Рецензия за най-новата книга на Франсис Фукуяма Политическият ред и политическият упадък: От индустриалната революция до глобализацията на демокрацията, 2014.
„Една либерална демокрация – според Франсис Фукуяма – не може да бъде универсална за всеки човек, тъй като такива режими съществуват само през последните два века от историята на човешкия вид, който датира от десетки хиляди години. Но развитието е последователен процес, който ражда както обща, така и специфична еволюция – като сходството на институциите в коренно различни общества в културно отношение с течение на времето“. Фукуяма замисля тази декларация като изложение на идеята, залегнала в основата на тази книга, която издателят му описва като „най-важното произведение на политическата мисъл за поне едно поколение“.
Фукуяма придоби слава в края на Студената война с обявяването на „края на историята“ (идея, която, както той твърди, е масово неразбрана) и тържеството на световното разпространение на западната власт и ценности. Днес, може би малко смирен от събитията, той вече не си служи с толкова патетичен език. Той признава, че демокрацията показва признаци на упадък като колебливости във Вашингтон и възхода на екстремистките партии в Европа. Но пророкът на края на историята все още пее старата песен: въпреки че мелодията е различна, посланието по същество е същото. Четвърт век след падането на Берлинската стена, Фукуяма е все така убеден, че демокрацията е единствената форма на управление, която има бъдеще. Западът може да не е толкова могъщ, колкото той някога предполагаше, но демокрацията в западен стил си остава крайната точка на съвременното развитие.
В своя двутомен мащабен опус Фукуяма търси общ модел в историята, който, макар и да оставя място на хората за избор, обикновено се осъществява чрез демократично правителство. В „Произход на политическия ред“ (2011 г.), 600 страници които са идеалното преспапие, той търси опорни точки на теорията си от приматите, предхождащи хората, чак до Френската революция. Сега отново имаме 600 страници творба, която разказва историята до наши дни. Няма изненади в този заключителен том: макар и сега да среща някои трудности и решителният й триумф да не е сигурен, либералната демокрация продължава да бъде крайната дестинация на човечеството. „Науката за развитието – пише той – е не просто един безкраен каталог на личности, събития, конфликти и политики. Тя неизбежно се завърта около процеса на раждане на политическите институции, тяхната еволюция и в крайна сметка разпад.“
Ключовата дума и в двата тома е еволюира. За Фукуяма, както и за редица други съвременни мислители, политическо развитие е еволюционен процес. Какво подхранва този процес не е уточнено: ако има социален еквивалент на естествения подбор на генетични мутации, то от Фукуяма не научаваме нищо повече за функционирането му, отколкото сме разбрали за това от Карл Маркс или Хърбърт Спенсър, които публикуват подобни спекулации през XIX в. Не е обяснено защо политическата еволюция трябва да има конкретен краен стадий, нито защо този процес следва да включва сближаването на институциите. Функционирайки сред видовете, еволюцията не показва такава тенденция. Направления и разновидности, белязани от изчезване, са нормалното състояние на нещата. Защо трябва еволюцията в обществото – ако има нещо такова – да бъде по-различна?
Отговорът е, че Фукуяма приема като даденост, че крайната точка на политическото развитие е предпочитаната от него система на управление. Както той твърди и в този, и в предишния том, проблемът, пред който голямата част от света е изправен, е „как да стигнем до Дания“ – като Дания не е реалната държава, а „едно измислено общество, проспериращо, демократично, безопасно и добре управлявано, с ниски нива на корупция“. Той вижда много от хуманитарните и военните интервенции на западните правителства като несръчни опити за популяризиране на това измислено общество: „Международната общност иска да превърне Афганистан, Сомалия, Либия и Хаити в идеализирани места като Дания, но няма ни най-малка представа как да осъществи това“. Странното е, че Фукуяма пропуска Ирак от списъка си на неуспехи на Запада. Причината за всички тези провали обаче е ясна: „Ние не разбираме как самата Дания е успяла да стане Дания и следователно не разбираме сложността и трудността на политическото развитие“.
Едно от достойнствата на тази амбициозна и широкообхватна книга е, че тя признава обезсърчителните трудности в създаването на ефективна държава – най-съществената предпоставка за демокрацията. „Преди една държава да може да бъде управлявана чрез закони или демокрация – пише Фукуяма – тя трябва да съществува. Това означава, на първо място, създаването на централизирана изпълнителна власт и бюрокрация.“ Голяма част от книгата е каталог на превратностите на държавното изграждане и Фукуяма разказва с впечатляващи детайли разнородните резултати в страни като Прусия, Италия и Съединените щати. Част от книгата е посветена на изследването на полупровалени държави с поучителна глава, посветена на Нигерия. Тук анализът на Фукуяма е язвителен: „Липсата на демокрация не е в основата на проблемите на страната“. Това, което липсва на Нигерия е „силна, модерна и способна държава … Нигерийската държава е слаба не само откъм технически капацитет, но и в способността си да прилагат законите обективно и ясно. Също така е слаба в морален смисъл: има дефицит на легитимност“.
В някои отношения „Политическият ред и политическият упадък“ е може би най-впечатляваща творба на Фукуяма към днешна дата. Заключението от неговите теории е, че функционираща демокрация е невъзможна там, където липсва ефективна съвременна държава. Тъй като нефункционални и провалени държави съществуват в много части на света, неизбежният извод е, че стотици милиони или милиарди хора ще живеят без демокрация в обозримото бъдеще. Това е извод, до който всеки трезвомислещ човек ще достигне. Това е гледна точка, която противоречи на почти всички основни позиции. Може би не е изненадващо, че Фукуяма, който не е известен с оспорването на управляващата власт, не отделя голямо внимание на този аспект в своя анализ. В същото време това е заключение, което трудно би могло да се притъпи с продължителната беседа за „глобализацията на демокрацията“.
Ако читателят търси в този огромен том причината, поради която въпреки всички споменати трудности Фукуяма смята, че демокрацията е единствената система на управление с дългосрочно бъдеще, познатата вече идея тутакси се появява: когато обществата стават все по-проспериращи, растящата глобална средна класа ще изисква по-голяма политическа свобода и правителствена отчетност. В действителност това е преразказаната теорията на Маркс за историческата роля на буржоазията, идея, която всички сме чували вече много, много пъти. Политическата палитра на средната класа обаче е определено нееднозначна. В Европа, през голяма част от ХХ век, много хора от средната класа са реагирали на икономически и политически кризи, като са приели враговете на либералната демокрация – фашизъм, комунизъм, етнически национализъм. С право Фукуяма изразява известна загриженост за въздействието, което оказва върху качеството на политическия живот средната класа, топяща се бързо под натиска на глобализацията и технологичните промени. Но дори когато средната класа е била по-силна, отколкото днес, тя рядко е действала като deus ex machina за демокрацията.
Макар книгата да съдържа и полезни прозрения, в основата си „Политическият ред и политическият упадък“ е тресавище на интелектуално объркване и категориални грешки. Пренасяйки се неусетно от аргументите за етичните стандарти, чрез които правителствата трябва да бъдат съдени, към спекулативни твърдения за движещите сили на съвременната история, Фукуяма размива факти, ценности и теории в гъста неохегелианска мъгла. Либералната демокрация може да бъде в някакъв смисъл универсално желана, твърди той. Това не означава, че тя винаги ще бъде популярна, още по-малко, че това е нормалната посока на модерното развитие.
Когато бива оспорено твърдението му, че историята е приключила, Фукуяма протестира, че той никога не е заявал, че мащабният конфликт е приключил: това, което е искал да каже, е, че отсега нататък само една система на управление ще бъде призната като легитимна. Но политическата легитимност е хлъзгава работа; хората искат много неща, освен просперитет, политическа отчетност и ниски нива на корупция. Те също така настояват за изява на своите национални митове, идентичности и вражди – и доста често придават по-голямо значение на този аспект на управление, отколкото на демокрацията. Някъде над мъглата, която обгражда сложния трактат на Франсис Фукуяма, стои ясен и прост въпрос: ами ако голяма част от човечеството изобщо не се интересува от това да достигне Дания?
Превод от английски: Теодора Добрилова
Джон Грей е британски философ и политолог. Преподавал е в Лондонското училище по икономика и политически науки. Пише статии за The Guardian, The Times Literary Supplement и New Stateseman, където публикува рецензии за книги.
