„Те са душевно осакатените, поразените наши наследници, на които ще са нужни дълги години, за да се отърват от болестта, която им е причинил партийният инкубатор.“ Есето е прочетено по „Свободна Европа“ през 70-те години на ХХ в., публикува се за първи път.
Има една особена картина от българската действителност, която ме кара да потръпвам всеки път, когато си я припомня. Тя ми действа със същата сила, с която ме разтърсват описания за издевателства над беззащитни хора или гавра с невинни човешки същества. Това е картината на групата пионери или септемврийчета, които неизбежно се появяват в някоя конгресна зала под звуците на фанфари, с козируващи ръце и маршируваща стъпка на идеални германски войници. Техните лица са замръзнали в израз на тържествена помпозност, а устремените им напред погледи отразяват фанатична лудост. Те рапортуват на другаря председател с жестовете на командири на армия, надуват се като врабчета, които искат да минат за ястреби, и скандират с металически пискливи гласове някакви заучени и режисирани слова. Те не изглеждат деца. Те са пародия на деца. Те са пионери или септемврийчета.
Човек не иска да ги гледа, нито иска да ги слуша, сякаш те са кошмарния представител на кошмарно бъдеще. Те са душевно осакатените, поразените наши наследници, на които ще са нужни дълги години, за да се отърват от болестта, която им е причинил партийният инкубатор. Забелязал съм, че пред тази картина на устремено маршируващи деца мнозина възрастни извръщат глави, сякаш пред тях марширува вината им.
Цялото това зрелище възкръсна пред мен, когато прочетох обширните материали, доклади и разисквания на националната конференция по проблемите на детско-юношеската литература у нас. Не крия отвращението си от всякакви детски политически организации, защото вярвам, че тяхната задача е да изродят нормалния процес на възпитание и развитие на едно дете и да произвеждат едностранно развити нещастници, които да служат за пушечно месо на определена политическа идеология. Във всички исторически времена посегателството срещу детската душевност се е смятало за безнравствен акт. И как другояче може да се квалифицира опитът да се възпре всестранното развитие на едно дете, опитът да се ликвидират 800-те въпроса, които петгодишен гражданин задава всеки ден, опитът да се приучи той да приема само готови отговори, опитът да се отрекат вековни нравствени ценности и да му се внуши, че единствената ценност е пълното, раболепно послушание, опитът да се изгони приказността на детския му свят и се замени с идеологически призраци, опитът да се отнеме детството на детето.
Партията изразходва огромни средства, за да популяризира партийния образец за детето-пионер, което е толкова предано на партийните ръководители, че може да убие баща си, да предаде майка си, да донася другарчетата си, за да застане накрая под фанфарите на партийното благоволение. В своето принципно противопоставяне на живота и човека, партията се противопоставя на детството и децата. И особени функции в това отношение се възлагат на писателите на детска литература.
Но за щастие на българските писатели, с изключение само на няколко бездарни автори, всички други, водени от усета си за морална отговорност, са малко или много далеч от партийното желание. Съвременната българска литература за деца чрез най-добрите си представители продължава да следва голямата традиция. Наистина мяркат се сини и червени връзки, пионерчета, отрядници и разни други съвременни партийни грозни съдържания на грозни думи, но те или са само част от декора, за да може книжката да се напечата, или пък са най-лошите, най-пошлите и безнадеждни произведения, които децата у нас пренебрегват напълно. Българското дете продължава да живее много повече в чудесния идеалистично- реалистичен дух на народната приказка, отколкото с фалшивите разкази за мними партийни подвизи. Българското дете продължава да произнася с чисто чувство: „Аз съм българче“ и изпитва блажено удоволствие при прочитането на Андерсен, братя Грим или детските разкази на Емилиян Станев, Йордан Радичков, Хайтов, където няма ни помен от чавдарчета и пионерчета. Легендата за бедния, добър, честен и юначен момък, който спасява било страната си, било любимата си, продължава да действа на детското въображение далеч по-силно от легендата за комуниста, който умира за партията си. Бил съм на много срещи с деца и винаги ме е изненадвала природната интелигентност на българското дете и способността му да пита. А с едно питащо дете не можеш да отидеш далеч, ако си просто сив партиен съчинител на римувани и ритмувани безсмислици. Спомням си колко голям интерес събуди една толкова специална книга като „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери, в която чувството на благородство и изящество се оказа нещо съвсем ново не само за децата. Или пък дългите ми разговори за „Мечо Пух“ и затова, че „някои могат, а някои не могат“. Или пък огромната популярност на нашата традиционна приказка на Ран Босилек или някогашния Ангел Каралийчев (не говоря за последните му книги). Или пък чудния Андерсен. Много пъти ми се е искало да попитам дали в пионерските отряди някога са чели приказката „Новите дрехи на краля“ и дали са произнасяли това най-чисто и откровено детско възклицание: „Кралят е гол!“.
Почти всички български писатели пишат детска литература. Дори хора, които въобще не са писатели, и те пишат детска литература. Причината за това, откровено казано, не е толкова любовта им към децата или към писането за деца, а просто защото се заплаща извънредно добре. Всеки знае, че за едно илюстровано разказче, излязло в картинна книжка, се получават много повече пари, отколкото от цял сборник разкази за възрастни, а понякога и от роман. Това е главната причина за това всеписателско нашествие в територията на детската литература. Чета предългите списъци от имена на детски писатели, които са изредени по повод на въпросната конференция, и просто не мога да намеря писател, който да не пише детска литература. Това разбира се е толкова полезно, колкото и опасно, защото (тук мога да се съглася с академик Пантелей Зарев) „посредствеността и безличието са особено зли врагове на творчеството за деца. Занаятчийството, твърде разпространено напоследък, унищожава неговата красота и самобитност“.
Ако това са били наистина грижите, които са предизвикали свикването на конференцията, нейните организатори могат само да бъдат поздравени. Но боя се, че тук отново влиза в игра партийната диалектика, че онова, което по общите човешки критерии е посредствено, по партийните критерии е тъкмо обратното. Следователно става дума за различни неща. Някой се е сетил, че приносът на българските писатели в душевното ограничаване на българското дете не е достатъчен и доказателство за това може да се види в статията на Петър Димитров-Рудар. В тази статия той се заема да проследи образа на пионера в нашата литература, като славослови такива празноплетци като Асен Босев, Николай Зидаров, Владимир Голев и т.н., а упреква талантливи автори като Анастас Стоянов, загдето „извеждали децата си герои на улицата и ги увличали в игри, битки и приключения“. Рудар категорично припомня, че „ЦК на БКП постави изискването централен герой на детската ни литература да бъде новото дете-пионер“. Защото без този образ не могло да има нова детска литература. Малко по-нататък Рудар завива в обратна посока и заявява, че „пионерът си е дете като всички деца“, но не забравя да спомене, че живеем в период на изострена класова борба и че в борбата с реакцията участва и детската ни литература.
Но за да стане още по-ясно какво се иска от тази конференция, нека цитирам казаното от най-първа ръка партиен ръководител, а именно: „В областта на възпитанието няма ничия земя. Младият човек се възпитава или в комунистически, или в буржоазен дух“. Много ми се иска да запитам другаря първа ръка ръководител – ами ако младият човек се възпитава нито в комунистически, нито в буржоазен дух, а просто в човешки дух, който да му внуши толерантност и разбиране на всички хора? Ами ако младият човек бъде възпитан така, че да може сам да отсее брашното от триците, да може да говори със собствения си глас и да казва НЕ, когато не е съгласен, и ДА, когато приема нещата? Ами ако младият човек се научи да се бунтува срещу всякакъв вид неправди, независимо дали идват от ляво, от дясно или от средата, ако се научи да бъде горд, достоен и мислещ човек, тогава какво? Би ли казал другарят ръководител в какъв дух се бе възпитавал Христо Ботев – комунистически или буржоазен? Ами Васил Левски? Ами плеяда безспорни национални герои? Не предпочита ли той да види младите си сънародници като наследници на Христо Ботев и на неговия дух, вместо жалки гоголевски герои от Задунайската губерния? Ето че има и други алтернативи, освен цитираните две. В доклада на Николай Янков и във всички изказвания една от най-често споменаваните думи е ВЪЗПИТАНИЕ. И тук отново трябва да се пита: какво разбират въпросните оратори под ВЪЗПИТАНИЕ? Доколкото мога да съдя, най-общо това е нещо като комплексен процес на въздействие върху умовете на младежите и децата, за които се говори. Оттук нататък всички възможности са открити. Ние вече знаем добре значението на думата възпитание, идваща от устата на тоталитарен режим, знаем добре ужаса от превръщането на нормални човешки същества в роти от фанатици, мнозина от които до края на живота си не могат да си възвърнат човешкото разбиране с другите хора, знаем душевните опустошения, нанесени от расистки, религиозни, национални или класови фактори тъкмо под формата на ВЪЗПИТАНИЕ. Видели сме също разрушителното въздействие на примера на възрастните върху света на детската чувствителност. Бих запитал другаря първа ръка ръководител и другите като него – дали някога са почувствали в децата и младежите, за които говорят и се грижат, онова дълбоко огорчение от съзнанието, че младите хора у нас не са равни, че изкуствено раздухваното кастово неравенство предопределя чудесни деца да останат вън от университета, а доста квадратни привилегировани създания да получават дипломи за нищо? Дали въпросните ръководители си дават сметка, че децата притежават най-голяма чувствителност спрямо неправдата? Кой фактически разделя българските деца на свои и чужди? Защо децата на привилегированата върхушка стават главно дипломати или пък ръководят изкуството и културата? Чул ли е някой някога такова дете да стане миньор, стругар, тъкачка или просто обикновен инженер, или счетоводител, или продавач? За какви литературни образци ми говорят критиците, когато главният образец, който удря железни печати в детската мисловност, е ЖИВОТЪТ. И може би тъкмо затова партията настоява така настървено върху образа на пионера – покорното нищо непитащо дете, което безропотно върви в посоката, в която го водят, и прави всичко, което се иска от него. Струва ми се, че точната дума за означаване на това партийно мероприятие не е ВЪЗПИТАНИЕ, а ДРЕСИРАНЕ.
Цяло щастие за българските граждани е, че никой от тях не взима насериозно тези конференции. Най-малко – българските писатели. Всеки знае, че конференциите са нещо като отчитане на инициатива, при което всеки си измива публично ръцете, за да си продължи по старому. Колкото и високохудожествена да е българската детска литература, тя е твърде слаба, за да се пребори с тенденциите на живота – и лошите, и добрите, но онова, което тя благородно може да прави, както е правила, е да хвърли светлина върху пътя на детето, за да може то да се научи да се движи и само да си избира посоката.
Не е непременно важно то да стане комунист или буржоа, но е абсолютно важно то да стане човек със съзнанието за правата и задълженията, които животът му е дал.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
