Начало Идеи Гледна точка Десет малки негърчета
Гледна точка

Десет малки негърчета

Андрей Захариев
11.01.2013
3833

AZahariev

Един призрак броди из Европа – призракът на Пипи Дългото чорапче… Тези дни разбрахме, че някои от най-големите германски издателства не смятат да изостават повече от прогреса. Следвайки челния американски опит в съобразяването на литературните произведения от миналото със съвременните стандарти за политически коректно изразяване, част от немските издатели поставиха началото на акция по изхвърлянето на неудобните за обществения  лексеми от опусите на различни, станали вече класически, детски автори. Още преди година в Съединените щати  беше подета инициативата да бъдат очистени творбите на Марк Твен от думата „негър”, срещаща се, както добре знаете, навсякъде в неговите новели за живота на Том Сойер и Хъкълбери Фин край Мисисипи. В тази си статия ще поразсъждавам малко върху проблема за това, трябва ли (и ако да, в каква степен) белетристични текстове за деца, възникнали в различна от съвременната социокултурна ситуация, да бъдат привеждани в унисон с изискванията на днешното политически изрядно говорене.

За да съм напълно точен и конкретен, ще назова още в началото имената на издателските къщи в Германия, за които „Дойче веле” писа преди няколко дни, че са се решили на такава смела и новаторска стъпка. Най-пресен като че ли е случаят с щутгартското издателство  „Тинеман”, едно от най-старите и реномирани в страната, захванало се сега не на шега с редактирането на „Малката вещица” от Отфрид Пройслер. Произведение, което между другото продължава да носи световна слава на издателите си, тъй като отдавна е сред настолните детски четива не само в Германия, но и по целия свят. В интерес на истината трябва да кажем, че в немскоезичен контекст хората от „Тинеман” съвсем не са пионерите на този тип интервенции. Пред тях в авангарда се нарежда хамбургското издателство „Фридрих Йотингер”, което още преди четири години се зае да поправи езика на „Пипи Дългото чорапче” и на останалите книги на Астрид Линдгрен, правата върху които е купило. В резултат на всичко това както от текстовете на Пройслер, така и от тези на Линдгрен, са отстранени всички явявания на дискриминационните по своя смисъл  думи „негър” и „циганин”, както и тези на техните производни.

Според разпространената от немските медии информация активната съпротива на осемдесет и девет годишният Отфрид Пройслер срещу действията на „Тинеман” се е оказала напразна и в крайна сметка мнението на автора е било неглижирано в името на новото разбиране за мястото и функциите на литературата в полето на политическото.  Казвайки това, трябва веднага да припомня, че книгите на Пройслер, подобно на тези, написани от Астрид Линдгрен, едва ли допускат разчитането в тях на каквито и да било расистки послания или дискриминационни внушения. (Не съм забравил  за  островните приключения на Пипи, Томи и Аника в Пасифика, но нека не ставаме параноични.)

Лично аз съзирам в цялата тази работа с редакциите проблем, и то не малък. Да оставим настрана това, че ставаме свидетели на властова намеса в авторството на все още живи или вече починали писатели. Налагането на промени в оригиналния текст (чийто пълновластен господар по принцип е неговият създател или наследниците му), което става възможно по силата на договорните отношения с издателствата и частично преотстъпените права, всъщност представлява цинична и груба демонстрация на сила. Сякаш те се радват да ни навират в лицето до болка известния факт, че творецът не може да стигне до онези, на които иска да говори, без да се лиши отчасти от своето.

Да, така стоят нещата в книгоиздаването, знаем, че не съществува друг начин, и в това само по себе си няма нищо перверзно наистина. До момента обаче, в който уважението към автора бива принесено в жертва на конюнктурни интереси. Няма ли да е далеч по-морално поведението на издателя в една такава ситуация, ако той, в желанието си да бъде докрай отговорен пред обществото, се откаже от продажбата и преиздаването на притеснителния със своя език опус? Защо от „Тинеман” просто не извадят „Малката вещица” на Пройслер от списъка със заглавията, предлагани от тях на книжния пазар?  Защо не се откаже „Фридрих Йотингер” от Пипи?

Въпросите са сериозни, но, както вече казах, не тук съзирам центъра на проблема. Не го виждам даже и в това, че налаганият модел на политически коректен речник търси универсално приложение, често следвайки извивките на един конкретен езиков и културен бекграунд (англосаксонския). Този процес на нивелация и дори унификация заличава важни смислови несъответствия между термини с обща етимология, срещащи се в различни езици, но в твърде различни значения. Точно думата „негър”, със своите разбягващи се употреби в отделните европейски езици, представлява чудесен пример в това отношение. Всички сме наясно, че в българския лексемата „негър” никога не е била натоварена с пейоративен смисъл, или поне не доскоро. Най-малкото тя не носеше по-негативен заряд, отколкото израза „чернокож”. Но да оставим дори и този момент без специално внимание, тъй като и той не е толкова съществен, нито толкова обезпокоителен, колкото следващият.

За мен най-притеснителни в задаващото се насреща ни коригиране откъм лексика на детските книги от миналото (което, както личи по всичко, няма да ни се размине) са тъкмо политическите му измерения. И по-точно казано, опитът за формиране на политическо мислене у децата. Струва ми се, че посегателството върху оригиналния вид на литературните текстове пречи на четящото днес дете да забележи другостта на миналото спрямо настоящето и да я осъзнае като такава,  развивайки постепенно усет за историчност и за историческата същина на политическото. Адаптирането, минало през ситото на коректността, лишава децата от възможността да правят паралели. Четейки преправени текстове, нашите деца получават достъп до подменена, или не, по-скоро отстранена история.

Коригирането на „Пипи дългото чорапче” и „Малката вещица” издава и нещо за възрастните – че не са способни да приемат миналото, че те бягат от него, независимо от външните декларации, уверяващи в противното. Като заличаване на следите, нещо като замитане се получава. Сякаш че се опитваме да убедим сами себе си в съвършената невинност на собствените ни класици в собствените ни очи.

Андрей Захариев
11.01.2013

Свързани статии

Още от автора