Начало Идеи Дебати Демонстриращото (контрол) тяло
Дебати

Демонстриращото (контрол) тяло

Портал Култура
20.03.2014
1700

Тялото може да се превърне в особена трибуна, бойно поле, медия. Раждат се: девственото тяло, голото тяло, аскетичното тяло, гладуващото тяло, самобичуващото се тяло, самозапалващото се тяло, тялото като форма на гражданско неподчинение… Дебат в „Червената къща – Андрей Николов“.

Правото ни да разполагаме с тялото си е най-естественият начин да изразяваме и да бъдем себе си. Тялото може да се превърне в особена трибуна, бойно поле, медия. Раждат се: девственото тяло, голото тяло, аскетичното тяло, гладуващото тяло, самобичуващото се тяло, самозапалващото се тяло, тялото като форма на гражданско неподчинение… Когато тялото се превърне в място на случващо се събитие (послание, протест), то става обект на тълкуване. Човешкото тяло като социален код, формулиран в най-крехката, биологична субстанция на личността, е един от начините за фундаментално и радикално говорене. С участието на д-р Стоян Ставру (гражданско и семейно право, преподавател по Биоправо и Медицинско право в Софийския университет и в НБУ), Пламен Сивов (изпълнителен директор на Фондация „Покров Богородичен”), Петър Горанов (преподавател по етика в Софийски университет).

Пламен Сивов: Плътта е само един от компонентите на цялостната човешка личност


Няма как да разберем аскезата и аскетиката извън цялата система на съответната религиозна традиция. Чували сте това клиширано изказване, че Бог е един, а пътищата към Него – много. Това понякога стои добре като статус във Фейсбук, но когато човек се замисли може да стигне до съвсем друг извод. Дали наистина посоките са различни, а целта е една? По отношение на аскезата в християнството и в другите религиозни традиции и посоките, и целите се различават във висша степен. Християнството е може би единствената световна религия, която има за свой основен символ, изчерпващ до голяма степен самото съдържание на религията, едно разпънато тяло. Разпятието разказва една история и показва едно отношение към тялото, не към тялото изобщо, а към тялото на Богочовека. Евангелието казва, че разпнатият Христос е за юдеите съблазън, а за елините безумство. Тоест за традиционната монотеистична религия на юдеите идеята Бог да се въплъти и още повече да умре по този позорен начин е наистина съблазън, те не просто не я възприемат, те считат тази концепция за предел на религиозното кощунство. Що се отнася до елинската философия, защото към това отпраща този евангелски пасаж, бих могъл да направя паралел с постмодерната ситуация днес. Елинската философия не е хомогенно цяло, в нея е имало най-различни направления, най-различни школи, които беседвали и спорили помежду си, но при всички положения за елините философстването не е този тип лично екзистенциално съотнасяне към пределните първоначала на битието, както за религиозните хора. Да се каже, че разпнатото тяло на Бога за елините е безумство означава, че във всички тези разклонения, различни школи и направления на тогавашната гръцка философия идеята Абсолютът да бъде сведен до едно разтерзано, окървавено тяло е наистина някакъв вид крушение на мисълта.

И ето, появява се християнството с този свой символ и с великия разказ за един Бог, който избира телесното начало, избира телесната форма. Тук няма нищо ново, в много други религии ще намерим подобни разкази, но в случая става въпрос не просто за божество, а за единствения Бог, който е сътворил света и който в определен исторически момент решава по силата на промисъла да се въплъти в едно конкретно човешко същество, да живее между нас, както казва Евангелието, и да умре, при това със смърт кръстна. Аскетична ли е тази фигура, аскетично ли е това провесено на дървен кръст тяло? Евангелието ни казва, че Христос сам приема тази жертва. Като човек той не иска страданието и се плаши от тази ужасна смърт, но въпреки това казва: „Нека бъде волята Ти“, това са думите му през Страстната седмица. Той приема доброволно да бъде разпнат на кръста за нас и ние виждаме квинтесенцията на тази идея за разтерзаното човешко тяло, което изпълнява някаква мисия. Според християнството този акт е необходим, за да се случи Божият промисъл, необходима е тази жертва, която не е просто човешка, а от съвсем друг порядък. Било е необходимо да увисне това тяло на кръста и да умре не просто привидно – както са твърдели някои ереси в миналото  – а да страда реално. Било е необходимо Бог да се въплъти и да приеме върху себе си греховете на света.

Различните разклонения на християнството интерпретират това телесно страдание по различен начин и по различен начин го въплъщават в собствената си религиозна практика. Например в католическите храмове има статуи на Христос, които показват по пределно живописен и натуралистичен начин страдащото човешко тяло на Богочовека. В православната традиция не се толерира този тип отношение към страдащото тяло на Богочовека, той не се толерира нито в аскетичната, нито в молитвената практика. В православието я няма тази идея емпатично да се съпреживяват страданията на Христос до степен на стигмати, както това се прави в някои католически ордени. Според православието този тип фантазиране на тема страданието на Богочовека не води човешката душа в правилна посока. Ние знаем, че Той е страдал, ние съпреживяваме това страдание, но не като се опитваме да възпроизведем тези кръстни мъки, а като приемаме тази жертва. Православната аскеза е съвсем различна от католическата и със сигурност е различна от това, което в протестантството бихме могли да приемем като аскеза.

В християнството аскезата е свързана с разбирането за човешкото тяло, положено в цялостното учение за изкупителното дело и сотирологията. Не би било възможно човечеството да бъде изкупено, ако Христос е страдал само привидно, ако на кръста е бил просто Бог в неговата само божествена страна. Това твърдели например докетистите, според които Христос е страдал само привидно, защото божествената природа не може да страда. В другата крайност са ересите, които възприемали само човешката природа на Христос и според които изкуплението също не е възможно. Виждаме, че има един много тесен път между тези две крайности – между спиритуализма и пълното материалистично разбиране на кръстната жертва. Някъде по средата е това балансирано разбиране, този царски път на традиционното православно разбиране за кръстната жертва. Оттук можем да разберем и смисъла на аскезата. В православните манастири няма да видите самобичуващи се монаси, защото тялото се възприема като неделима част от човешкия интегритет, от човешката цялост. Тялото не е презряната плът, която трябва да бъде умъртвена, да бъде унижена и поставена много ниско в йерархията на общото човешко битие. Напротив, човекът е цялост, той е дух, душа и тяло. Тук, разбира се, има йерархия, но човекът не може да бъде разглеждан нито само като душа, нито само като дух, нито само като тяло. Той става такъв единствено в единението на тези три компонента. И затова в православната аскеза отношението към телесното не е нито в посока хедонизъм, тоест прекомерно отдаване на плътското, нито в посока самобичуване – тоест омерзително отношение към плътта. Православието познава поста, но не познава самобичуването и подобни практики, защото в православната аскеза идеята за съзнателното изнуряване и омаломощаване на плътта няма този емоционален градус, какъвто съществува в някои други религиозни традиции. В православието няма ожесточение и неистовство по отношение на тялото, а по-скоро насоченост към тази триединност на човешкото същество, към това плътта да бъде поставена на правилното й място, тя да бъде подчинена на идеята за теозиса или обожението, за придобиването на божествени качества, с други думи за придобиване чрез трудове и благодат на това, което Бог има по природа. При аскезата тялото се освещава. Още приживе телата на някои монаси – има запазени свидетелства – не само заради телесния пост, но и заради молитвения живот на душата, постепенно се облагородявали до степен, че започвали да напомнят за бъдещото ангелско състояние на човешките същества. Това може би звучи като приказна концепция, но всъщност цялата идея за нетленните мощи и всички тези чудеса е свидетелство за това, че още приживе тези тела са били облагородени чрез освещаващата благодат, получена свише.

Така че християнството не гледа на тялото нито омерзително, нито хедонистично, то го възприема трезво. В същото време за тези 2000 години развитие на учението и на практиката са се установили определени аскетични практики, които макар да варират в различните християнски традиции, носят една основна фундаментална идея, която според мен е най-добре запазена в православната традиция на Източната църква – идеята за освещаването на плътта в името на спасението на цялостната човешка личност, от която плътта е само един от компонентите.

Петър Горанов: Всяка площадна публичност е демонстрирано тяло


Знаем, че културата е въпрос на изпосталяване на култа, тоест осветскостяване на религиозното. Засегнахте външната, повърхностната разлика между православие и католицизъм по отношение на употребата на аскезата. Мисля, че при католицизма се е получило следното – аскетичното упорство на духа е изработило една социология на протеста. Става дума за площадна демонстрация – дали ще е на страдание, дали ще е молебен за дъжд, дали ще е огромното шествие с Дева Мария, това няма значение. Там наистина има една по-външна, площадна публичност на телесността. Гръцката терминология включва това разчленение на тяло (сома) и плът (саркс). Латинските аналози са corpus (тяло) и carne (плът). В този смисъл става дума за един по-общ протест, за култова демонстрация на телесност, която е по-скоро плътска. Тялото – ако си направим някакви метафизични фокуси по етимологичен път – все пак гравитира към сомата, която индивидуализира. В този смисъл аскезата в някакъв по-висок план е прибрана в индивидиуалността на едно тяло. Не че по друг начин не може да се демонстрира аскеза, но това вече е „аскеза“ в кавички. Социологията на протеста е вид „аскеза“. Всяка площадна публичност е демонстрирано тяло, което вече не е соматично, а става въпрос за временна плътскост, за временно подреждане на телата по съседство и образуване на едно общо, демонстративно тяло. Това може, разбира се, да не се споделя, но аз не намирам аргументи, които могат да обезвредят подобна теза.

Разликата между тяло и плът е особено значителна в едно постмодерно мислене или мислене, което гравитира около постмодерни автори и мислители като Мишел Фуко, Дельоз и Гатари, особено Фуко, който в третия том на „История на сексуалността“ – „Грижата за себе си“, се връща към аскетическите практики на античността. Нека не забравяме, че и преди християнството съществуват аскетични практики. Гръцката дума аскезис означава просто упорство при упражнението, тоест упорство при тренирането на тялото за една или друга цел. Крайната цел на това е обръщането (епистрофе – гр.) – това означава да гледаш на себе си сдържано. Без аскеза, без тези практики на упражняване не може да бъде постигнато това. Затова античните философски школи, особено стоическата, преди всичко се занимават с аскеза. По-късно това добива, разбира се, своята християнска редакция. Благодарение на голямата християнска редакция на античната култура ние сме наследили по-скоро християнското звучене на термина аскеза, отколкото античното. Но нека не забравяме античността – тя е телесна в един по-буквален, соматичен смисъл на думата. Там наистина има едно обръщане, едно високо взимане на себе си през тялото, едно надценяване на себе си през аскезата и през сомата, през индивидуализираното тяло, а не през плътта. Сещам се за тези остри форми на неоплатоническото гнусене от плътта. Колкото нещо повече се типизира като тяло, толкова повече заслужава нашето презрение, защото ние не можем да индивидуализираме усилията си там като аскеза. Едно постмодерно, постструктуралистко и пр. мислене, каквото е всяко следващо мислене, защото античното е предишното мислене, та всяко следващо мислене в известен смисъл черпи ресурс освен от християнските залежи на понятието аскеза и свързаните с това иночески устави, също от античното упорство на индивидуализираното тяло.

Личността и лицето са убягваща величина, тялото обаче не е убягваща величина, ние сме тук преди всичко корпусно, телесно. Каквото и да мислим всички ние или всеки от нас пречи на пространството да бъде празно, това е най-минималното определение на тяло. Тоест тяло има тогава, когато има накъсване, когато пространството подскача на пресекулки, то не е нито абстрактно и пусто, нито е безкрайно. Аз съм олицетворение на това, че пространството в моето тяло прекъсва и то за радост е крайно, а не безкрайно. Всички следващи идеологии на душа и дух, които сме наследили и от религиозната традиция, но и през западната философска мисъл, особено класическата, са епифеномени. В този смисъл освобождаването на тялото, за което пледират различните аскетически практики, изобщо не е празна работа. То е форма на някакъв тип одухотворяване, на олицетворяване, на оличностяване, на добиване от тялото в един по-висок статут от онова, което то има природно. Автори като Павел Флоренски, които са далеч от подобна постмодерна традиция, но биха могли да бъдат мислени по постмодерен начин с представата за нещо като кожен бог – тялото според Флоренски е нещо като онтологична повърхност на човешка същност. Повърхност, забележете, но онтологична, такъв тип повърхност, без която не може да мине нито едно аз. В този смисъл ние нямаме никаква гаранция за изключителността на нито един аз в културно-исторически или индивидуален план, ако нямаме непосредственото натъкване на нещо, без което не може – тялото.

Стоян Ставру: Правото оставя тялото на човека, който го притежава


Избрахме тази тема да е непосредствено след темата за спортуващото тяло, тъй като спортуващото тяло е едно от демонстриращите тела, едно тяло, което демонстрира способности и то почти свръхспособности. В темата за демонстриращото (контрол) тяло обединихме най-различни тела – тук са голото тяло, девственото тяло, аскетичното тяло, дори и тялото на културиста, тук е, разбира се, протестиращото тяло, включително самозапалващото се тяло, голото протестиращо тяло. Така или иначе във всички тези случаи тялото се показва с определена цел, с определено послание, то се превръща в медия и то във фундаментална медия, в която разпознаваме някакво послание и се опитваме да предадем послание и поради тази причина това е от значение и за правото, защото правото не допуска някакво послание да минава през тялото – да речем в българското законодателство темата за гладуващото тяло и гладната стачка е уредена само в местата, в които се изпълнява наказание лишаване от свобода. Извън затвора няма правна уредба за гладната стачка. Има множество регулации, които засягат демонстрацията на тялото. Дори самото голо тяло, което просто се показва, в нашето общество се разглежда като демонстрация. В правото това е вид хулиганско действие. В България има няколко съдебни решения, които демонстрират именно това отношение към голото тяло. Тяло, което е поставено на погледа в своята голота, е едно хулиганстващо тяло от гледна точка на правото. Само с показването си тялото вече е демонстрация. Това показва колко чувствително е нашето общество към посланията, които минават през тялото и които са материализирани в тялото.

Действително в самото си начало правото е било изключително ревностно към тялото и до голяма степен го е възприемало не толкова като божествена собственост, колкото като държавен ресурс. Тоест телата са нещо, което трябва да бъде използвано от държавата било под формата на работна ръка, на мобилизиран войник, на раждаща деца жена и т.н. Тоест тялото е един обществен ресурс, който трябва да се съхрани независимо от това дали конкретният му носител е съгласен с това или не и всякаква форма на самоувреждане, още повече демонстративно, е заплашвала изобщо идеята за тази общност на тела, които по някакъв начин си помагат едно на друго. Днес обаче правото е изключително предпазливо или поне мълчаливо, когато говорим за демонстриращо себе си тяло. Включително и демонстриращото себе си тяло чрез самонараняване, самоувреждане и дори самоунищожаване, каквито са случаите на самозапалване или други форми на публично самоубийство с цел да се предизвика някаква обществена реакция.

Няма закони, които да ограничават излагането на голо тяло. В никой закон няма да намерите термина голо тяло. Поне аз не успях. Затова потърсих в т. нар. наредби за обществен ред, които се приемат от отделните общини. Обърнах специално внимание на общини като Бургас и Варна, тъй като знаем, че там имаше спорове относно нудистките плажове. Никъде в тези местни наредби обаче не е поставен въпросът за голото тяло, никъде не е забранено голото тяло да показва себе си, даже не е споменато подобно нещо. Единственото нещо, което съществува в тези наредби е забраната да се допускат деца до заведения, в които има еротично съдържание. Тоест разсъбличащо се тяло не може да бъде показвано само на деца и това е ангажимент на собственика на съответното заведение.

Изрична забрана за демонстриране на голо тяло няма, но се счита, че подобни действия (тялото на голата Темида – протест пред Министерството на правосъдието през април 2013 г.) нарушават обществения ред и скандализират обществото. Те представляват една демонстрация, която е насочена срещу добрите нрави, срещу моралните ангажименти, които имаме един към друг. Това е формулирано в малка част от наредбите на общините. Това обаче е тяло, което излъчва послание и то послание срещу държавна институция, това не  е просто тяло, което се пече на плажа. То показва Темида, която е наранена, която е в предсмъртни мъки и няма как да извърши този акт на правосъдие, който очакват хората. Това вече е едно тяло, което в някаква степен провокира обществения ред. Има няколко решения, които класифицират различните форми на голота и квалифицират най-тежките от тях като хулиганство. В момента, в който едно тяло се покаже без дрехи, това е вече едно тяло, което не демонстрира контрол, защото ние с дрехите си демонстрираме контрол. Когато покажем тялото без дрехи, то вече само по себе си е опасност от гледна точка на една такава биополитическа държава. В момента, в който освен че е голо, то започва да изразява и някакви особени претенции, това вече е сериозна заплаха, която обикновено се маскира не като забрана за голо тяло, а като хулиганство, което трябва да бъде санкционирано. Тоест санкционира се като нарушаване на обществения ред. В Русе има присъда на човек, който си събул панталоните в една кръчма и започнал да дразни сервитьорката. Не е направил нищо повече освен да се разхожда гол и да дразни сервитьорката. За този акт той е наказан с четири години лишаване от свобода при строг режим – доста сериозно наказание, тъй като е проявен особен цинизъм, поради което Русенският съд го определя като форма на хулиганство.

Спрямо ексхибиционизма също има някакви санкции само доколкото деянието е направено с цел да се скандализира обществото. Ако целта е различна и не провокира някакви нравствени правила, тогава много трудно можем да хванем голотата като някакво нарушение. Тоест правото бяга от голотата сама по себе си като някакво нарушение. То оставя тялото на човека, който го притежава.

Портал Култура
20.03.2014

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора