Повестта на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“ е отпечатана за първи път на 18 ноември 1962 г. в сп. „Новый мир“. Прочитайки я, Анна Ахматова казва: „Всеки един от всички 200 милиона граждани на Съветския съюз е длъжен да прочете и научи наизуст тази повест“. Есето на Георги Марков е прочетено през 70-те години на ХХ век по Дойче веле.
„Десет години след Иван Денисович“ – това е заглавието на публикуваната неотдавна в Лондон книга на известния съветски биолог Жорес Медведев[1], който бе изпратен на едногодишна научна командировка в Англия и на когото съветското правителство елегантно отне паспорта и правото да се завърне в родината си. Имената на двамата братя Медведеви станаха известни в последните десет години заради свободомислието им и активното им противопоставяне на догматизма, сталинизма и потисничеството в Съветския съюз не само в сферите на техните науки, но в целия обществен живот на страната. Това смело гражданско поведение на Жорес Медведев естествено го е приближило и свързало с цялото движение за свобода и граждански права в Съветския съюз и особено с личности като Солженицин и Твардовски[2]. Нещо повече – взаимността на убежденията и чувствата е дала на Медведев привилегията да бъде един от близките приятели на големия руски писател, да бъде свидетел и активен участник в живота му през десетте години след „Иван Денисович“.
Трябва да кажа, че рядко съм чел по-увлекателно написана документална книга. Независимо от явните симпатии на автора към Солженицин тя е пропита с абсолютна достоверност и обективност и затова хвърля реална светлина върху истинската съветска действителност, така както я познават хората отвътре. Тази книга ни рисува драматичното противопоставяне на два образа – огромната анонимна фигура на октопода на съветската власт, с безбройните си пипала и пипалца, и застаналия срещу нея съвременен Давид, който вместо прашка има перо.
Фактически книгата на Жорес Медведев е история на феномена в съвременната история на Съветския съюз, който ние знаем под името Солженицин.
Медведев започва своя разказ с историята на появяването на „Един ден на Иван Денисович“, история пълна с любопитни подробности и драматично напрежение от усещането колко близо сме били до положението да не чуем и видим никога за тази класическа творба. Добрият ангел-хранител на Солженицин се нарича Твардовски. Той е този, който сменя заглавието на книгата от „СХЦХ-845“ (което е затворническият номер на Иван Денисович) в това заглавие, което светът днес знае. За руската литература ще остане паметна тази нощ в края на декември 1961 година, когато Твардовски започва да чете у дома си машинописа на един неизвестен автор, изпратен до списанието „Новый мир“. Твардовски не може да откъсне очи от книгата, чете до сутринта и на другия ден развълнувано се втурва да търси автора. Медведев ни разказва подробности по решението да се отпечата книгата, което е взето от президиума на ЦК на съветската комунистическа партия по предложение на Хрушчов и Микоян[3] — едни от първите читатели на „Иван Денисович“. Медведев се спира много пъти върху задавания въпрос: защо Хрушчов не е бил в състояние сам да наложи отпечатването на книгата. Обяснението е, че въпреки огромната си власт в различни сфери първият секретар на партията е почти безсилен да се справи сам с желязната мрежа на съветската цензура. Същата цензура (ГЛАВЛИТ), която ще се противопостави на поемата на Твардовски „Тьоркин в рая“ и не ще допусне до печат последната му голяма поема „По правото на паметта“.
Но годината 1962 е година на Солженицин. Човек днес чете с недоумение приветствената статия на „Правда“ от 23 ноември 1962, възхваляваща Солженицин и озаглавена „В името на истината, в името на живота“. Това е същият вестник „Правда“, който в началото на тази година нарече Солженицин „предател“ и „мръсник“. Когато партията реши да работи за някого, всичко върви като по ноти. Вестници, списания, радио – всички запяват в един глас. Ала този глас съвсем скоро става дрезгав и внезапно секва. Ако приемем, че в последните петдесет години най-честните, най-доблестните, най-смелите и най-прогресивните членове на съветското общество са били унищожени, то логиката на естествения подбор ни води неизбежно до заключението, че общественият живот на тази страна се определя от ония, които са заели техните места – подлеците, търгашите, политическите мошеници, убийците и инквизиторите, цялата черна утайка на партията. И, разбира се, всички тия черни души, които са се домогнали до постовете си с купища престъпления, тия, които с варварска жестокост са изпратили милиони невинни хора на смърт – те не ще приемат обвинителния акт на Солженицин. Реакцията не закъснява. Тя не е само срещу Солженицин, но срещу целия процес на десталинизацията. Анонимни писма засипват редакциите на вестниците, плъзват слухове, че Солженицин недостойно се бил предал на врага по време на войната, а след това извършил куп други престъпления. Битката достига върха си по време на заседанието на комисията за ленинските награди, където творбата на Солженицин „Един ден от живота на Иван Денисович“ е без конкурент. Но внезапно на решителното заседание става секретарят на Централния комитет на комсомола Павлов[4], приятел на шефа на Държавна сигурност, известния Семичастни[5]. И този гражданин Павлов заявява, че всички слухове за тъмното минало на Солженицин са истина и че той въобще не е бил реабилитиран. Награждаването на Солженицин е провалено, въпреки че няколко дни по-късно Твардовски представя копие от решението на съда, в което съдебното дирене е установило по безспорен начин пълната невинност на Солженицин, както и доблестното му държане на фронта.
Нарочно се спирам на този момент, защото в годините, които ще последват лъжата на Павлов-Семичастни, тя ще бъде многократно повтаряна. Защото цял отдел на съветската Държавна сигурност ще се специализира в разпространяването на клюки и слухове с цел да опетни името на писателя, както и ще устрои най-долнопробни политически шантажи. Черно на бяло Жорес Медведев отпечатва цялото решение на Върховния съд на Руската федерация и аз много искам да го изпратя на един български полковник от сигурността[6], който твърдеше, че Солженицин бил германски агент. Номерът на решението е 083 от 1957 г.
Независимо от поражението в комисията за ленинските награди Твардовски и „Новый мир“ твърдо стоят зад Солженицин. Те обявяват, че предстои публикуването на нов роман от Солженицин, а именно „В първия кръг“. Повече от всякога Твардовски е решен да преодолее съпротивата на цензурата и надигащите се сталинисти, вече окопитени след падането на Хрушчов. Но внезапно Твардовски е повикан през пролетта на 1965 година в Централния комитет на партията, където му показват руското емигрантско списание „Грани“. В него са отпечатани къси разкази от Солжениции. „Другарю Твардовски, вижте на кого помагате!“ – заявяват съответните другари. Публикуването в „Грани“ е ярко доказателство за антисъветска дейност. Твардовски иска обяснения от Солженицин, но последният не може да отговори нищо, защото сам е слисан от този факт. До този момент е пълна мистерия как тези ръкописи са попаднали в „Грани“. Но за онзи, който познава коварството на Държавна сигурност, не е трудно да се досети кой е предал ръкописите на „Грани“. Малко по-нататък Медведев документално доказва кой организира отпечатването на творбите на Солженицин в емигрантски издания, за да може по този начин да се унищожи Солженицин в Съветския съюз.
И тъкмо публикацията в „Грани“ става повод за започване на официална кампания срещу писателя, която засяга не само творбите му, но и делничната страна на живота му, работата на съпругата му и опита да се пресели от Рязан по-близо до Москва. Опасявайки се, че нещо неприятно може да се случи на творбите му, Солженицин поверява няколкото копия на „В първия кръг“ и други неща от литературния си архив на приятеля си Тьош. Но три дни след това, на 11 септември 1965 година, Държавна сигурност пристига в апартамента на Тьош с нареждане за обиск. Агентите задигат всички творби на Солженицин, между които особено внимание заслужава пиесата „Пирът на победителите“. Това е пиеса в стихове, съчинена от Солженицин по време на най-адските дни в лагера, под въздействието на глада и смъртта, и тя е израз на бездънно отчаяние и гняв спрямо безчувствието на света отвън. Солженицин по-късно е оставил тази пиеса встрани – по-скоро като спомен, отколкото като потенциална литературна творба. Той никога не е имал намерение да я печата.
Солженицин е покрусен от конфискацията на творбите му и отправя веднага писма до Леонид Брежнев, Михаил Суслов[7] и новия ръководител на Държавна сигурност Юрий Андропов. Но както си му е редът, той не получава отговор на нито едно от писмата си. Фактически с тази конфискация започва откритият конфликт между режима в Съветския съюз и Солженицин. Но колкото повече се влошават отношенията между писателя и хората на властта, които наистина „нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили“, толкова по-голяма става неговата популярност всред съветската интелигенция. Медведев разказва за трогателната среща между Солженицин и прочутия физик Капица[8], за поканите, които Солженицин получава от разни научни институти, искащи срещи с него. В началото на 1966 година академик Капица, Дмитрий Шостакович и писателите Корней Чуковски, Сергей Смирнов[9] и Константин Паустовски пишат писмо до Централния комитет на партията, като заявяват, че на Солженицин трябва да му бъде разрешено да живее нормален живот, за да пише. Междувременно се знае, че по това време Солженицин е почти без средства. По инициатива на един научен институт за военни изследвания се пуска подписка между учените за подпомагане на писателя. Но Солженицин, макар и в тежка нужда, отказва да приеме парите. Той живее по най-скромен начин, облича евтини груби дрехи и храната му се състои главно от мляко и хляб. В същото време той работи упорито върху следващия си роман – „Раково отделение“. Той завършва първата част и я предава на Твардовски. С цел да улесни печатането на романа, Твардовски предлага той да се разгледа в секцията по белетристика при Съюза на писателите. Изненадващо секцията се съгласява и организира обсъждането на романа на 16 ноември 1966 г. Първата част на романа е била вече прочетена от около 1000 души и белетристите устройват най-възторжен прием на Солженицин и творбата му. И тъкмо когато изглежда, че нещата се оправят, отново се появява черната сянка на Държавна сигурност. Тъмен редактор-злодей е извадил особени пасажи от конфискуваните творби на Солженицин, специално от „Пирът на победителите“ и „В първия кръг“. Пасажите са подбрани и композирани по такъв начин, че да не оставят съмнение в омразата на Солженицин спрямо съветския строй. Това съчинение на Комитета за държавна сигурност, което е наказуемо от самите съветски закони, бива размножено и разпратено до видни партийни и литературни дейци и представлява образец на полицейски шантаж. Солженицин се чувствува задължен да отговори и в края на ноември 1966 година той приема покана от Института по атомна енергия на Курчатов[10] за среща с читатели. Солженицин използува случая, за да даде пряк и силен отговор на цялата клеветническа, клюкарска и шантажна дейност на Държавна сигурност и да заяви, че той е научил един урок. Той е решил да напусне отшелничеството си и да се явява сред читателите си, сред обществото, „за да закриля правата си на писател и да се защитава срещу клеветата“.
Ако има нещо, с което Четвъртият конгрес на Съюза на съветските писатели, състоял се на 15 и 16 май 1967 година, ще остане в историята, то това не ще бъде, че той е посветен на половин век съветска държава, а на прочутото писмо на Солженицин до конгреса. Като чета описанието на провеждането на този конгрес, с всичката му полицейщина, цензура, прегледани речи и записани делегати, за да не вземе никой друг думата, виждам откъде българските папагали са научили урока си при провеждането на своя конгрес през 1968 година. Медведев описва подробно и картинно тайните машинации и игри на разни набедени писателски ефрейтори да заглушат всякакъв глас на правда и истина и превърнат конгреса (като всеки конгрес) в поредица от помпозни тостове. И все пак това е първият случай, когато някой дръзва така прямо, открито и честно да предяви правата си на човек и творец. Всичко, което Солженицин пише до този конгрес, има своята абсолютна валидност и днес.
(Следва продължение)
Текстът е отпечатан в „Ходенето на българина по мъките“, Есета, част 3 (Фондация „Комунитас“), публикува се с любезното разрешение на © Любен Марков.
[1] Жорес Медведев (1925) – съветски биолог, писател и дисидент. Книгата „Десет години след Иван Денисович” е публикувана на руски език в Лондон през 1973 г. Б.р.
[2] Александър Твардовски (1910-1971) – съветски поет, автор на фронтовата поема „Василий Тьоркин”. Като главен редактор на сп. „Новый мир“ дава път на поколението на 60-те години и особено подкрепя Александър Солженицин. Б.р.
[3] Анастас Микоян (1895-1978) – съветски държавен и партиен ръководител. Б.р.
[4] Сергей Павлов (1929-1993) – съветски държавен деец. В периода 1959-1968 г. e първи секретар на ЦК на Ленинския Комсомол (ВЛКСМ). Б.р.
[5] Владимир Семичастни (1924-2001) – съветски партиен деец, генерал-полковник. В периода 1961-1967 – председател на КГБ. Б.р.
[6] Има се предвид Костадин Кюлюмов (1925-1998) – български писател и сценарист („На всеки километър). Полковник от ДС, служил в МВР още от първите дни след 9 септември 1944 г. Б.р.
[7] Михаил Суслов (1902-1982) – съветски държавен и партиен ръководител, идеолог на партията. Б.р.
[8] Пьотър Капица (1894-1984) – съветски физик, носител на Нобелова награда (1978). Б.р.
[9] Сергей Смирнов (1915-1976) – съветски писател. Като ръководител на московската организация на Съюза на писателите организира кампанията срещу Борис Пастернак и подписва писма срещу Солженицин и Сахаров. Б.р.
[10] Игор Курчатов (1903-1960) – руски физик, създател на съветската атомна и водородна бомба. Б.р.
