„Механика на мълчанието“, Калина Лазарова, издателство „Знаци“, 2025 г.

По мои наблюдения дебютните стихосбирки са три вида: силни, които минават забележимо; силни, които остават незабелязани, и слаби, които вдигат (или не) много шум. Разбира се, винаги има изключения, една „средна работа“, където се редуват добри и не толкова добри редове в някои стихотворения, но да не забравяме, че всичко в крайна сметка е въпрос на читателски вкус и на редакторска намеса или отсъствие на такава. В тази категоризация бих определила книгата „Механика на мълчанието“ на Калина Лазарова като онези дебюти, за чието съществуване малцина читатели на поезия знаят, а стихотворенията заслужават внимание просто защото са добри.

Още първото от тях – „Автопортрет“, лапидарно и богато на интерпретации ( Пълна съм с противоречия / като детска площадка / с фасове) заявява, че се е появил автор с ярка интуиция и усет за поетичното. Впрочем Калина Лазарова прави впечатление и преди отпечатването на дебютната си книга – през 2024 г. тя печели първа награда в Националния литературен конкурс „Море“. Предполагам, че за журито на конкурса не е било трудно да забележи почерка на авторката. Отличимостта му носи белезите на т.нар. леко писане, чиято модерност през 90-те беше вдъхновяваща и причиняваща появата на доста от дебютните стихосбирки. Но отличимостта на писането на Калина Лазарова според мен е предимно в силната лирическа условност и метафизическите пространства, които се отварят (механика) от думите ѝ (мълчанието). Мълчание, което парадоксално иззема ролята на тълковен речник, за да ни покаже какво означава придвижването между детството и порастването, между колебанието и дързостта. В този смисъл детската площадка, по която зеят фасове, е най-точната метафора за преместването в света на големите, но преместване мислено и като заседнал между два етажа асансьор: нито дете, нито възрастен, а някой трети, междинен за невинност и рана.

Стаята, в която съм проговорила,
е изоставено гробище
на растежа.
Откакто баба я няма,
боята се самоизяжда,
снимките са на апаратно дишане.
Поглеждам касата на вратата –
последната резка
е на нивото
на гърлото ми.  

(„Мишена“, стр. 45)

Точно на нивото на читателското гърло са някои стихотворения в тази книга – по-трудно се преглъщат, но веднъж навлезли, остават. И може би няма по-голяма награда за всяка дебютна книга от това не само да дойде, но и да остане. Затова и механиката на мълчанието не усъмнява внушеното автобиографично писане на Калина Лазарова, думите ѝ са честни – в стихотворението „Трансформация“ тя ги описва като гъсеници. Това е стихотворение за най-хубавото писателско време: в очакване на написаното да се превърне в съвършенство. Абсолютният код в тази дебютна стихосбирка е именно в това – мълчанието, което усъвършенства думите.    

Калина Лазарова е родена през 1996 г. в София. Завършила е „Международни отношения“ в СУ „Св. Климент Охридски“, където изучава магистратура „Литературата – творческо писане“. Нейни стихове са публикувани в различни литературни издания.
През 2024 г. е отличена с първо място в Националния литературен конкурс „Море“.
„Механика на мълчанието“ (2025) е дебютната ѝ поетическа книга.