Нина Белова, „Един дебел хипопотам“ (2020), „Щастливото джудже“ (2020), „Принцеса Капчица“ (2025), издателство „Коала Прес“
През последните няколко години издателство „Коала Прес“ ни представи авторката Нина Белова с нейните три книги за деца. Книжката „Един дебел хипопотам“ събира дванадесет стихотворни истории от детството. От тях разбираме какво е „да си страхлив като заек“, да си дебел и сам, какво е да мечтаеш, че можеш да си научиш уроците, докато спиш. И още девет късчета детско вълшебство. Книгата е илюстрирана от Радостина Пенева с много въображение, като на всяка страница откриваме текстче и голяма картинка. Тази симбиоза следва най-добрите традиции в детското книгоиздаване и събужда детското любопитство.
През миналия век британската психотерапевтка Мелани Клайн въвежда в тази сфера термина „епистемологичен нагон“, който съвсем точно определя стремежа към познание. Неслучайно на 6–7 години се тръгва на училище и детското любопитство е в апогея си. Тези дванадесет истории на Нина Белова несъмнено ще предизвикат детския интерес.
С първия си текст „Храбрец“ Нина Белова ни припомня най-добрите традиции на детската класическа римувана и ритмувана проза:
Зайо Байо тръгна към пазара, сочни морковчета на камара
струпани са там и зелки вкусни, Зайо си мечтае да си хрусне.
Зайчето и репички обича, на пазар нетърпеливо тича,
но по пътя към пазара мина край една разцъфнала градина…
Римата и ритъмът създават особена напевност, която сякаш залюлява историята в чудно приказна песен.
И ето че Зайо решава да влезе в градината и да си похапне. Но е изненадан… от градинското плашило. Хуква да бяга Зайо, а верният пазач е доволен от себе си, смее се, наднича под сламената шапка и повтаря: „Как приличам аз на градинаря“.
Тази класическа ситуация отразява много точно отношението на децата към очовечените животни и анимираните кукли. Ако се обърнем към „Тотем и табу“ на Фройд, ще разберем ясно защо нашият праотец още в зората на човечеството е анимирал тотема. Да, за Зайо това си е една класическа инициация, която ще го направи следващия път по-предпазлив.
Нина Белова много сполучливо вкарва в тази история за детското плашило и зайчето и детето като читател. Знаем, че куклите, на които прилича, и детското плашило са първите помощници на детето при неговото порастване. Те са и първите му психотерапевти – на тях детето излива и негативни понякога чувства. С куклите детето репетира живота на възрастните. За детето всичко в околния свят е живо. Тази кратка история е заредена с много психологически проникновения, разкриващи пътеките, по които вървим в детството.
Напевно започва и стихотворението „Един дебел хипопотам“:
Един дебел хипопотам сред блатото се къпе сам
и във водата се оглежда, загубил всякаква надежда
приятел близък да открие, затуй в тръстиката се крие.
Тази плавност, въвеждаща ни в истинската история като завръзка, напомня класическия образец на Вилхелм Буш и редица български истории от миналия век, с които сме отраснали – например патиланските истории на Ран Босилек.
Тук откриваме цяла драматургия. Зад свирепата и страшна физика на нашия герой се крие всъщност един доста уплашен, обречен на самота и тъжен хипопотам. Майсторството на Нина Белова е в простодушното споделяне на чувствата на протагониста и в желанието, което събужда у читателите, да му се помогне. Майсторски и лаконично авторката противопоставя на тъжния хипопотам веселия свят на околните животни, които в игри и песни се забавляват заедно. Този контраст прави приказното още по-автентично, психологически задълбочено и въздействащо. Като че ли пред нас се разгръща една приказна пиеса – този текст би бил действително подходящ за куклен театър.
Нека припомним, че създателят на психодрамата – виенският психиатър Якоб Леви Морено, е започнал своя професионален път, сядайки заедно с деца в корените на едно голямо дърво, за да им чете приказки. По същество психодрамата представлява една история, която не се разказва, а се показва на сцената. Тя включва протагониста, неговото алтер его и т.нар. помощни азове. Стихотворната сцена с хипопотама напомня психодрама – показана ни е ситуация, при която главният герой излиза от своя дискомфорт, последният епизод е удовлетворяващ за него, тъй като той е намерил нов приятел – една птичка. Хрумва ми в тази връзка, че след като има класическа психодрама и библиодрама – с библейски сюжети, защо да няма и зоодрама?
И тогава се случва необяснимото и изненадващото – синята птица кацва на главата на хипопотама, за да изчурулика: „Харесва ми, че си голям, изглеждаш ми добър, но сам…“. А епилогът е: „За дружбата предели няма“.
Едно просто и лаконично, стоплящо и сърдечно стихотворение. И това е характерно въобще за творчеството на Нина Белова, тя ни разказва за вълшебника в гората, за облачето, за змея и възрастната жена, за животните-съседи… И нейните стихотворни разкази учат малките на доброта, толерантност и приятелство, а на големите припомнят че има и свят на добротата.
„Щастливото джудже“ (2020) и „Принцеса Капчица“ (2025) са други две книжки на Нина Белова – с приказки.
„Щастливото джудже“ съдържа пет приказки, във всяка от които се случват множество приключения, а това позволява приказката да се чете на части, въпреки че детето иска винаги бързо да научи какво става по-нататък, както и как ще завърши приказката. Тези дълги приказки се отличават и със своята богата орнаменталност. Всяко цвете, герой, животно тук са обрисувани детайлно, с много качества и характеристики. Това би могло да подтикне детето да нарисува героя, животното, цветето, звездичката. Следвайки класическите образци, пресъздаващи борбата на доброто със злото, Нина Белова създава оригинално и нешаблонно творчество.
В „Атанас“ живецът, проглеждането, жаждата за живот се пробуждат у гарвана Атанас след едно общуване със случайно появила се звездичка през нощта в гнездото му. Джуджето Свидливко, което в жизнения си път опитва сладостта и на царския живот, разбира, че родното място е най-свидно и желано. Таралежът Валери ще открие, че щастието се състои в това да помогнеш в критичен момент на приятелите си. Да, по същество това са вълшебни приказки, с много инициации и премеждия по пътя, който героите извървяват към другите, към общуването, към удовлетворението да бъдат полезни.
В книгата си „5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче“ (1909) Зигмунд Фройд пише: „… нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем“. Трябва още да кажем, че Нина Белова много умело дозира понятията добро и зло, страшно и щастливо, непозното и недоизказано. Бих определила нейните приказки като „уравновесени“ и подходящи за всяко дете.
Ще цитирам още малко Фройд, защото фабулата на всяка приказка съдържа или събирането на героите, включително животни, по двойки и в семейство, или пораждането на любовта, и това неминуемо извиква въпроси в невръстните умове на децата. Фройд много ясно излага изводите си: „Жаждата за знание не може да бъде причислена към елементарните компоненти на влечението, а е подчинена изключително на сексуалността“.
Детето от най-ранна възраст се мъчи да си обясни със своя оскъден опит основни екзистенциални въпроси. Първо – как съм се появил на този свят. След това започва да различава и половете. „Щастливото Джудже“ на Нина Белова е сполучливо попадение и общуване с малките читатели.
Третата книга „Принцеса Капчица“ е от 2025 г. и носи на корицата следното посвещение: „На всички деца, които имат проблеми от аутистичния спектър, с много обич и разбиране“.
Това посвещение до голяма степен обяснява и архитектониката и стилистиката на трите приказки, които съдържа книгата. И трите приказки „Принцеса Капчица“ или да обичаш Албена“, „Жар-птица“ и „Жаба-костенурка“ се развиват в едно сънно, приказно и призрачно пространство. Бихме ги нарекли още „сънища наяве“. Те представляват амалгама от реално и приказно, в която идеите, сюжетите, образите сякаш плуват в едно особено пространство. И понеже децата с аутистични проблеми имат по-развити сетива, тези приказки разкриват тяхната специфична ментална чувствителност и представи.
И трите приказки са на ръба на фантазното и реалното и напомнят сякаш „хвърчащите хора“ на Шагал. Но това, което възрастният не може да долови със своите ограничени сетива, децата, които природата е дарила с по-специфични умения, възприемат по далеч по-пълноценен начин. И тук става дума за добротата, за безусловната обич, за жертвоготовността и милосърдието. И най-вече – за дарбата да приемаш и различния наред със себе си. Дали външният вид определя онова, което носим в сърцето си – ето тези въпроси задава авторката Нина Белова с приказките си. И отговорът е един – обичта побеждава всички трудности и изпитания.
Тази чудесно илюстрована книга, отново от Радостина Пенева, понася сякаш на крилете си и малки, и големи. И трите книги на Нина Белова говорят на сърцата и ни напомнят, че красотата и добротата ще спасят света.
