Всички българи сме потомци на селяни, но съчинителите на Конституцията не били прости потураджии, миришели на чесън, но били светли умове с чисти като сълза помисли и честно родолюбие. Събранието на Оборище се явява като първи изразител на всенародната воля. „Наредата“ на Левски се явява като първа „конституция“ на бъдещата „демократска република“. Макар според Търновската конституция княжеството да е конституционна монархия, макар държавният глава да има наравно с Народното събрание законодателна и отчасти изпълнителната власт, макар на три пъти да е спирано нейното действие с деветоюнския, деветнайсетомайския и деветосептемврийския преврат, винаги е съществувала боязън от изразителя на всенародната воля и гарант за самата конституция – Великото народно събрание. Замисълът на новото предложение на министър-председателя за промени в конституцията е опасен, защото не само ще суспендира политическия плурализъм чрез ВНС, но се чува и намек, че в същност ще прекрати самото ВНС като най-висш изразител на всенародната воля.
Когато съм се родил, химнът още е бил „Шуми Марица“, а Търновската конституция не действала, но и не е била отменена, тъй като ВНС не би позволило това. Когато съм проходил, химнът бил „Републико наша, здравей“ и вече действала Димитровската конституция. Когато от ученическия чин съм гледал през прозореца, химнът бил „Българийо мила, земя на герои“, копие на съветския химн с български текст, но пък животът трябвало да тече под великото слънце на Ленин и Сталин. Когато бях абитуриент, слънцето на Бийтълс проби облаците и химн стана „Мила Родино“. Когато бях студент, на мястото на Димитровската конституция се появи Живковската конституция с всичките си обвързаности.
След двайсетина години хората казаха стига. И ВНС създаде сегашната конституция. Изминаха трийсет години и вече е очевадно дали конституцията или управляващата власт е с изчерпани възможности. Отговорът не е, че и двете. Добре ще да е да се замислим, Конституцията ли ограничава нашите права или властта не е дорасла за нейните текстове. Истината не е по средата, а е, че властта не е дорасла поне до казаното в преамбюла. Но и то им пречи да се развихрят и искат да я променят със живковски средства. Отношението към конституционните текстове и законите е мерило за културните характеристики на времето и дава облик на държавата. Днешният облик на държавата го дава гениалният футболист от бистришките тигри БеБе-то, но финтовете му са далеч от на великолепения Бебето. Но пък БеБе-то направи най-великолепния си драфт с джипката и каза преди дни, че е време да вземе решения. И хоп, новина с живковски залъгалки. Ще се оттегли в деня на свикване на ВНС, което да приеме новата Борисовска конституция по живковски тертип. А протестиращите искат „демократска република“, без тути кванти продуктово позиционирани васали на своите задкулисни сеньори и демокрацията да не е огряна от великото слънце на Борисов и Гешев. Министър-председателят казва, че чувал какво иска народа, но е глух за призива на народа, че иска неговата оставка ведно с прокурорската и на всички продуктово позиционирани васали. Защото младите ще ги е срам да растат, а възрастните да остаряват в държава с Борисовска конституция.
Явор Милушев е роден през 1948 г. в София. Следва радиофилмова и телевизионна техника в Чехословакия. През 1972 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Желчо Мандаджиев и Кръстьо Мирски. Първите си роли създава в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив. Играе в театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Малък градски театър „Зад канала“. Работил е с режисьорите Любен Гройс, Младен Киселов, Крикор Азарян, Бина Харалампиева, Иван Добчев, Станчо Станчев, Красимир Спасов и др. Сред големите му роли са: Джери Райън в „Двама на люлката“ от Уилям Гибсън (над 600 представления), Язон в „Медея“ от Еврипид, Жан в „Госпожица Юлия“ от Август Стринберг, Стенли Ковалски в „Трамвай желание“ от Тенеси Уилямс, Хемон в „Антигона“ от Жан Ануи и много други. Ярки образи прави във филмите „Необходимият грешник“ на режисьора Борислав Шаралиев, „Пикник“ на Стефан Димитров, „Игрек 17“ на Вили Цанков, „Децата на капитан Грант“ на Станислав Говорухин, „Копнежи по белия път“ на Никола Корабов и др. Ролята му на Яворов във филма „Дело № 205“ на режисьора Киран Коларов е сред най-добрите и сложно изградени образи в съвременното българско кино.
