Начало Идеи Гледна точка Денят, в който сме единни
Гледна точка

Денят, в който сме единни

573
София, 24 май 2024 г., фотография Христо Касабов, БТА

Наричаме 24 май най-българския, най-обичания празник, истинския национален празник. Обкичваме го с още подобни епитети и суперлативи и те всичките са искрени, и най-важното – верни.

Това е май единственият празник, който ни обединява. Разединихме се само когато беше предложен да стане национален.

В какво се крие зарядът на този празник, кое го прави така почитан?

През средата на XIX век паметта на св. св. Кирил и Методий започва да се празнува на този ден, без да е въведена официално нито в църковния, нито в гражданския календар. Тогава няма и институция, която би могла да го въведе. Той възниква от някаква вътрешна потребност на българската душа и постепенно става неин изразител. Солунските Равноапостоли се почитат в църковните календари на всички християнски страни, папа Йоан Павел ІІ ги обяви за покровители на Европа, но единствено в България почитта към тях се изразява чрез общонародно ликуване. За пореден път го видяхме и участвахме в него преди няколко дни. Особено спонтанно е то при децата – като да беше обявен конкурс сред учениците в цялата страна как по-оригинално, жизнерадостно и масово да бъде манифестирането на техния празник. А си даваме сметка, че в подготовката за тържествата са ангажирани не само самите деца и учителите, а и всички родители, което ще рече – цялото общество. Даваме си сметка още, че празничните шествия нямат нищо общо със задължителните манифестации пред трибуните с партийната номенклатура през онова време, когато всичко беше облечено в казионни идеологически одежди.

Толкова сме свикнали с радостта на този ден, че наистина не си даваме сметка за нейната причина – защо само на този празник тя е така спонтанна и възторжена. Генезисът на празника е църковен, солунските Равноапостоли са религиозни мисионери, а знаем, че нашият народ не проявява твърде усърдна религиозност. Освен това техният български произход е под въпрос. Знаем също, че просветителското дело на славянските просветители не се е осъществявало по българските земи. Към това трябва да прибавим и разделението на празника – църковното почитане на 11 май и светското на 24 май. Тези обстоятелства подсказват, че причината за общобългарската почит към тях се корени в нещо друго.

В тяхно лице стремежът на българите към просвета и знание е намерил най-ярък изразител. Когато Бойчо Огнянов задава на малката Райна въпроса „нашето А, Б кой го написа“, тя посочва към иконата на Кирил и Методий. Ние знаем, че това не отговаря на историческата истина, но знаем също, че от двамата братя започва нашата просвета. От тях извира поточето, което се превръща в река. И до днес около празника се повтарят доста исторически неточности, но те наподобяват въпросите, които Кириак Стефчов задава на малките ученици. А малките ученици знаят основното и истинското. Явно и до днес е така, както гениално го е схванал Вазов още в предосвобожденската епоха, когато се е зародил празникът на нашите просветители. Защото просветата не е зазубряне и цитиране на сухи думи и числа, а знание, което просветлява и стопля.

Изпитът в училището на Рада Госпожина най-образно синтезира причината за почитта към празника през всички десетилетия и до днес.

На 24 май ние не празнуваме една дата от календара, не отбелязваме нещо измислено и отвлечено. Празникът докосва сърцата ни, защото в него по един или друг начин, пряко или косвено, участва всеки.

На 24 май почитаме писателите, но знаем, че една книга се пише една година или две, или три, или повече. Това е дълъг и труден процес на борба с думите и идеите, на раждането на герои и сродяване с техните съдби. Този процес е невидим и затова в този един ден показваме, че го оценяваме, като отдаваме почит към творците.

Една картина също се рисува дълго. Преди това тя зрее в съзнанието на художника, защото на платното без думи трябва да се изрази идея, с бои трябва да се изобрази душа, от гранита или бронза трябва да се извае образ. Към този невидим труд, който продължава месеци и години, също изразяваме признание на този ден.

Един театрален спектакъл е още по-продължителен и сложен процес, защото в него участват още повече творци – драматурзи, режисьори, сценографи, композитори, актьори. Премиерата е предшествана от дълги, нервни и напрегнати репетиции, които остават скрити в празната зала. Преди да се появи спектакълът и да събере овациите на публиката има дълъг процес на сътворяване, за да бъдат образите живи, за да бъдат театралните зали пълни.

Също толкова дълъг, напрегнат и невидим е и трудът на композитори, музиканти, певци и диригенти, за да бъдат пълни и концертните зали. Аплодисментите се печелят с талант, но и с много труд. Голямата част от този труд не е пред очите на публиката, затова на 24 май тя изразява своята признателност и благодарност за него.

И още, и още – не могат да се изброят творците от всички сфери на изкуството, но талантът и трудът на всички тях създава нашата национална култура, която ни формира и споява като народ. Широко популярни са думите, приписвани на Чърчил, когато по време на войната му предложили да спести от бюджета за култура, но той отказал с думите „За какво тогава се бием?“ А ние на 24 май показваме, че също оценяваме важността на културата и съзнаваме, че без нея нищо друго няма смисъл.

Затова ще завърша с най-важното. Както исторически нашето просветителско дело започва от равноапостолните просветители Кирил и Методий, така за всеки един от нас просветителството започва от училищната стая. Там се събираме, плахи и неуверени, в първи клас и започваме да се учим да сричаме думите, там влизаме като малки деца и излизаме като зрели хора. Там ни посрещат нашите учители. Те стават като наши втори родители. Те ни учат и ни възпитават. Откриват ни нови знания, показват ни нови пътища. Спечелват доверието и любовта ни. Цял живот помним имената им. За цял живот остава нашата признателност към тях. От тях започва всичко.

24 май е един ден, в който отдаваме почит към невидимия, но неуморен труд на творците на нашето духовно богатство. 24 май е празникът на всички тези хора – учители и ученици, актьори и зрители, писатели и читатели. Затова на този ден всички сме едно – като хора, като народ и като общество.

Имаме и много поводи за критика и за тъга около нашата просвета и култура, но 24 май е ден за празнуване. 24 май е един ден. Имаме 364 дни за работа, през които да изправяме кривиците. Ще се справим, ако сме така единни, както на 24 май.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора