Калин Янакиев, „За ангелите и хората“, издателство „Жанет 45“, 2026 г.

Фундаментализмът е поставяне на нещо друго преди човека и това „друго“ със сигурност не е Създателят на света. Защитникът на фундаментализма иска човешка жертва, за да накаже Създателя за това, че не е дал на него, на фундаменталиста, да е създател.

В тази книга авторът е създател – на един свят, понякога очертан с щрихите на съновидение, понякога съвсем от натура описан, „снет“ от нагледните примери на ежедневието. Писателят във всеки случай е творец на тази реалност, но цялата ѝ същност – светлината на деня в нея, мъждукането на отблясъка в нощите ѝ, смеховете и страданията – тази същност („същественост“ бих казал) е устремена към снемане, демонтаж на фундаменталните претенции. Освен че е поезия за делника, „За ангелите и хората“ е и духовна сатира в най-висок, алековски, стоян-михайловски дух.

И на прицел попада вътрешният ни „сърдечен“ фундаментализъм, а още по-остро – и публичният. Онези опити да се изолира истината все едно е научна формула… и да бъде подчинена на нуждите на някаква (според фундаменталистите) „единствено правилна“ идея. Тези тъкмо претенции Калин Янакиев атакува, не с теоретична полемика този път, а през синтез и образи. Пробива ги, както се къса рекламен транспарант на билборд, обещаващ лъжливо щастие; зачерква ги с ентусиазма и жеста, с които анонимната ръка написва с две думи истината – право върху лицето на двуличника, осмелил са да тиражира своя образ в предизборната мътна вода. „Не, няма нищо мътно!“, заявява книгата на Калин Янакиев, няма хаос, колкото и да ни се струва така (и колкото и някой да се радва на шансовете за мътни печалби в грабенето – на пари или на сърца – насред хаоса).

Как може една история на съвременността да бъде едновременно душевна и политическа? Отговорът е в сборника с „наблюдения на света“ – не е претенциозно да се определят така разказите „За ангелите и хората“. И повечето, с които вече се запознах, са наблюдения (всъщност!) навътре, наблюдения в себе си. Епикризите и натюрмортите, сканираните истини и възвисените обобщени профили на единици-хора и колективи-поколения са особено верни, защото идват, начеват първо отвътре, от автора, от него. Това не е критически реализъм. Непремълчаният изповедален характер на текстовете в книгата на Калин Янакиев е опит – успешен видимо – за разтваряне на всичко свое във всичко чуждо. До степен, когато „свое“ и „чуждо“ загубват стандартните си значения и започват да служат просто за ориентири по пътя (или пътя на съня) към някакво спасяващо „общо“.

PS

Впрочем, говорейки и обсъждайки текстове на К. Янакиев, философ и богослов, някак естествено се подсещаме за „вечния“ въпрос. Защото, пита се: може ли богословието да бъде философия?

Някои ще зададат този въпрос заради разбирането си, че философията (все пак!) е наука, докато богословието и основният му обект – божествеността – са някак си „ненаучни неща“. Тъй като, биха казали още тези хора, нито божественото присъствие, нито неговото действие са опитно доказани. Божествените прояви, за разлика от физическите например, не са измерими с инструменти, не са наблюдаеми с апарати за наблюдение… Тогава?

Доколкото вярата е една „умонастройка“ – тогава се пита и следното: а дали зад вярата има реален предмет? Това е въпрос, банален и изтъркан, но валиден. Легитимен. Тоест отново е избор между вяра или неверие. Не знам дали за тази нова книга и за бъдещите ѝ читатели трябва да се каже: тя е слово, което за едни е спасение, а за други – безумство. Що е безумство? Най-хубавото е, че на територията на литературата и въображението „безумство“ няма, защото „здравомислието“, опазвано като формален ред (и превърнато в друг вид фундаментализъм), е отровата, която изтрива всеки художествен текст.

И ако фундаментализмът е форма на институционализирана празнота, религия без сърце, то „За ангелите и хората“ е книга със сърце, дори да прилича – на някого и по нещо – на апокриф.