0
1578

Детство, юношество и младост
на българските опиати

„Българите и опиатите. Производство и търговия (1879–1944)“, Димитър Гюдуров, издателство на Нов български университет, София, 2022 г.

След Освобождението в София има четири аптеки. Те са в запуснато състояние, лишени от най-необходимите медикаменти, но за сметка на това аптекарите продават без контрол и рецепта „всякакви отровни лекарства и вещества“. Констатацията е направена от руски офицер, който в доклад[1] до градския управител рапортува за ниската хигиена на младата българска столица. Вследствие на доклада в София е назначен за градски главен лекар д-р Асен С. Шишманов. Неговите първи стъпки са за ограничаване на свободната продажба на вредни вещества и задължаване на проститутките да се подлагат на лекарски преглед на всеки два месеца.

Тези и още значими факти е събрал във внушителната си монография Димитър Гюдуров, озаглавена „Българите и опиатите“. Тя проследява българската следа в световната политика към упойващите вещества. Времевата рамка на изследването е 1879–1944 г. 

Много е интересна държавната политика по отношение на опиума.

На 3 март 1883 г. със спешно окръжно от Министерството на финансите, подписано от министър Григор Начович и одобрено от Обикновеното народно събрание, местната власт се уведомява за решение по българските земи да се отглежда сънотворен мак и да се обработва с цел добиване на опиум (афион). Окръжното е част от новата икономическа политика, която свързваме с втория кабинет на Драган Цанков – едновременно насърчаване на населението и попълване на хазната с чуждестранна валута. Българите, които засяват нивите си с мак и добиват афион, се освобождават за десет години от плащане на десятък. Допълнително вносът на макови семена от Османската империя и износът на опиум от България нямат митнически такси, а на производителите се гарантира премия от 5000 лева, ако успеят да получат награда от международно изложение. Засетите с мак площи се концентрират в районите на Лом, Ихтиман, Дупница и Кюстендил. 

При политиката на Стефан Стамболов и Константин Стоилов произведеният в България опиум се превръща в търсена стока на международните пазари. От Освобождението до края на Първата световна война България се вписва напълно в общата световна практика като отглеждането на сънотворен мак и добиването на опиум са неразделна част от българската икономика.

В междувоенния период българските селяни вече търсят начини да отглеждат индийски коноп и да добиват от него хашиш. Първоначално азиатското растение се разпространява в Пловдивска и Станимашка околии, а скоро и в Ямболско, Сливенско, Бургаско. Димитър Гюдуров изготвя психологически профил на участниците по веригата с хашиша: българи, които желаят бърза и лесна печалба, притежават известна доза смелост и не се страхуват от закона.         

През 1922 г. Съвещателната комисия по опиума към ОН изисква пълен контрол над вноса и износа на опиум в международната търговия и оттук нататък за българската държава става изключително трудно да владее процеса. От една страна е външният натиск, от друга – с напредването на урбанизацията се появяват устойчиви и йерархични криминални организации, които не биха пропуснали възможността за бърза печалба от търговия на опиум. В допълнение към обстановката са и зачестилите случаи с българско участие на контрабанда на хашиш в Египет. Консулът ни в Александрия настоява институциите в София да противодействат на контрабандата. Едва след 1926 г. в България постепенно се въвеждат възбрани за култивиране и отглеждане на индийски коноп, както и за добиване на хашиш. Апатичен, по думите на автора, процес, който се проточва чак до 1935 г., когато е въведена твърда забрана за отглеждане на канабис и търговия с хашиш.

Изследването отделя специално внимание на българското законодателство по отношение на вредните вещества, като проследява наказателния момент. Така например става ясно, че не се предвижда затвор за производство и разпространение на упойващи вещества, а глобата от 5000 лв. не съответства на генерираната печалба. Липсата на специален закон ограничава действията на българските криминалисти, за да респектират контрабандистите, а пътят на наркотиците често е разчистван и от услужливи чиновници. Политиката на българските правителства се характеризира по-скоро с приемане на половинчати мерки и полицията често прилага силови методи. Хаосът е толкова голям, че институциите никога нямат реална представа какво количество се отглежда и какъв е размерът на добитите упойващи вещества, а от ОН настояват българската държава регулярно да изготвя статистика. От монографията на Гюдуров разбираме, че в докладите на България до ОН има сериозно разминаване между поднесената с документи информация  и реалното положение с произведените и заловените в страната наркотици.

През 1932 г. България се присъединява към международната Конвенция за ограничаване производството и разпространението на упоителни вещества, подписана през юли 1931 г. Институциите в София изказват своето голямо огорчение по повод обвиненията за наркотрафик, затова че България е обвинена и провъзгласена прибързано за световен център по производство и износ на дрога. Главна дирекция на народното здраве отхвърля тези обвинения, но не отрича пристигането в страната на международни контрабандисти на наркотици и даването на няколко разрешителни за производство на препарати и деривати от опиум.  Авторът твърди, че нападките срещу България имат двойствен характер – основателни по отношение на контрабандата, но и че имат за цел да отклонят общественото внимание от големите държави, чиито правителства не могат да се справят с контрабандата. Гюдуров допуска,  че обвиненията към страната ни са част от играта на Балканите за печалба от опиум и дискредитират неудобен конкурент като България.

Книгата проследява различни моменти от колебливото поведение на държавата по отношение на дрогата: от насърчаване на населението да отглежда определени култури до опити да бъде приписана контрабандата на организации като ВМРО, от желание да си придаде приемлив международен облик до бездействие по отношение на незаконните фабрики за опиати. Много интересни са описанията на конкретни криминални случаи с детайлите и езика на полицейска хроника.

През 1937 г. се приемат правила за регистрация на наркозависимите в България. В докладите на Главната дирекция на народното здраве се посочва, че в страната злоупотреба с наркотични вещества почти отсъства от обществения живот и се посочват едва 8 лица, свързани с токсикомания.

Разгледаната политика на българската държава по отношение на алкалоидите за периода 1919–1944 г. недвусмислено показва, че легализацията на производството или употребата на упойващи вещества води до увеличаване на незаконната дейност. Периодът се характеризира с минимален интерес на хората към употребата на наркотици, но това е следствие от все още отсъстващите западноевропейски модели на поведение, твърди в заключенията си монографията.  

Производството на опиум, опиумни деривати и търговията с тях не изчезват след преврата на 9 септември 1944 г. Както пише Гюдуров: „в тоталитарна България контрабандните канали са същите, но информацията за тях трябва да се търси при „меча и щита“ на Българската комунистическа партия – Държавна сигурност.“

––––––––––––––––

[1] ДА-София, ф.1К, оп.4, а.е.250, л.1–4

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. Най-новата ѝ книга е сборникът с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022).
Предишна статияХрани не бива да се унищожават
Следваща статияЮбилейна изложба графика на Буян Филчев