0
1486

Денят на храбростта

Сетих се за една бабичка, за която в късните живковски времена се разказваше следната история. Гледам телевизия, разправяла тя, и разбирам, че они ме лажат, лажат, ама нема веке накъде. И като почна да плювам по телевизоро, плювам, плювам, плювам. Па по едно време се сета, че оно си е мойо телевизор, взема едно кръпче и си го избриша.

Затова сега аз няма да ви разказвам истории от телевизора. За да не рискуваме. Ще се опитам да ви разкажа една история, на която бях слушател, а отчасти и свидетел. Участниците в тази история вече не са между живите, първо внукът погреба дядо си, а после ние погребахме внука. Погребението на дядото беше скромно, макар че внукът навярно би искал ковчегът му да бъде поставен на оръдеен лафет, теглен от два коня, и с пълно право! Защото дядото бил заслужил царски офицер с ордени и медали, артилерист, а след Девети, след като страшната вероятност да му вземат главата като фашист се разминала, и един от създателите на ракетното поделение в Самоков. После обаче над него отново се надвесил мечът на революцията, уволнили го от армията и той, за да издържа семейството си, дъщеря си и внучето, започнал да дава частни уроци по математика.

Бащата на момченцето, впрочем, си бил камшика скоро след раждането му и изобщо не се появил по-нататък в живота му. И дядото се превърнал в истинския му баща.

Аз се запознах с бившия царски офицер, когато вече беше на преклонна възраст. Беше висок, кокалест мъж, макар и вече изсъхнал от годините. Той често се губеше из квартала, внукът хукваше да го дири, понякога ми се обаждаше да участвам и аз в издирването. Веднъж на един 6 май го намерихме чак в Зоологическата градина, добре че внукът се сети, че може да е там. Как се беше добрал от „Надежда” в Зоологическата съвсем сам, беше истинска загадка. Тогава, след като го прибрахме вкъщи и го поверихме в ръцете на дъщеря му, която тъжно седеше в кухнята, пушеше цигара от цигара и диплеше на кухненската маса неплатените сметки, с внука слязохме долу до магазинчето на партера на високия блок, в който живееха и който после се превърна в лобното му място, взехме си по една бира, седнахме на две празни каси и той ми разказа следното.

Всяка година, още от малък, внукът молел дядо си да го заведе на военния парад в Деня на храбростта, 6 май. Дядото обаче винаги отклонявал тази идея, вероятно си имал свои причини и наместо това го водел в Зоологическата градина. Там се отпускал, купувал му лимонада, сладолед и фастъци, обикаляли всички клетки, за да завършат накрая обиколката неизменно пред клетката на лъва. Пред клетката стояли дълго, с часове. Дядото му разказвал глави от българската история, внучето слушало, а лъвът лежал на пода и царствено притварял очи.

Момчето растяло, но всяка година на 6 май двамата продължавали да ходят в Зоологическата градина. За последно отишли няколко години след промените, дядото този път се бил издокарал с офицерската куртка, наистина, надупчена като от куршуми от молците, а отпред на гърдите бил завинтил царските ордени и хич не му пукало, отбеляза внукът, че хората в рейса го гледали като смахнат. Лъвът се показал за кратко, измъкнал се от вътрешното помещение , отишъл до решетките и тежко се изтърсил на пода, при което във въздуха полетял облак рижи косъмчета. Младежът бил убеден, че той направил това усилие, за да може все пак да ги поздрави, или може би да се сбогува, кой знае, та нали те двамата, дядото и внукът, били толкова отдавнашни негови познайници.
Вероятно, като плод от тези уроци, внукът записал и завършил история.

На погребението на дядо си, крачейки след очуканата катафалка по алеята от църквата към гроба, внукът носеше простия дървен кръст, а аз виждах как раменете му се тресат. После, когато всичко приключи, ми сподели, че се наложило да продаде всичките ордени и воински знаци и отличия за храброст на дядо си, за да плати опелото и погребението му.

Сега и тримата ги няма – и дядото, и внукът, и лъвът. Но ако изпишеш в търсачката името на внука, ще се появят доста исторически статии и публикации. От които добре се вижда, че уроците на дядото не са минали напразно.  

И всяка година, като дойде Денят на храбростта, аз се сещам за тях двамата, за внука и за дядото, и за трудното умение да живееш храбро през всеки един ден от живота си. Щом те двамата, доказани храбреци, не можаха да се справят докрай с тази задача, какво остава за нас.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКаква музика има във вашата прахосмукачка?
Следваща статияИзхвърлени в Америка