат от част от своята. Новият лейбъризъм обаче – твърди Куут – не е готов да допусне игра с нулева сума; той не иска губещи, още по-малко сред гласоподавателите в средна Англия. Нещо повече, той е оглавяван от затворен кръг от бели мъже от елита, които се наслаждават на властта и не искат да се откажат от нея.

Конфликтът и модерната демокрация

Новият лейбъризъм е най-недвусмисленият пример за „клинтънизацията“ на европейската социалдемокрация, но скорошната съвместна декларация на Великобритания и Германия свидетелства, че симптомите на вируса на третия път се проявяват и на други места и заразата вероятно разширява обсега си. Корените й се крият във факта, че примиряването от страна на левицата с важната роля на плурализма и на либералнодемократическите институции е придружено от погрешното убеждение, че това означава да се изостави всякакъв опит за предлагане на алтернатива на настоящия хегемонен ред. Оттук произтича и сакрализацията на консенсуса, замъгляването на разграничението ляво-дясно и склонността на много от левите партии днес да се локализират в центъра.

Но с това се пропуска един решителен факт – не само относно първостепенното присъствие на спора в социалния живот, но и относно интегративната роля на конфликта в модерната демокрация. Както твърдя в предходните есета, спецификата на модерната демокрация се корени в признанието и легитимирането на конфликта и в отказа той да бъде потушаван с налагане на авторитарен ред. Една добре функционираща демокрация се нуждае от конфронтация между демократични политически позиции, а това изисква истински дебат относно възможните алтернативи. Консенсусът действително е необходим, но той трябва да е придружен от разногласие. В подобно изказване няма противоречие, въпреки че някои хора претендират, че то е там. Консенсусът относно основополагащите за демокрацията институции е необходим. Но винаги ще има несъгласие по отношение на начина за постигане на социална справедливост в тези институции. В една плуралистична демокрация подобно несъгласие трябва да се приема за легитимно и дори трябва да се приветства. Може да сме съгласни, че „свободата и равенството за всички“ са изключително важни, и същевременно да имаме сериозни несъгласия относно конкретното им значение и начина те да бъдат реализирани с произтичащите от това разнородни конфигурации на властови отношения. Именно този вид несъгласие осигурява субстанцията на демократичната политика и то трябва да е залогът на борбата между лявото и дясното. Ето защо вместо да отхвърляме тези категории с твърдението, че са загубили актуалност, всъщност трябва да ги предефинираме. Когато политическите граници се размият, се нарушава динамиката на политиката и се възпрепятства конституирането на отличителни политически идентичности. Тогава се надига недоволство спрямо политическите партии, което задушава желанието за участие в политическия процес. Уви, както вече се наблюдава в много страни, резултатът от това не е по-зряло, помирено общество без резки деления, а ускорено развитие на други типове колективни идентичности, центрирани около религиозни, националистични или етнически форми на идентификация. С други думи, когато изчезне демократичната конфронтация, политическото в неговото антагонистично измерение намира изява чрез други канали. Антагонизмите могат да придобият най-различни форми и е грешка да вярваме, че някога могат да бъдат елиминирани. Поради това е за предпочитане да им се даде политически излаз в рамките на „агонистична“ плуралистична демократична система.

Жалкият спектакъл, който се разиграва в САЩ с тривиализацията на политическите залози, е добър пример за упадъка на демократичната публична сфера. Сексуалната сага на Клинтън е пряко следствие от този нов вид сладникав и хомогенизиран политически свят, който възниква благодарение на ефектите от клинтъновата стратегия на триангулация. Несъмнено тази стратегия му позволи да спечели втори мандат, неутрализирайки противниците си благодарение на умелото заимстване на републикански идеи с резонанс сред гласоподавателите и сдвояването им с леви политики по отношение на аборта и образованието. Но цената за това е допълнителното изтощаване на една така или иначе слаба политическа публична сфера. Трябва да осъзнаем, че липсата на демократично оспорване около реални политически алтернативи води до това, че антагонизмите се изявяват във форми, които подкопават самата основа на демократичната публична сфера. Развитието на моралистки дискурс и вманиаченото разгласяване на скандали във всички сфери на живота, както и ръстът на различни типове религиозен фундаментализъм твърде често са следствие от кухината, която зее в политическия живот при отсъствието на демократични форми на идентификация, вдъхновени от съперничещи си политически ценности.

Очевидно е, че този проблем не се свежда единствено до САЩ. Ако обърнем внимание на други страни, където поради разлики в традициите сексуалната карта не може да бъде разиграна по същия начин както в англоамериканския свят, няма как да не забележим, че кръстоносният поход срещу корупцията и съмнителните сделки по сходен начин подменя липсващата политическа разделителна линия между противници. В друга ситуация политическата граница може да бъде прокарана около религиозни идентичности или около неподлежащи на предоговоряне морални ценности, какъвто е случаят с аборта, но независимо от обстоятелствата тази тенденция е знак за демократичен дефицит, породен от размиването на разделението ляво-дясно и от тривиализацията на политическия дискурс.

Нарастващото надмощие на юридическото равнище също трябва да се разглежда в контекста на отслабването на демократичната политическа публична сфера, в която може да протече агонистична конфронтация. Предвид задълбочаващата се невъзможност проблемите на обществото да се мислят по собствено политически начин има подчертана тенденция към привилегироване на правното поле с очакването законът да осигури решения за всички видове конфликти. Правната сфера все повече е теренът, на който социалните конфликти могат да намерят форма на израз, а на юридическата система се възлага отговорността за организирането на човешкото съвместно съществуване и за регулирането на социалните отношения. С размиването на разделението ляво-дясно либерално-демократичните общества губят способността за символно уреждане на социалните отношения по политически начин и за формиране на решенията, пред които са изправени, в политически дискурси.

Настоящата хегемония на правния дискурс е защитавана и аргументирана теоретично от хора като Роналд Дуоркин, които отстояват превъзходството на независимата съдебна система, представяна като тълкувател на политическия морал на дадена общност. Според Дуоркин фундаменталните въпроси, пред които се изправя една политическа общност в областта на безработицата, образованието, цензурата, свободата на сдружаването и др., се решават най-добре от съдии, стига те да тълкуват конституцията съгласно принципа на политическото равенство. В резултат на политическата арена не остава почти нищо.

Друго, още по-тревожно следствие от демократичния дефицит, свързан с манията за центристка политика, е нарастващата роля на популистките десни партии. Всъщност аз твърдя, че възходът на този тип партии трябва да се разбира в контекста на политиката под формата на „консенсус в центъра“, която позволява на популистките партии, оспорващи доминиращия консенсус, да излязат на сцената като единствените сили срещу Системата, представляващи волята на народа. Благодарение на ловка популистка реторика те успяват да артикулират много от исканията на народните сектори – обект на презрение от страна на провеждащите модернизация елити поради предполагаемата си ретроградност – и да се самопредставят като единствени гаранти на суверенитета на народа. Смятам, че подобна ситуация не би била възможна, ако в рамките на традиционния демократичен спектър имаше повече реални политически възможности.

Политиката и политическото

За съжаление доминиращият подход в политическата теория, самият той доминиран от рационалистка и индивидуалистка перспектива, изобщо не може да ни помогне да разберем това, което се случва. Поради това в противовес на двата доминиращи модела на демократична политика – „агрегативният“, който я свежда до договаряне на интереси, и „делиберативният“ или „диалогичен“ модел, който вярва, че решенията по въпроси от общ интерес трябва да произтичат от свободна и непринудителна публична делиберация на всички, – аз предлагам да мислим демократичната политика като форма на „агонистичен плурализъм“. С това изтъкваме факта, че в модерната демократична политика ключовият проблем е как да трансформираме антагонизма в агонизъм. Според мен цел на демократичната политика трябва да бъде осигуряването на рамка, чрез която конфликтите да придобият формата на агонистична конфронтация между противници, вместо да се проявяват като антагонистична борба между врагове.

Смятам, че слабостите на политиката на третия път ни помагат да осъзнаем причините, поради които мисленето на модерната демокрация като форма на агонистичен плурализъм би имало изключително важни последствия за политиката. Едва когато признаем, че именно този тип агонистична конфронтация е специфичното за една плуралистична демокрация, можем да разберем защо подобна демокрация изисква създаването на колективни идентичности около ясно обособени позиции, както и възможността за избор между реални алтернативи. Точно това е функцията на разграничението между ляво и дясно. Опозицията ляво-дясно е начин да се даде форма и институционализация на легитимен конфликт. Ако тази рамка не съществува или е отслабена, процесът на трансформация на антагонизма в агонизъм е възпрепятстван, а това може да има тежки последствия за демокрацията. Точно заради това дискурсите относно „края на политиката“ и нерелевантността на разделението ляво-дясно не са повод за радост, а причина за тревога. Несъмнено традиционната рамка спешно се нуждае от основно преразглеждане и това не е въпрос на преутвърждаване на старите лозунги и на догматично неоспоримите факти. Но би било грешка да вярваме, че подобно разделение може да бъде надмогнато и че може да съществува радикална политика без да се дефинира противник.

Проблематизиране на глобализацията

Онези, които твърдят, че трябва да се отиде отвъд лявото и дясното, поддържат, че в днешното глобализиращо се рефлексивно общество нито консерватизмът, нито социализмът могат да предложат адекватни решения. Това несъмнено е така. Вярно е, и че в политическата практика категориите ляво и дясно са все по-размити. Съвсем различен въпрос обаче е да извеждаме от този емпиричен факт заключение за неоспоримата нерелевантност на това разделение или да изказване ценностно съждение, че е за предпочитане то да изчезне. Това може и да е приемливо в перспективата на един либерален подход, който не може да разпознае основополагащата роля на властовите отношения и неизкоренимостта на антагонизма. Онези обаче, чиито стремеж е да формулират прогресивна политика, трябва да признаят измерението, което аз предлагам да наричаме „политическото“, както и невъзможността за постигане на помирено общество. Задачата ни трябва да бъде предефиниране на лявото с цел да се реактивира демократичната борба, вместо да се провъзгласява за отживелица.

В развитите демократични общества има неотложна нужда от преутвърждаване на централната роля на политиката и това изисква прокарването на нови политически граници, които да могат да дадат истински заряд на демокрацията. Един от основните залози на лявата демократична политика е да предложи алтернатива на неолиберализма. Причината левицата да няма убедителен проект се корени именно в неоспорена днес хегемония на неолибералния дискурс. Парадоксално е, че макар и левицата да жъне все повече политически победи – предвид факта, че е на власт в много от европейските страни, – тя продължава да понася сериозни идеологически поражения. Поради това при целия публичен ентусиазъм спрямо „третия път“, той всъщност не може да поеме интелектуалната инициатива. Вместо да се опитва да изгради нова хегемония, той капитулира пред хегемонията на неолиберализма. Оттук произтича и „тачъризмът с човешко лице“, който е запазена марка на Новия лейбъризъм.

Обичайното оправдание за догмата „алтернатива няма“ е глобализацията. Всъщност по-често повтаряният аргумент срещу преразпределителния тип социалдемократична политика е, че твърдите бюджетни ограничения, с които се сблъсква държавата, са единствената реалистична възможност в свят, където гласоподавателите отказват да плащат по-високи данъци и където глобалните пазари не биха допуснали никакво отклонение от неолибералното кредо. Този вид аргументация приема за даденост установения в резултат от многогодишна неолиберална хегемония идеологическия терен и преобразува формиралото се по стечение на обстоятелствата положение в историческа необходимост. И тук, както в много други случаи, мантрата на глобализацията се произнася в оправдание на статуквото и в защита на властта на големите транснационални корпорации.^[5]

Когато я представят като движена единствено от информационната революция, глобализацията бива лишена от политическото си измерение и ни се явява като участ, която всички ние покорно трябва да приемем. Именно оттук трябва да започне критиката ни. Анализирайки въпросната концепция, Андре Горц твърди, че вместо да се разглежда като необходимо следствие от технологична революция, процесът на глобализация трябва да се интерпретира като ход от страна на капитала за предоставяне на фундаментално, политическо по естеството си, решение на „кризата на управление“ от 70-те години на ХХ в. Според него кризата на фордисткия модел на развитие води до разтрогване на съюза между интересите на капитала и тези на националните държави.^[6] Пространството на политиката бива откъснато от пространството на икономиката. Безспорно този феномен на глобализацията става възможен благодарение на новите форми на технология. Но за осъществяването си тази технологична революция се нуждае от дълбинна трансформация във властовите отношения между социалните групи, както и между капиталистическите корпорации и държавата. И тук политическият ход е от решаващо значение. Резултатът е, че корпорациите днес придобиват нещо като свръх-териториалност. Те успяват да се еманципират от политическата власт и изплуват като реалното средоточие на суверенитет. Нищо чудно, че необходимите ресурси за финансиране на социалната държава се топят, след като държавите не могат да облагат с данък транснационалните корпорации.

Разкривайки властовите стратегии зад процеса на глобализация, подходът на Горц ни позволява да видим възможността за контра-стратегия. Безполезно е, разбира се, просто да отхвърлим глобализацията или да се опитаме да й окажем отпор в контекста на националната държава. Единствено ако в опозиция на властта на транснационалния капитал излъчим друга глобализация, вдъхновена от различен политически проект, имаме шанс за успешен отпор на неолиберализма и за въвеждане на нова хегемония.

Но именно възможността за подобна контра-хегемонна стратегия се осуетява от идеята за радикален центризъм, която отрича съществуването на антагонизми и необходимостта от политически граници и която заявява, че „гъвкавостта“ е цел на модерната социалдемокрация. Вярата, че можем да съгласуваме целите на големите корпорации с тези на по-слабите сектори, е знак, че сме капитулирали пред тяхната власт. Това означава, че сме приели тяхната глобализация като единствената възможна и че действаме в рамките на ограниченията, които капиталът налага върху националните държави. Поддръжниците на този възглед гледат на политиката като на игра, в която всеки може да спечели и исканията на всички може да бъдат удовлетворени, без непременно да има губещи: за радикалния център, както стана ясно, не съществуват нито врагове, нито противници; всеки е част от „народа“. Интересите на богатите транснационални корпорации могат сполучливо да се помирят с тези на безработните, на самотните майки и на хората с недъзи. Социалното сцепление се гарантира не чрез равенство, солидарност и ефективно упражняване на гражданство, а чрез силни семейства, споделени морални ценности и възприети задължения.

Като не оставя никакво пространство за агонистично оспорване на споделени ценности чрез противоборство, тази нова поведенческа политика, която Никълас Роус нарича „етно-политика“, всъщност изостря латентно заложените в комунитарния подход авторитаризъм и социален консерватизъм.^[7] Нищо чудно, че Новият лейбъризъм не може да толерира изразяването на несъгласие, което той приема като заплаха за самото си съществуване. Тази политика без противник обаче се обръща срещу самите си поддръжници. Претендирайки, че включва всички в „народа“, Новият лейбъризъм допринася за възпроизвеждането на подчиненото положение на същия този народ, когото той по презумпция представлява и защитава.

Левицата и равенството

Радикалната политика не може да се разположи в центъра, тъй като да си радикален означава да се стремиш към дълбинна трансформация на властовите отношения – нещо, за което Маргарет Тачър за разлика от Тони Блеър си дава ясна сметка. Това не може да се постигне без прокарването на политически граници и без дефинирането на противник или дори на враг. Един радикален проект, разбира се, не може да бъде успешен без да спечели на своя страна широк диапазон от сектори. Всички значителни победи на левицата винаги са били резултат от съюз с важните сектори на средната класа, чиито интереси се обединяват с тези на народните сектори. Днес повече от всякога подобен съюз е от жизнено важно значение за формулирането на радикален проект. Но това не означава, че подобен съюз изисква заемането на средно положение и опит за установяване на компромис между неолиберализма и потисканите от него групи. Един широк съюз може да се установи въз основа на редица въпроси, свързани с осигуряването на прилични публични услуги и със създаването на добри условия на живот. Това обаче не може да стане, без да се разработи нов хегемонен проект, който отново би поставил на дневен ред зачеркнатата от привържениците на неолиберализма борба за равенство.

Вероятно най-явният знак за отстъплението на Новия лейбъризъм от лявата му идентичност е фактът, че той се отдръпва от борбата за равенство. Под претекст, че формулират модерна пост­социалдемократическа концепция за равенство, сподвижниците на Блеър отбягват езика на преразпределението и вместо това говорят единствено в понятията на включване и изключване. Според тях мнозинството от хората принадлежат към средната класа: единствените изключения са малкият елит от много богати, от една страна, и хората, които са „изключени“, от друга. Именно тази нова социална структура осигурява основата за пропагандирания от тях „консенсус в центъра“. Тук отново можем да видим, че тяхната основна доктрина е, че обществото вече не е структурирано посредством властови отношения на неравенство. Като предефинират системно произвежданите от пазарната система структурни неравенства през понятията на „изключване“, те всъщност избягват всякакъв вид структурен анализ на причините за тези неравенства и заобикалят фундаменталния въпрос какво трябва да се направи във връзка с тях. Сякаш самото условие за включване на изключените не изисква най-малкото нов модел на регулация на капитализма, който би позволил драстично преразпределение и коригиране на дълбоките неравенства, породени от дългото неолиберално десетилетие.

Това, че днес Новият лейбъризъм избягва темата за равенството и проявява все по-голяма търпимост към неравенствата, всъщност е изключително симптоматично. Както ни напомня Норберто Бобио, гръбнакът на лявата визия е именно идеята за равенство, докато десницата винаги е опрощавала разнообразните форми на неравенство в името на свободата. Фактът, че определен тип егалитаристка идеология е служила за обосноваване на тоталитарни форми на политика, по никакъв начин не ни принуждава да изоставим борбата за равенство. От един ляв проект днес се изисква да мисли борбата за равенство, която винаги е била в ядрото на социалдемокрацията, по начин, обхващащ множеството от социални отношения, където е нужно да се оспорва неравенството.

Намерението ми тук не е да защитавам традиционната социалдемокрация и да претендирам, че тя дава правилното решение. Успехът на тачъризма отчасти се дължи на факта, че той успява да преформулира в своя полза всеобщото негодувание срещу слабостите на социалдемокрацията. Недостатъците на традиционната социалдемокрация се дължат на нейното неразбиране на формите на подчинение, които не са с преимуществено икономически характер. Точно заради това появата на новите социални движения е ключов момент в кризата на социалдемократичния модел. В много страни това се оказва благоприятно за десницата, която успява да се възползва от тази криза, за да мобилизира подкрепа за неолибералния ответен удар срещу социалната държава. Тоест, наивно е да мислим, че решението на настоящите ни проблеми може да бъде завръщането към кейнсианския социалдемократически модел, дори и той да се мисли на европейско равнище. Това, което ни е нужно днес, е някаква форма на „постсоциалдемократическа“ политика при условие, че тя не предполага регрес назад от социалдемокрацията към някаква предсоциалдемократическа либерална концепция, а движение напред към един по-радикален и плуралистичен тип демокрация. При все това точно този вид регресивна операция се крие зад много от подкрепяните от третия път политики – като например програмите за професионална подготовка и стимулиране на заемането на работни места от безработните [welfare-to-work]. Ако искаме да се борим с множеството форми на подчинение в социалните отношения, свързани с пол, раса, жизнена среда и сексуалност, трябва да мислим постсоциалдемократическата политика в перспективата на „радикална и плуралистична“ демокрация, тоест като продължение на борбата за равенство и свобода в широк диапазон от социални отношения.

Джон Грей, отдавнашен критик на социалдемокрацията, възхвалява Новия лейбъризъм заради отстъплението му от преразпределителната, социалдемократическа идея за справедливост, но е разтревожен, че няма друга идея, която да заеме нейното място. Той призовава Новия лейбъризъм да изобрети наново либерална Англия, като прегърне Новия либерализъм, който се пропагандира в първите десетилетия на ХХ в. от Л. Т. Хобхаус и Т. Х. Грийн. Според този либерализъм, твърди Грей, няма нищо нечестно в икономическите неравенства и важната задача е исканията за индивидуален избор да се помирят с нуждата от социално сцепление.

Според мен Грей въвежда фалшива дихотомия между равенство и индивидуална свобода. Несъмнено винаги ще има напрежение между тези ценности и би било напразна илюзия да мислим, че те могат да постигнат идеално помирение. Но това не означава, нито че не трябва да се опитваме да стимулираме напредъка и на двете ценности, нито че трябва да отхвърлим едната, за да се стремим към другата. Онези, които все още се отъждествяват с левицата, намират начин да мислят социалната справедливост така, че тя да е обвързана едновременно с плурализма и с равенството. В Сфери на справедливостта например Майкъл Уолзър развива подобна концепция, която той нарича „комплексно равенство“^[8]. Уолзър твърди, че ако искаме да превърнем равенството в основна цел на една политика, която освен това зачита и свободата, трябва да изоставим идеята за „просто равенство“, правещо хората колкото се може по-равни във всяка една сфера. Според неговата концепция равенството не е просто, а е комплексно отношение между индивидите, опосредено от поредица социални блага; то не се свежда до тъждество на притежавани блага. Съгласно отстояваната от него комплексна представа за равенство социалните блага трябва да се разпределят не по еднакъв начин, а с оглед на разнообразие от критерии, отразяващи разнообразието на съответните социални блага и на смисъла, който им се придава. Важното е да не се нарушават присъщите на всяка сфера принципи на разпределение и да не се допуска успехът в една сфера да предпоставя възможност за упражняване на превъзходство в другите сфери, какъвто е случаят с богатството. От централно значение в тази концепция е никое социално благо да не бъде използвано като средство за доминиране, както и да се избягва концентрацията на политическа власт, богатство, социално признание и постове в ръцете на един и същи хора. Мисленето в подобна посока би позволило на Новия лейбъризъм да схваща борбата срещу неравенството по начин, който зачита и усилва плурализма, вместо да потъпква индивидуалната свобода.

Нов ляв проект

Централният проблем за решаване от една постсоциалдемократическа визия, формирана въз основа на идея за комплексно равенство, е критичната трансформация, пред която се изправят нашите общества: кризата на труда и изтощението на обществото на трудовото възнаграждение. В тази област – вероятно повече отколкото в която и да било друга – е очевидно, че сме навлезли в един твърде различен свят, в който нито либерализмът на държавната ненамеса, нито кейнсианизмът могат да предложат решение. Проблемът на безработицата действително призовава към нов тип радикално мислене. Докато не осъзнаем, че е невъзможно да се върнем назад към пълната трудова заетост (ако тя някога е съществувала) и че спешно се нуждаем от нов модел на икономическо развитие, нито една алтернатива на неолиберализма не би могла да набере скорост. Американизацията на Европа ще продължи своя ход под либералното знаме на „флексибилизация“.

За начало един истински радикален проект трябва да признае, че вследствие на информационната революция има нарастващо разединение между производството на богатство и количеството вложена в произвеждането му работа. Без драстично преразпределение в средната ефективна продължителност на труда все повече ще нараства поляризацията в обществото между тези, които имат стабилна редовна работа, и останалите, които или са безработни, или заемат несигурни работни места на непълна трудова заетост без никаква трудова защита. Предложени са редица мерки срещу подобна поляризация, които могат грубо да бъдат обобщени в три централни пункта^[9]:

Значително съкращаване на правната и ефективната продължителност на прекараното в труд време в съчетание с политика на активно преразпределяне между трудоустроените с работна заплата.

Насърчаването на мащабно развитие на множество дейности с нестопанска цел от сдружения във взаимодействие и с частната, и с публичната икономика, за да се подсигури формирането на истински плуралистична вместо на чисто пазарна икономика.

Прекратяване на стигматизирането на най-бедните и изключени сектори от обществото чрез определянето на безусловен минимален доход (базисен доход) или за онези, които не разполагат с минимално равнище на ресурси, или за всички независимо от други доходи, възраст, пол или семеен статус. И в двата случая този базисен доход трябва да се дава в допълнение към страничните ресурси (а не като техен заместител).

Подобни мерки ще стимулират развитието на множественаикономика, в която наред с пазара и държавният сектор важна роля ще играе и нестопанският сектор. В тази изградена на принципа на солидарността икономика множество дейности с ключова обществена значимост, които са зачеркнати от логиката на пазара, ще могат да се извършват посредством публично финансиране. Едно от условията за успех на подобни инициативи, разбира се, е третата предложена мярка – въвеждането на някакъв вид граждански приход, който би гарантирал приличен минимален доход за всеки. Несъмнено обмислянето на различните модалности на пободен приход би било много по-добър подход към реформирането на социалната държава от замяната на социалното обезпечаване (welfare)с трудово обезпечаване (workfare).

Ако бъдат въведени заедно, тези три пакета от мерки биха могли да положат основата за един постсоциалдемократически отговор на неолиберализма. Подобен отговор, разбира се, може да има успех единствено в европейски контекст и поради това левият проект днес може да бъде единствено европейски. В настоящия момент на глобализация обуздаването на капитализма не може да се реализира единствено на равнището на националната държава. Само в контекста на интегрирана Европа, в която различните държави обединяват своите сили, опитът за повишаване на отчетността на финансовия капитал би могъл да се увенчае с успех. Ако вместо да се конкурират помежду си в предлагането на по-привлекателни сделки за транснационалните корпорации, европейските страни постигнат съгласие относно общи политики, то тогава би бил възможен различен вид глобализация.

С готовност приемам заключението, че традиционните концепции на левицата, както и на десницата са неадекватни по отношение на проблемите, пред които се изправяме в навечерието на новото хилядолетие. Но ако вярваме, че провокираните от тези политически категории антагонизми са изчезнали в глобализирания ни свят, това ни прави лесни жертви на хегемонния неолиберален дискурс за края на политиката. Залозите, които мотивират левицата и десницата, съвсем не са загубили релевантността си, а напротив – станали са по-актуални от всякога. Задачата пред нас е да им дадем съдържание, което да позволи пренасочването на политическите страсти към демократична агонистична борба.