„Момичето с иглата“ е суров филм, който подмята зрителя между безпокойство, погнуса и омерзение, но неизменно приковава вниманието му с психологическия рисунък на образите, с целенасочените решения на визуалната естетика и с ефектното актьорско присъствие. Във време, когато всяка втора премиера (поне по българските екрани) е хорър, има различни начини, по които може да се подходи към датския филм на Магнус фон Хорн, но вероятно най-интересен си остава естетският, който дава превес не на сюжета „по действителен случай“, нито на етичните измерения на тази зловеща историята, а на ретро носталгията по кинокласики и образци на литературата, живописта и други изкуства.

В края на Първата световна война младата Каролине работи в шивашка работилница в Копенхаген, но парите не ѝ стигат да си плаща наема. След като е изгонена от жилището си, тя се озовава на мизерен таван. Съпругът ѝ е изчезнал на фронта, но не се води официално вдовица и не може да получи вдовишка пенсия. Вместо това получава вниманието и емоционалната ангажираност на шефа си, но той има властна майка, която не е склонна да толерира неподходящ брак. Затова, когато ражда незаконното си дете, Каролине решава да го повери на собственичката на сладкарница Дагмар – смразяващ персонаж, отражение на една отчаяна епоха…

Подобен сценарий би могъл да доведе до банална мелодрама, но избирайки „произшествие“ от криминалната хроника, което поставя под въпрос самото понятие за човечност, Магнус фон Хорн се прицелва в жанра на трагедията, а избраният визуален наратив дистанцира сюжета от всякакъв патос. Режисьорът се фокусира върху съдбата на Каролине сред черно-бял портрет на бедността, напомнящ романите на Дикенс и Зола: борбата ѝ за оцеляване, бързо угасналата надежда за по-добър живот и смущаваща ѝ връзка със самарянката, която настанява изоставени новородени в „добри семейства“… Залагайки на коктейл от несигурност и безнадеждност, „Момичето с иглата“ е аскетичен филм, проследяващ пътуването на жена, която се опитва да направи „правилния избор“, в общество, което я обрича на мизерия, а иглата от заглавието е метафора едновременно за оцеляване и смърт, както всичко, което заобикаля Каролине.

Сблъсквайки теми като класовите отношения, човешкото „обезобразяване“ след войната и незавидното положение на жените (особено самотните) в Дания през двайсетте годни на ХХ век, сценарият изгражда впечатляващи със своята интензивност и сдържаност образи, като позволява на зрителя да схване сложността на героините, но му оставя свободата да ги прецени сам. От майката с детето, които ще се настанят в бившата стая на Каролине, до Дагмар и Ерена – тази „приказка за възрастни“ е наситена с образи на майчинството във всичките му аспекти, но и с крещящата необходимост от принадлежност и емоционална съпричастност.

Също като при (не съвсем) детските приказки на братя Грим или Андерсен, в някои кошмари трудно се открива изход, както в дълбините на съзнанието не винаги е лесно да се направи разлика между безсмислено насилие и шокиращ катарзис. За да въплъти мрака на епохата и контекста, Магнус фон Хорн избира да използва многозначителното черно-бяло, съчетано с изобретателно кадриране, което пресъздава едновременно пренаселеността на фабриките, мръсотията на град с множество комини – с дим, черен като въглища, и контраста между нехигиеничните жилища и големите буржоазни домове. Режисьорът умело прилага техниката на кадър в кадъра и играе с отчетливостта на контурите, а изборът на цветова палитра (или по-скоро отсъствието на цветове) не само закотвя историята в миналото, но и дистанцира зрителя от най-бруталните ѝ измерения.

В един Копенхаген, който все повече се отдалечава от реалността, виденията, родени от употребата на етер, или халюцинациите на гузната съвест съпровождат метафоричното спускане на Каролине в личния ѝ ад. Населен с деформирани лица, които напомнят за изтерзаните картини на Франсис Бейкън и разкривените „чудовища“ от гравюрите на Гоя, филмът се превръща в гигантски кошмар, в който действителност и измислица се смесват, потапяйки зрителя в състояние на болезнена тревожност и издигайки безпокойството до естетика на наратива – любим похват на експресионизма.

Между готическия ужас и артистичния пърформанс, между смътната фантастика на Мурнау и ониризма на Бергман, този завладяващ и едновременно с това силно смущаващ киноразказ ни изправя пред невъобразимото и непредставимото, изследвайки мрачната страна на човешкия индивид през темата за предполагаемата чудовищност (физическа или морална). Поемайки трудно въздух в отровната среда на лишения от надежда натурализъм, „Момичето с иглата“ ни въвлича в размисъл за злото, родено от нещастие – бедността, но също и от болезнената липса на любов и внимание, – сред непосилната тежест на съществуването; и за доброто, което може да покълне дори в „чудовищна“ почва…