Начало Идеи Актуално Дестинация „Вампир”. BG
Актуално

Дестинация „Вампир”. BG

Георги Вълчев
17.06.2015
1960

Когато ирландецът Ейбрахам Стокър публикува през 1897 г. „Дракула”, едва ли е предполагал, че точно тази негова книга ще му донесе световна литературна слава. Едва ли си е представял също така колко много интерпретации и различни превъплъщения ще претърпи в следващия ХХ век създаденият от него художествен персонаж. Всъщност петнадесет години по-късно, в навечерието на Първата световна война, той напуска този свят и се преселва в отвъдното, без да подозира и малка част от бъдещата си зашеметяваща известност, недочакал дори първата сценична адаптация на страховития си разказ за мрачния трансилвански владетел.

Äåñòèíàöèÿ „Âàìïèð”
Ейбрахам Стокър (1847 – 1912) и корицата на първото издание (1897)

С течение на времето и с помощта на киното знаменитият му герой разчупва тесните граници на Европа, прехвърля се отвъд Атлантика, заживявайки сякаш свой собствен самостоятелен живот, а „вампироманията” постепенно се превръща в световен културен феномен. В днешно време увлечението по темата за вампирите породи цяла културна индустрия, която не подмина и родния на Брам Стокър Дъблин, където в наши дни ежегодно се провежда посветен на него тематичен „вампирски” фестивал.

Вампирската вълна не пропусна, разбира се, макар и със закъснение от сто и петнадесет години,  да достигне и до територията на съвременна демократична България. Появи се внезапно, но помпозно и шумно, в един  слънчев летен ден на 2012 г., когато тържествено акостира на гостоприемния созополски бряг, завръщайки се в своята истинска прародина. Стори го в името на това най-накрая „българските” представители на световната вампирска общност да се превърнат от демонични същества, каквито са доминиращите за тях традиционни фолклорни представи на Балканите, в модерна „културна атракция”.

Всъщност повечето биографи и изследователи на Стокър са единодушни, че прототип за създаването на Дракула е трансилванският войвода Влад Цепеш, живял през ХV век. Според тях, сведенията за него той получава от унгарския ориенталист с еврейски произход – Армин Вамбери(Херман Бамбергер), с когото се запознава покрай трайните си интереси и увлечения по окултизма. В този смисъл като литературен персонаж мрачният граф е своеобразен културен хибрид – историческият първообраз е плод на бурната и превратна съдба на балканските народи след нашествието на османците, а художественият му еквивалент е резултат на съществуващи интелектуални нагласи в част от английското общество от втората половина на ХІХ век, където по това време властващите идеи на рационализма и индустриалната революция са в своя апогей. Ето защо за създателя на „Дракула” графът-вампир е своеобразна художествена реакция срещу доминиращата тогава масова обществена утопия, че всички проблеми и предизвикателства на тогавашния свят могат да намерят своите рационални, „инженерни” решения.

Влад III Цепеш Дракула (1431 – 1476) и Армин Вамбери (1832 – 1913)

За първоначално породилата го културна среда на Балканите обаче, която през ХІХ век тепърва започва да се модернизира, вампирът е реално същество, натоварено единствено с отрицателни усещания – той е част от стигмата на изостаналостта. За да станат видими тези културни разлики, е достатъчно да бъде съотнесено към разказа на Стокър едно почти синхронно описание на сцена, свързана с обезвреждането на подобно демонично същество в балканската културна действителност: „Освен двамата нещастни цигани, синове на вапира, които треперели до бащиния си гроб, там били още селските епитропи, няколко стари хора и много любопитни жени и деца, които стоели по-надалеч да гледат по кой начин ще да хванат вапира. (….) Когато всичко било готово вече, когато грозният гроб зеел вече отворен, в който четиридесятдневният мъртвец лежал чер като изгорял чукан и надут като бъчва, извършила се отгоре му следующата операция: най-напред го проболи в сърцето с един подострен кол, излели вътре в дупката възвряло на огъня вино и напълнили гроба с жарава и дърва. Страшна миризма се подигнала от тая варварска операция, от която избягали жителите на селото заедно с кучетата…”[1].

След това цветисто описание, лишено от каквато и да било „готическа” стилистика, по естествен начин изникват въпросите: Какво толкова се случи в последните години с българската култура, че след повече от век немара, изведнъж в края на посттоталитарния преход тя реши, че може да превърне свръхексплоатираната тема за вампирите, в частност за чудовищата изобщо, в привлекателна атракция и да я използва за развитието на културния туризъм? Как въобще се справяме със собственото си минало и с наследството на земите, които все още обитаваме?

Едва ли е постижимо да бъдат намерени напълно адекватни и изчерпателни отговори на тези въпроси, но самото усилие те да бъдат потърсени е достатъчно изкусително предизвикателство и настоящият текст ще се опита да предложи една субективна гледна точка за това как вампирите се превърнаха във важна тема за културното ни наследство и доколко притежават потенциала да се превърнат в истинска културна атракция.

Както всичко останало около нас, годините на прехода промениха и отношението на днешното българско общество към миналото. В периоди на социални трансформации и кризи това е неизбежно. Но докато в останалите сфери на обществения живот резултатите са видими – разделение на властите, създаване на многопартийна система, раздържавяване на икономиката, външнополитическа преориентация и т.н., то полето на българската история, въпреки огромния брой различни публикации, поне видимо сякаш не претърпя подобни драматични намеси.

Призивите от първите години след началото на промените за пренаписването и освобождаването й от всеядната марксистко-ленинска идеология в крайна сметка не доведоха до някакви трайни резултати. Не че липсваха опити в тази посока. С претенции да демитологизират силно идеологизирания разказ за миналото бяха направени немалко нови прочити. Някои от тях бяха дори доста смислени. За жалост обаче те не успяха да предизвикат необходимия обществен отзвук и не станаха повод за сериозен професионален дебат, тъй като се изгубиха в преобладаващия поток от материали, радикално оспорващи официалния историографски канон.

За сметка на това по познатия още от времето на Прокопий Кесарийски и неговата „Тайна история” маниер българското общество бе залято от огромен брой „нови факти” и „дълго премълчавани истини”, които се вляха в общия поток на усилващата се жълтеникава информация. „Сензационни” версии от рода на тези, че Ботев е загинал от четнически, а не от черкезки куршум, че костите на Левски са били умишлено унищожени от комунистическата власт, а тези на Хаджи Димитър вместо на Бузлуджа са намерили покой в село Свежен, бяха набързо претоплени и заедно с още много други такива създадоха усещането в масовото съзнание, че всички в гилдията на занимаващите се с изучаването и популяризирането на миналото, подобно на останалите си колеги в хуманитарното познание, са маскари. С течение на годините реално стана така, че постепенно професионалните историци просто загубиха монопола върху миналото, а заедно с това помръкна и техният обществен престиж. Стигна се дотам, че безспорни авторитети в историческата наука бяха принудени безрезултатно да се изправят срещу абсурдните тези на най-обикновени любители или вманиачени  краеведи. С други думи – създаденото недоверие към официалната история просто се проектира върху хората, които институционално бяха упълномощени да я пишат, дописват и интерпретират. За това допринесе, разбира се, и неглижиращото отношение на държавната власт, която през целия период на прехода, а дори и днес продължава да финансира сектора на културата, респективно на културното наследство, на остатъчен принцип, в отсъствие на ясна национална стратегия, публично заявени приоритети и съответни на тях политики.

За сметка на това липсата на цялостна визия и адекватно финансиране бяха заменени с няколко фалшиви мантри, подчинени на общата идея за силното неолиберално икономизиране на отношенията в съвременното общество и на широко рекламираното проектно начало.

Първата от тях вменяваше на музеите задължението да се превърнат в печеливши институции за сметка на намаляващото държавно и общинско финансиране, многократно орязвания в годините на прехода щат и множеството проблеми, възникнали с реституирането на отделни музейни сгради и музейни обекти. Да имаш подобна претенция към музейната колегия в страната при положение, че същевременно цели региони в България останаха без препитание и започнаха да се обезлюдяват, че основната част от населението обедня, че личните и семейните доходи на хората едва стигат за физическото им оцеляване и по тези показатели твърдо се наредихме на дъното на европейските класации, е най-ярката илюстрация за отсъствието на премислени политики. Да настояваш за промяна и осъвременяване на съществуващите експозиции, да очакваш засилване на интерактивния им характер и широко навлизане на новите дигитални технологии в тях, без да осигуриш поне необходимите за тази цел базови условия, е напълно неадекватна управленска позиция. И докато цената на входните билети за повечето големи музеи у нас растеше неусетно, безуспешно опитвайки се да калкулира някаква печалба за сметка на съществувалия известно време двоен ценови стандарт спрямо редките чужди посетители, то устремилите се към Обединеното кралство българи с изненада научаваха например, че входът за големите английски музейни институции е изцяло безплатен. На фона на сравнително високия тамошен стандарт на живот свободният достъп изглежда напълно нелепо, но по най-красноречив начин доказва тезата, че смислените политики в областта на културното наследство невинаги изискват непременно пряк финансов приход. Обществените ползи от него могат да бъдат калкулирани и по друг начин.

Втората мантра приписваше и продължава да приписва непосредствено, и то голямо, стопанско значение на съхраненото материално и нематериално културно наследство в туристическия отрасъл. Дори и днес културният туризъм се представя като универсална алтернатива и средство за възход на западащите български общини и по този начин предварително бе натоварен със свръхочаквания за поминъка на местното население, лишено от други начини на препитание. Разбира се, че той трябва да се развива и че има важно значение за превръщането на страната в привлекателна туристическа дестинация, но да се внушава, че може да се превърне в панацея за разрешаване на сложните икономически проблеми, пред които са изправени страната и отделните региони, е напълно нелепо. Целевите групи, проявяващи траен интерес към този вид туризъм, са пренебрежимо малък процент спрямо основния поток от туристи. Въпреки значителната им обща бройка, сред тях като профил преобладават хората, които са в средните и ниските социални слоеве на обществата, от които те идват. Причините да изберат България като място за отдих са предимно ниските за техния стандарт цени, добрият климат, вкусната кухня и най-вече почти безконтролното изобилие от съмнително евтин алкохол. Да се твърди и да се очаква, че този най-масов тип туристи ще се възползва от възможностите, които предлага културният туризъм, е не само наивно, но и безотговорно. По време на престоя си в страната повечето от тях не успяват да напуснат територията на хотелите или комплексите, в които пребивават, камо ли да направят волевото усилие да посетят някое от „българските чудеса”. В този смисъл България и туристическият ни бранш трябва най-напред да променят политиките си в масовия туризъм, ако искаме културният да изпълни своето истинско предназначение – да създаде усещането за незабравимо преживяване и да направи възможен досега с автентичните следи на многобройните култури, които са населявали територията на Балканите. Не е необходимо да търсим положителни примери и добри практики далече в Европа или по света – достатъчно е да погледнем непредубедено какво правят нашите съседи. Самият факт, че все повече българи предпочитат да почиват при тях, пренебрегвайки собствената си страна, е най-красноречивото доказателство, че у нас има нещо сбъркано, че капацитетът и възможностите за развитие на вътрешния туризъм са силно подценени, за сметка на фалшивите послания, свързани с използването на културното наследство като туристически ресурс за привличането на чужденци. Да не говорим пък за това, че никъде по света няма богата и просперираща страна, в чиято икономика като основен, водещ отрасъл да доминира туризмът. Навсякъде той е значим, но не и структуроопределящ за националните икономики фактор.

Третата мантра, заменила абдикиралата от нормалното финансиране държава, бе широко прокламираното проектно начало в изучаването и популяризирането на културното наследство. Накратко резюмирана, неговата философия оправдаваше поддържаните в този сектор мизерни финансови стандарти под претекст, че на конкурсен, на конкурентен принцип най-добрите изследователи и музеи ще могат да получават допълнително целево финансиране. На пръв поглед подобен подход не е лишен от смисъл, но както повечето заимствани отвън модели, в българска среда той не успя да проработи ефективно. Достатъчно показателни в това отношение са несекващите скандали около сесиите на Националния фонд за научни изследвания.

Първоначално обаче, докато се създаваха системите и механизмите за неговото практическо въвеждане, изследователите бяха принудени да обърнат поглед към различни частни и неправителствени организации. Подобен тип партньорство също е отдавна познато, но то има една отличителна характеристика, влизаща често в дълбок разрез със същността на всяко едно научно изследване – задължителната необходимост от силен обществен и медиен отзвук, който да оправдае вложените донорски средства. Пристъпвайки към проучването на даден обект или терен, всеки изследовател има определени очаквания, формирани въз основа на цяла поредица предварителни дейности, но въпреки това крайните резултати невинаги се припокриват с тях. Още по-рядко пък се попада на артефакти, които имат уникален характер и могат да предизвикат траен медиен интерес. Това очевидно противоречие породи множество научни абсурди и недомислия, създаде се един нездрав професионален климат, в който PR-ът постепенно превзе научния етос и някои изследователи започнаха да се превръщат в рекламни специалисти. Целият този процес, който за жалост продължава и до днес, се олицетворява най-добре от заглавията на най-популярните вестници, с които бе съпътствано проникването през есента на 2004 г. на покойния вече Георги Китов в гробницата под могилата Голямата Косматка. Въпреки дребните различия и нюанси, тяхното основно послание беше сведено до красноречивото и въздействащо: „Нощ. Китов копае. Злато!”.

Преди това вече Божидар Димитров беше открил „лодката на Ной” в акваторията на родния му Созопол[2]. Същевременно под благосклонния поглед на властта той подготвяше Пантеона на средновековните български владетели в двора на църквата „Св. 40 мъченици” и бранейки славата и достойнството на българското средновековие, сипеше наляво и надясно твърденията, че тракийските владетели всъщност не се различават много от съвременните „мутри”, тъй като нямали държавническото мислене на своите по-късни следовници[3]. И понеже в този символичен пантеон дори предполагаемият гроб на цар Калоян е изключително спорен, за да има поне един напълно сигурен, той се нареди сред обществениците, които призоваха тленните останки на цар Фердинанд да бъдат най-накрая приютени на българска земя, в двора на същата тази черква, където през 1908 г. е обявена българската независимост.

Ноевият ковчег, илюстрация на Хартман Шедел към Нюрнбергските хроники, 1493 г., и откритата през 2001 г. край Созопол „лодка на Ной”

Очертаващото се съревнование по популярност между Античността и Средновековието бе обаче до голяма степен обезсмислено от комбинативния подход на Николай Овчаров, който усърдно започна да рекламира едновременно и двата периода. Отдавна известното на специалистите светилище край с. Татул бе светкавично идентифицирано като главния храм на тракийския бард Орфей, а растяща в неговите околности лоза бе веднага припозната като неизвестен досега за съвременната наука тракийски сорт грозде на повече от 3000 години[4]. Близкостоящият Перперикон пък бе превърнат в българската археологическа Мека, където представителите на всички медии ежегодно ходеха на поклонение, свеждайки до знанието на простосмъртното народонаселение поредната порция занимателни артефакти, открити по време на археологическия сезон, и съмнителните интерпретации на техния „откривател”.

Äåñòèíàöèÿ „Âàìïèð”
„Светилището на Орфей” край с. Татул и зарязване на „тракийската” хилядолетна лоза

Едновременно с това, вероятно за да не се чувстват самотни вече локализираните царе на Второто българско царство, Овчаров инициира не по-малко бляскав ритуал в памет на 110-те избити от турците български боляри след падането на третата българска столица. За целта в двора на средновековния манастирски комплекс „Св. Св. Петър и Павел” в старопрестолния град бе положен специален саркофаг, съпроводен с церемониални войнски почести и заупокойна православна св. литургия и панихида, а по инициатива на българския клон на рицарите-тамплиери бе публично лансирана идеята за тяхното канонизиране, макар да е добре известно, че между кръстоносците и българските боляри е съществувала известна вражда[5].

Äåñòèíàöèÿ „Âàìïèð”
Тържественият ритуал от погребението на цар Калоян в Пантеона на българските владетели – април 2007 г., и церемонията в памет на 110-те търновски боляри – март 2010 г.

Историческият му размах и научна фантазия в тази посока обаче се оказаха значително по-големи от тези на Божидар Димитров. Неотдавна, в началото на 2012 г., във връзка с реализирането на проекта за 2 800 000 лв. в Преслав „Векът на Цар Симеон оживява”, Николай Овчаров се похвали, че в открития още преди близо век от Карел Шкорпил каменен саркофаг е разпознато последното ложе на княз Борис-Михаил, светец на Православната църква и покръстител на българите, и то ще бъде експонирано по подходящ начин в рамките на археологическия резерват[6]. Още в тези си изявления той загатва, че вероятно предстои локализирането на още един гроб – този на внука на княза-покръстител, цар Петър І, което година по-късно наистина се случи[7]. Коректността изисква да бъде отбелязано, че този път ученият говори за негова хипотеза, която той официализира на базата на няколко твърде опосредствени доказателства. Всеизвестно е обаче, че подобни предположения са изключително трудни за оспорване или опровергаване, точно защото не почиват върху безспорни факти. Може само да се гадае какво ще се случи, ако проектът във Велики Преслав бъде продължен след време и към него щедро потекат още финансови средства – тогава по всяка вероятност ще бъде открито липсващото звено и българите ще имат удоволствието смирено и благоговейно да се поклонят пред гроба на самия цар Симеон Велики.

Äåñòèíàöèÿ „Âàìïèð”
Саркофагът в базата във Велики Преслав … и вече „експониран” в Преслав

Усилията да бъдат откривани тленните и нетленни останки на значимите български владетели неусетно се прехвърлиха от светското към сакралното пространство. Повод за това даде откритият през лятото на 2010 г. от Казимир Попконстантинов малък реликварий в олтарното пространство на средновековния храм „Св. Йоан Предтеча”, намиращ се на едноименния остров, разположен в непосредствена близост до Созопол. Находката, сама по себе си изключително интересна, даде повод на Божидар Димитров да организира незабавно мащабна медийна кампания в подкрепа на идеята си да превърне някога живописното малко крайбрежно рибарско селище във втори Йерусалим на Балканите, развивайки освен културния и поклоннически туризъм. Всички електронни медии започнаха задъхано да облъчват с тази новина националния ефир, а повечето от тях дори излъчиха директно момента на отварянето на реликвария. Тази невиждана медийна и обществена истерия предизвика отделни скептични коментари от средите на професионалната гилдия, но те не спряха устрема и амбицията на именития историк да привлече огромни потоци вярващи към чудодейните мощи на светеца[8].

Äåñòèíàöèÿ „Âàìïèð”
Отварянето на реликвария в присъствието на медиите… и последващите му „митарства” по пътя към новия Йерусалим

Времето показа обаче, че въпреки временно повишения интерес, Созопол така и не се конкурира успешно с Йерусалим, а и надали някога ще го направи. Тогава на помощ дойде кризисната PR-стратегия. Азбучна истина е, че там, където витае духът на светостта, то той обикновено предпазва простосмъртните от силите на злото. Така се стигна до последната засега голяма тема, свързана със средновековието – настана времето на вампирите. Първият от тях бе открит на обладаната от духа на светостта територия на Созопол и мигом бе идентифициран от Божидар Димитров като местния велможа Кривич, когото неговите съграждани по ред причини никак недолюбвали и след смъртта му пожелали той „завинаги да остане в света на сенките и никога да не се върне на земята и да пакости отново”[9]. След него вампирската мода обзе неусетно бързо цяла България – събратя по съдба на созополския кандидат-демон бяха открити в Несебър, Варна, Свищов, Перперикон, Преслав, Пловдив и къде ли още не в бързо обезлюдяващата се българска територия, а Николай Овчаров заяви, че ще посвети цяло специализирано изследване на тази необятна тема. Все пак, в крайна сметка, палмата на първенството остана в Созопол, който тръгна да се сродява по тази линия с румънския град Сигишоара, в околностите на който е живял някога родоначалникът на всички модерни вампири – войводата Влад ІІІ Цепеш, по известен като граф Дракула, но какво същество ще се пръкне от такъв еднополов брачен съюз, остава само да гадаем[10].

Äåñòèíàöèÿ „Âàìïèð”
Представянето на созополския вампир… и закачките в очакване на поредната „сензация”

Улисани в съревнованието между мистериите и изяществото на древните траки от една страна, а от друга – от държавническата мъдрост, бойна слава и святост на средновековните ни владели, от полезрението на съвременното българско общество за известно време като че ли изчезнаха значението и историческите заслугите на първите човешки поселения по нашите земи през праисторическата епоха. Тя дълго време сякаш бе напълно незаслужено подценявана, но проевропейската ни политическа ориентация и последващото ни присъединяване към голямото семейство на европейската общност дадоха златен шанс за нейните изследователи. От интересна периферна култура, от римска провинция, от съперник на Византия и могъща средновековна империя, България  изведнъж се превърна във „вратата на Европа”, в земя, съхранила „най-древния паметник на символното мислене” и родила „първата европейка” с „усмивка на кинозвезда”, в цивилизационно средище, дало „на света уникални технологии и културни образци”[11]. След това се появиха първите праисторически градове, кой от кой по-голям и по-добре укрепен, за да пази надеждно богатството на своите обитатели, трупано под формата на кюлчета от сол или златни накити. Напоследък дори се оказа, че по всяка вероятност просперитетът на тези древни жители е бил толкова голям, а броят им, за разлика от днешната демографска криза, се е увеличил толкова много, че се е наложило да строят многоетажни жилища, полагайки началата на съвременното „кооперативно” строителство. Новината за тези успехи на праисторическата архитектура най-напред долетя от Стара Загора[12], но докато там изследователите скромно се ограничиха до двуетажно строителство, то от Петко Каравелово ги надминаха категорично с констатацията, че в тамошната селищна могила преобладаващият тип сгради са триетажните[13]. Изхождайки от факта, че въпросното селище отстои само на 30-ина километра от бъдещата средновековна столица на България и вероятно поради това цената на земята още тогава предвидливо е била по-висока, то подобно твърдение изглежда напълно логично. Ако в скоро време някъде другаде в този район се открият данни за четири или пет етажно строителство с основание може да се приеме, че най-накрая е открита истинската праисторическа столица на Европа!

N 17
Реконструкция на двуетажно праисторическо жилище. Тази на триетажното вероятно още се работи

Всичко изложено дотук е само малка част от разразилите се през последните 25 години битки и съперничества между отделните периоди в българската история и техните изследователи. То съзнателно се базира върху медийни, а не върху научни публикации, тъй като неговата основна задача е да покаже какъв понякога може да бъде общественият отзвук, когато учените започнат да навлизат в други, несвойствени за тях полета, дори и това да се прави с най-добри намерения. Споменаването на отделни имена няма за цел да постави под съмнение тяхната научна компетентност, а е продиктувано от медийното им преекспониране и склонността им понякога публично да разпростират своите професионални коментари върху проблеми, които далече надхвърлят границите на техните специализирани занимания или пък попадат директно в сферата на рекламата.

Ако идеята е културното наследство да заработи за развитието на културния туризъм и изграждането на положителен образ на страната, то това трябва да става, както е загатнато в една от множеството национални стратегии за развитие на туризма – чрез създаване на екипи. В тях учените могат да бъдат консултанти на специалистите по реклама и експертите по туризъм, да предлагат щадящи за самите обекти начини на социализация или да подсказват в каква степен и под каква форма е допустимо да се манипулира разказът за тях, за да стане по-разбираем и интересен за масовия турист, но не и да застават с авторитета си зад подобни практики, не самите те да се превръщат в манипулатори. Тяхното основно задължение е никога да не допускат да се размива напълно тънката граница между безспорните факти и хипотезите, да удържат изискването деликатно да се обяснява на широката публика докъде се простира истината и откъде започва легендата…

В този смисъл настоящият текст няма претенцията да резюмира негативно постигнатото през годините на прехода от професионалната археологическа колегия. Напротив – преобладаващата част от нея стоически продължава да работи съвестно и отговорно въпреки неадекватните условия, в които е принудена да го прави, и напълно неправомерния натиск от страна на държавната власт, която неотдавна дори привидя в нейно лице основния саботьор на големите инфраструктурни проекти в страната. В резултат на което, без наличието на необходимата прецизна апаратура и дори без помощта на калорифери, бяха открити и са в процес на проучване редица изключително интересни обекти, а в българските музеи попаднаха множество уникални артефакти, но за съжаление прибързаните и нелепи коментари за тях понякога създават усещането, че всъщност става дума не за шедьоври, а за евтини фалшификати.

Ето защо критическият патос на текста не е фокусиран върху раздаването на оценки, а има за цел да акцентира основно върху три неща, които биха могли да се превърнат в предмет на последващи задълбочени професионални дискусии.

Първото от тях е очевидната необходимост от създаване на цялостна държавна стратегия за развитие и съответни на нея публични политики в областта на културното наследство. Държавата е тази, която ясно трябва да заяви своите приоритети и да посочи ангажиментите си в различните региони на България, така че всеки един от тях да може на свой ред да разработва собствени дълготрайни планове. Само на базата на подобен документ ще е възможно да се очертаят нишите, в които по места могат да се търсят и други начини на финансиране – привличане на частни капитали, публично-частно партньорство и т.н., а в подготовката и реализирането на множеството сегашни и бъдещи европроекти ще има шанс да бъде въведен някакъв разумен порядък. Иначе рискуваме в скоро време страната да се покрие навсякъде с антични укрепления или средновековни крепости, населени с вампири, а свързаните с тях строителни дейности далече да надхвърлят по размер инвестициите в новото жилищно строителство. Въвеждането на ясни правила и ред ще успокои до голяма степен сектора и ще сведе до приемливо ниво съществуващите към момента порочни практики на финансиране, които много често са свързани предимно с лични контакти, партийни протекции, фалшиви медийни сензации, приятелско кадруване или индивидуалните интереси на някой висш представител на държавната администрация. Резултатите от продължаващото години наред бездействие или имитиране на дейност са пред очите ни и ако в скоро време не настъпи някаква положителна промяна, очевидната криза по всяка вероятност ще прерасне в пълна катастрофа.

Второто е свързано с нуждата незабавно да започне аналитичен преглед на съществуващото в сферата на културното наследство национално законодателство. В годините на прехода, въпреки декларираните намерения да бъде синхронизирано с най-добрите европейски и световни практики, то не можа да се превърне в здрава основа на последователно провеждани политики. Правният и нормативен хаос е явен и основанието за подобна констатация не се нуждае от кой знае какви доказателства и аргументи. Достатъчно е да си припомним само колко трудно и с какви огромни празноти видя бял свят Законът за културното наследство. Самият факт, че още с появяването му започна работата по неговото поправяне, е достатъчно показателен и не се нуждае от допълнителен коментар. И тук не става дума единствено за намирането на приемливо решение на проблемите, свързани с частните колекционери, а за далеч по-важни неща – истински ефективна защита на недвижимото културно наследство не само от далечното, но и от близкото минало; съхранението на движимите паметници по места и ограничаване на отчетливата тенденция за концентриране на най-атрактивните сред тях в големите национални музеи; както, разбира се, и разрешаване на многобройните въпроси, свързани с нематериалното културно наследство. За да има обаче подобно усилие благотворен ефект, е необходимо да бъде осигурено адекватно финансиране и да бъде възстановен авторитетът на институциите, призвани да се грижат за прилагането и спазването на нормативната уредба. Като начало може да се започне с Националния институт за недвижимо културно наследство, който в последните години съвсем целенасочено бе почти напълно обезличен и съзнателно дамгосан с определението „бардак”, играещ ролята на „митница”.

Третият проблем рефлектира пряко и се отразява сериозно върху националната идентичност на съвременното българско общество. За добро или за лошо, тя започва своето формиране още когато българите са част от Османската империя и точно поради отсъствието на собствена държава, историята, миналото имат огромен дял в нейното по-нататъшно оформяне и развитие. С течение на годините, гонейки бляновете за средновековното си величие и преживявайки няколко последователни национални катастрофи, обществото ни разбира, че то е такова, каквото е, преди всичко благодарение на възрожденския период от своята история и не толкова на далечното си минало. Проумява, че ако в онези съдбовни години на радикални промени в Европа и модерния свят не се бяха намерили хората, които правилно да се ориентират в тогавашната сложна обстановка и проникновено да начертаят дневния ред на своите сънародници, едва ли България би се наредила сред числото на свободните държави още в края на ХІХ век. По този начин разказът за дейците на Българското възраждане, за онези, които най-напред формулираха ясно националните каузи – борба за независима българска църква, изграждане на цялостна просветна система за модерно светско образование и постигане на политическа самостоятелност – постепенно заема централно място в изграждането на съвременната българска национална идентичност и формира съзнанието за общностна принадлежност на поколения българи повече от век. От тази гледна точка днешното „рекламно” боричкане между различните исторически периоди и постоянното им медийно конкуриране и преекспониране дава поводи за сериозно ерозиране на това общностно усещане. Наскоро виден пловдивски колекционер публично обяви, че се самоопределя като наследник на древните траки[14], бивш съветник на настоящия български министър-председател пък се вживяваше дълго време в ролята на прабългарски велможа[15], неотдавна се появиха пропагандатори на помашката теория[16] и нищо чудно в скоро време подобно разделение да доведе до прераждането на прототраки, римляни, готи, келти, печенеги, кумани, татари и т.н. Ще дойде вероятно ред и за появата на наследниците на вампирите…

Ето защо, пристъпвайки към темата за тях, изправяйки Кривич срещу Дракула или нареждайки го до него, трябва да си даваме сметка, че подобно на Стокър, който съзнателно или не навремето се опълчва срещу утопиите на един все по-рационализиращ се свят, днес ние би трябвало да се възпротивим на съвременната световна утопия, че всички сегашни глобални или локални проблеми могат да намерят своите „счетоводни” решения. Трябва да проумеем, че вампирите не са обикновени пазарни брокери, още по-малко пък са част от „дълготрайните материални активи” на всяка една култура, които да впишем в нейната инвентарна книга, и то при положение, че отдавна вече са били включени в други.

Äåñòèíàöèÿ „Âàìïèð”
Едно от последните превъплъщения на Дракула в изпълнение на Джонатан Рис Майърс… и съвременният му български конкурент Кривич

За съжаление описаните опити да впрегнем в икономически ярем културното наследство за пореден път доказват, че в преходни периоди българската култура е по-скоро примитивно-имитативна, отколкото креативна, че страда от крещяща нужда за усет на мярка. В българския фолклор съществуват толкова много различни митологични и фантазни персонажи, които успешно могат да бъдат надградени с изразните средства на съвременната художествена култура и притежават потенциала да привлекат интереса както на българската, така и на чуждата публика. Не е необходимо да се опитваме да превземаме вече отдавна заети културни ниши, а да сътворим свои и да започнем да разказваме за тях по интересен, интригуващ света начин.

В този смисъл, макар и ръководени от благородни подбуди, преди да извикаме от дълбините на времето и да възкресим за нов живот някое забравено отдавна „чудовище”, е редно да се опитаме най-напред да убием демоните вътре в нас. Ако не успеем, което е по-вероятно, поне ще ни остане утехата, че сме опитали… Обратното пък би било истинско чудо!

 

Текстът е представен на организираната от Института по балканистика и Центъра по тракология при БАН интердисциплинарната конференция „Mirabilia: чудеса и чудовища”, проведена в София на 2-4 октомври 2014 г.

Доц. Георги Вълчев е културолог, преподавател във Философския факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски”, специалист по история на българската култура ХV – ХІХ в. и по проблемите на културното наследство. Ръководи магистърската програма „Мениджмънт и социализация на културното наследство на специалност „Културология.

 


[1] Стоянов, З. Записки по българските въстания, С, 1975, 138-139

[3] Археолозите – сащисани от думите на Б. Димитров, vesti.bg, 8 август 2010

[4] http://www.bulgaria-vr.com/bg/read-34.html – достъпен на 6.12.2013

[5] http://www.skyscrapercity.com/showthread.php?t=381235&page=56 – достъпно на 14.12.2013

[6] http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=12807 – достъпно на 15.12.2013

[7] http://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/sarkofag_sochi_groba_na_petar_i-212633.html – достъпно на 15.12.2013

[8] http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/08/05/942555_bojidar_dimitrov_ne_znam_koi_sa_tezi_anonimni/ – достъпно на 15.12.2013

[9] http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2021280 – достъпно на 15.12.2013

[10] http://reporterbg.com/index.php?id=69743 – достъпно на 15.12.2013

[11] Тези легитимационни стратегии са коментирани по-подробно в текста ми „Пренебрегнатите уроци на един исторически присмехулник”. В: Сборник „Историята, истината, историкът”. Юбилейно издание по случай 80-годишнината на професор Николай Генчев. С, 2012, 283-295

[12] http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=928626 – достъпен на 15.12.2013

[13] http://www.forum.bgnacionalisti.org/index.php?PHPSESSID=ca701daf0009c355232406b7e2bb7e54&topic=15473.0 – достъпен на 15.12.2013

[14] http://www.agencia-sliven.com/index.php?id=91381 – достъпно на 17.12.2013

[15] http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=202966 – достъпно на 17.12.2013

[16] http://eipomak.eu/ – достъпно на 17.12-2013

Георги Вълчев
17.06.2015

Свързани статии