0
1159

Децата на войната

Откъс от романа на румънския писател, който излезе в изд. „Парадокс“ в превод на Ванина Божикова.

Едно писмо с колкото изненадващо, толкова и вълнуващо съдържание отваря за Матей Висарион травмите от миналото. Романът на румънския писател Варужан Восганян е пътуване към себе си, в което палачите и жертвите, безразсъдството и мъдростта, загадките и изповедите, носталгията и надеждата се смесват в поредица от събития. Действието обхваща целия период на следвоенна Румъния. Тази действителна история за децата на войната изправя героите на романа пред основния човешки избор между забравата, отмъщението и прошката, като оставя всеки от тях да направи своя избор.

Варужан Восганян (1958) е един от най-изтъкнатите представители на съвременната румънска литература и вече добре познат на българските читатели с романа си „Прошепната книга“ и сборника с новели „Играта на сто листа и други разкази“. Прекарва детството и юношеството си във Фокшан. Завършва гимназия там, а след това Търговския факултет на Академията за икономически изследвания и Математическия факултет на Букурещкия университет. Председател е на Арменското дружество в Румъния и първи заместник-председател на Съюза на румънските писатели. Понастоящем е депутат, а в периода декември 2006–декември 2008 е министър на икономиката и финансите. Автор е на няколко стихосбирки и два сборника с новели. След „Прошепната книга“ – роман, преведен на повече от 20 езика и удостоен с множество награди в Румъния и по целия свят – „Децата на войната“ е вторият роман на Варужан Восганян, който излиза през 2016 г. и печели възторжените отзиви на критиката и читателите.

„Децата на войната“, Варужан Восганян, изд. „Парадокс“, 2019 г. превод от румънски Ванина Божикова

Първото писмо до баща ми

…Аз съм човек, който през живота си не е написал и едно писмо. Всичко съществуващо се намираше в прякото ми обкръжение. Исках да напиша писмо на мама, ала вестта за нейната смърт дойде, преди да съм го довършил. Носех известно време със себе си началото на това писмо, което смятах за недовършено. Скъпа мамо, пристигнах благополучно, не се притеснявай. Дадоха ми и униформа, не е нова, но по-добре така, шевовете са хлабави и могат да се разширят. Няма да повярваш, но ми намериха и кубинки, които не ми убиват. Първото нещо, което научих, беше да не питам „защо“. Нямам търпение да те видя отново и пак да танцуваме.

Струваше ми се недостатъчно, исках да добавя още нещо и едва когато нямаше на кого да го изпратя, осъзнах, че няма какво да се добави.

Може ли това писмо да започва със „Скъпи татко“? Като се замисля за другото, до мама, мисля, че тя заслужава повече от теб, затова би трябвало да започна просто с „Татко“! Може би прилича на зов, което поне в този момент би изглеждало странно. На моята възраст е неуместно да се обръщаш към баща си, сякаш търсиш подкрепа. Още повече, че за мен ти си застинал на една възраст, на която вече мога да ти бъда дядо.

Не сме равнопоставени. Между нас стои мост, който се накланя несправедливо в твоя полза. Един мъж може да няма деца, а и дори да има, може да се разграничава от тях. Едно дете обаче задължително се нуждае от баща. Фактът, че е непознат, не го прави по-малко присъстващ, напротив. С познатия баща можеш да се караш, може да те разочарова, можеш да му треснеш вратата под носа, ако ти се прище, можеш да го унижиш с презрението си. Непоз натият татко обаче е непобедим. Той е безгрешен, единствената му грешка си ти. Няма външен вид, затова може да придобие всеки вид, който си представиш. Не може да те нарани, защото е безмълвен. Дори когато го чуваш да говори, това е просто илюзия, защото чрез него говорят единствено собствените ти мисли.

Не знам как си научил за моето съществуване. Дали действително си ме искал, или е било просто случайност. Първите писма бяха лишени от спомени, писма, които можеха да бъдат изпратени от всеки родител до сина му. В офицерската школа имаше един цивилен, стар библиотекар, чиято истинска професия, която беше упражнявал ползотворно преди войната, била автор на писма. Казваше се Еноайе, което няма никакво значение, защото не той подписвал писмата, които съчинявал. Стъкмявал ги специално, за да ги продава на войниците. Всеки имал собствена история. Един обичал някаква девойка и знаел, че тя го чака. Друг обичал тайно. Старият Еноайе си имал готови писма за всяка ситуация. Трябвало само да му се изповядаш и накрая да се подпишеш. Така както само с едно напъхване на главата в изрязания кръг на фотографските пана по панаирите за миг можеш да се преобразиш в самурай или ловец на слонове. Старият библиотекар пресътворил живота в писма, нямало обстоятелство, за което вече да няма написано подходящо послание. За него всичко станало много просто, когато разбрал, че хората, попаднали в сходни ситуации, обичат да казват или да чуват едни и същи неща. Имах чувството, че и ти купуваш писмата си от стария библиотекар. Обичаш ли я?, би те попитал той, така както питал всеки войник, който му разказвал някоя история, в която ставало въпрос за момиче. Кога?, би отвърнал ти. Тогава или сега? Тогава или сега, би отбелязал той, въпросът е един и същ. Тогава беше война, би казал ти. Бях млад, обичах живота. Кога обичаш живота най-много, ако не по време на война? Жената означава живот. Може би това означава, че съм я обичал. А сега?

Сега е далеч, войната свърши. Следователно, би заключил старецът, тогава си обичал всички жени, а след това не си обичал нито една. Тогава ще сложим дете между вас, за да придобият нещата същина. И така съм се появил аз, от въображението на един библиотекар, който е искал нещата непременно да придобият смисъл, защото само така можем да се повтаряме.

Едва след като мама почина, получих писмо лично до мен. Вече не бях детето от случайно съчинените писма. Бях се превърнал в твоя син. Но ти все още не беше моят баща. Прав си. Нямаме едни и същи спомени. Първият ми спомен за теб е гладът. Хората пазят кутии или албуми със спомени. Гладът не е спомен за колекция. И няма артефакти, които да навеждат на мисълта за него. Гладът съществува единствено когато си гладен. Споменът за глада не е самият глад като усещане, а страхът от него. За онези, които са го преживели, най-важното нещо в живота е никога повече да не огладняват.

Ще кажеш, че няма човек, който от време на време да не огладнява. Само че едно е да си гладен, докато чакаш с нетърпение следващото хранене, и съвсем друго да изживяваш усещането за глад като компактно състояние. С глада не можеш да свикнеш, той е неизменно нов. Когато си гладен, не си сам. В теб живее още едно същество, което те гризе. Преследва те и няма къде да избягаш, защото е като сянката ти, не можеш да се отдалечиш от нея. Ти си негова плячка, без никакъв шанс за спасение. Няма как да се скриеш, защото звярът неизменно те открива. Дори не трябва да те търси, защото е в теб. Когато си гладен, ти самият се превръщаш в звяр, от когото бягаш.

Не знам дали смъртта има деца. Не знам някой да е говорил за смърт-дете. В замяна на това за глада със сигурност може да се каже, че притежава лика на детството. Ние, децата, родени през войната, сме по-скоро деца на глада, отколкото на майките си.

Носехме неговия образ. Главите ни бяха издължени и смалени, с прекомерно големи очи на малките личица. За разлика от плътта и костите на тялото, очите се хранят със светлина, а в онова сушаво, горещо лято на 1946-а имаше предостатъчно светлина. Ръцете ни бяха тънички и немощни, пръстите ни трепереха с прозрачните си нокти. Ребрата ни се огъваха като стоманени пружини над хлътналите стомаси. Коленете ни бяха остри, но и омекнали, краката – криви. Пристъпвахме колебливо, сякаш крачехме единствено в мрак.

Та, както казвах, бяхме по-скоро деца на глада, отколкото на майките си. Затова вървяхме накъдето ни водеше гладът, а той не ни подканяше да се приберем у дома. Събирахме се по четири-пет деца и поемахме покрай задната страна на черквата „Свети Никола“ към катедралата

„Мадона Дуду“. Ако имаше погребална служба, се промъквахме сред множеството и оставахме до края, за да ни раздадат за помен. Не получавахме почти нищо, всичко, което се даваше, и то ако имаш късмет, беше най-много шепа тиквени или слънчогледови семки. Дърветата се изпълваха с врани, които също като нас чакаха, но за тях не оставаше кой знае какво, защото ядяхме семките заедно с обелките и се купчехме да събираме изпопадалите на земята.

От „Мадона Дуду“ тръгвахме към черквата „Свети Димитър“, а оттам нагоре към пазара, който по онова време все още не се наричаше Старият Пазар. По пътя спирахме до Чешмата на Свинаря. Въпреки сушата изворът не беше пресъхнал, пълнехме коремите си с вода. Измамна наслада, защото, макар да изпълвахме стомасите си до пръсване, усещането за глад не изчезваше. Гладът не можеше да бъде удавен, напротив, плуваше като видра, а после забиваше още по-дълбоко острите си зъби. Освен това се ширеше отвъд корема, усещахме го в гърдите, по раменете, по страните си. А най-гладни бяха пръстите и устните ни. Селяните от околностите на Крайова, които караха стока на пазара, бяха все по-малко и продаваха неща, които не оставяха след себе си обелки или кори: дини, черна ряпа, червено цвекло или целина. Измежду кореноплодните, които, ако не са сварени или изпържени, като цяло са кисели или люти, най-търсени бяха картофите. Ние, малчуганите, трябваше да сме още по-ловки, защото иначе големите ни измъкваха грудките, които намирахме под сергиите, между зарязаните да гният чували или в оборите, където от време на време караха за продан мършави животни. Тогава се задействаха пръстите, устните, зъбите. Лапахме скришом, със забити в гърдите брадички, без да ни е грижа за коричката от пръст или за меките изгнили обелки на картофите, стръковете праз или тиквите. Събирахме се в банди, които се биеха помежду си. Големите се млатеха с юмруци, ние, дребосъците, мятахме каквото ни попадне под ръка. А оръжия имахме в изобилие, защото след войната на всяка крачка се намираха камъни, парчета тухла и мазилка.

Не винаги печелехме. Изгубилите събираха шапките и шаловете си от земята, ако победителите не ги бяха взели като трофеи, и влачеха кубинките си, често наследени от по-големите братя – моите бяха от едно по-голямо съседско момче, – като минаваха през целия град до гарата. Който не е виждал крайовската гара през зимата между 1946-а и 1947-а, не знае какво означава глад.

Единствено ние и птиците дръзвахме да се доближим, след като някой влак успееше да потегли, понесъл със себе си тела, висящи по стъпалата или вагоните. Междувременно с ококорени очи наблюдавахме от някой ъгъл подивелите хора, които се блъскаха по пероните. Пристигащите влакове бяха пълни с войници. Говореше се, че машинистите са получили заповед да ги закарват до разпределителната гара и там да сменят локомотивите, за да ги върнат обратно към Молдова, без да им позволяват да слизат. Щом влакът с пуфтене забавеше скорост на входа на гарата, хората започваха да скачат от вагоните през вратите и прозорците и да куцукат между релсите. Но всички се радваха, че са се измъкнали от войниците, които разкриваха онези, които не бяха от Олтения или не можеха да докажат с каква цел са дошли, и с прикладите на пушките ги изтласкваха обратно във вагоните. Заповедта беше да се спре преселението на молдовците, прииждащи да търсят храна в една също толкова изтерзана Олтения, за която обаче замъглените от глад умове измисляха какви ли не легенди.

Нас не ни изкушаваха пристигащите влакове. Те само сгъстяваха мъглата на глада с дишането на идващите отдалеч в търсене на брашно и царевичен грис, с навити на руло чували, като ремъци, препасани пред гърдите. Понякога войниците се засрамваха, когато виждаха в края на перона бегълци от вагоните, облечени с износените шинели на завърналите се от фронта, сред които от време на време потропваше с патерици някой инвалид от войната. Най-често обаче под строгите наставления на сержантите те се опитваха да ги съберат, но безуспешно, защото никой до този момент не е успял да изнамери оръжие, с което да се бори срещу глада и да го победи по друг начин, освен като го уталожи.

Нас ни изкушаваха заминаващите влакове. Наблюдавахме нетърпеливо блъсканицата около вратите на вагоните и се надявахме да видим как някой чувал се къса под напора на тези преследвани същества, за които вагоните бяха спасителен бряг. В началото войниците се опитваха да възпрепятстват качването на онези, които носеха чували на гръб. Впоследствие обаче се отказаха, особено откакто започна да се говори, че оставащите на перона палят огромни огньове на релсите, така че машинистите да ги видят отдалеч и да бъдат принудени да спрат насред полето. След като влаковете потеглеха, отнасящи със себе си гроздовете сгърчени тела, ние се спускахме и започвахме да търсим между релсите, ние и птиците. Ние също приличахме на птици, с изтънели фаланги и черни хищни нокти. Птиците кръжаха на ята над облаците от брашно и царевичен грис, ние търсехме най-вече картофи и царевични зърна. Всеки за себе си, никаква подялба, това беше непоклатимото правило на глада.

Вечер, когато се прибирах капнал у дома, мама не ме питаше откъде идвам. Избърсваше лицето и ръцете ми с мокър парцал, за да не хаби прекалено много вода, а после ме канеше на масата. Всеки си имаше собствен стол. Ние нямахме загинали във войните, а за теб не говорехме никога. Може би по онова време мама си е мислела, че в крайна сметка е същото.

Всяка вечер ядяхме чорба от треволяци, в която плуваха две-три късчета жълтеникава сланина. Мама поръсваше отгоре няколко кръгчета кромид, запечен на котлона, казваше, че лукът придава вкус на месо. А до чинията няколко парчета качамак, който приготвяше веднъж седмично. Ние все пак имахме късмет, че баба от Романац ни носеше по малко зеленчуци. Те също нямаха брашно, предаваха цялата пшеница и царевица от страх, че ще ги сполети участта на други, които криели от зърното си и преди да ги пратят в затвора, с дулото на пушката в ребрата ги изправяли в центъра на града, където ги държали цял ден, за да видят хората заради кого гладуват. След това, когато гладът сметнеше, че толкова стига на едно дете, най-сетне го приспивах в обятията си. А една вечер, когато със затворени капаци на прозорците мама изпече пшеничен хляб, разбрах, че е дошла Коледа.

Толкова гладувах в онези години, че забравих да изкарам детските болести. Може би по свой начин гладът е обичал нас, децата, които споделяха плодовете на земята с небесните обитатели. За мен трябва да знаеш, че никога не съм боледувал и не съм прихващал чужди болести. По време на чума щях да съм особено подходящ да събирам мъртъвците и да паля белязаните от заразата къщи.

Когато дойде време да тръгна на училище, гладът беше започнал да се изморява. Във влаковете пътниците отново си купуваха билети и не се налагаше войниците да пазят хората едни от други. По пазара и улиците отново се появиха глутници кучета, които дояждаха остатъците от предния ден. Погребенията завършваха подобаващо, с лъжица жито, което получавахме в шепа. Войната беше свършила преди няколко години, никой вече не умираше от шрапнел и щик, хората отново издъхваха в домовете си.

Това, че помежду си не говорехме за Бенямин, по-малкия брат на мама, починал от туберкулоза, ни накара да го забравим. Но и защото е бил добро дете, починало кротко и бързо, за да не кара близките си да страдат.

В замяна на това фактът, че не говорехме за теб, не ни помагаше с нищо. Ти не беше като Бенямин. Ако беше великодушен като него, просто щеше да умреш или да изчезнеш. Ала ти си егоист, заинатил се да оцелее през войната и да ни уведоми за това. Първоначално си се възползвал от другите, за да прогониш страха си от смъртта. Явно не си успял, смъртта има различен цвят за всекиго. Ти на всяка цена държеше да ни напомняш за съществуването си, без да се замисляш какво означава това. И не ми казвай, че си го правил, защото ти е било мъчно за нас или защото внезапно си обикнал сина си. Няма по-често използвано и по-измамно оправдание за егоизма от любовта.

Мисля, че не си знаел почти нищо за нас, защото ако имаше и най-малката представа какво се случва в Румъния, нямаше да изпратиш първото писмо. Аз не съществувах за теб, а уханието на мамините коси и топлите ѝ обятия бяха нещо като талисман, който можеше да се изгуби заедно с войника, погребан в руските степи. Това беше единственият път, когато Бенямин се завърна още веднъж в живота ни. Ти попита за Бенямин и аз сега ти отговарям, че Бенямин е умрял вместо теб. Толкова е бил добър, че го е направил вместо теб.

Мама започна работа в ремонтните депа на Железниците в покрайнините на града. Излизаше рано сутрин и се връщаше късно вечер с миришещи на смазка ръце и коса. Беше млада, но вече бе придобила запуснатия вид и вялата походка на преждевременно състарена жена. Единствено в неделя, и то съвсем рядко, се разхождахме до Жиу. Тогава си обличаше вталени рокли и пускаше косите си, спомен за някогашната красавица. Единствено гласът ѝ беше останал все така пленителен, мисля си колко ли щеше да бъде прекрасно детството ми, ако можех да заспивам, докато тя ми чете приказки.

У нас не идваше никой с изключение на баба, която ни носеше по нещо за ядене. Но никога вечер и най-вече никога с блъскане по вратата. Когато това се случи, мама ми направи знак да се скрия и открехна вратата. Която обаче се трясна в стената, ударена с ритник. Чух как мама се строполява с вик на един стол, а после нечий глас изръмжа нещо, на което нейният красив глас отвърна сподавено в знак на съгласие. После настана тишина.

Чаках я часове наред. Дори не вдигнах падналия стол и не затворих вратата след нея. Заинатих се да я изчакам, докато се върне, но заспах с глава на масата. Така ме свари на сутринта, когато се върна с насинени очи. Сложи ме в леглото и заспа, притиснала ме в обятията си. Когато се събудих, не се осмелих да помръдна, докато тя не престана да хлипа тихо, за да не я чуя. Върхът е, че след като я бяха разпитвали цяла нощ, ѝ бяха връчили и писмото, за да не забравя какво не ѝ е позволено да прави и какво може да ѝ се случи, ако… Можеш да си представиш, че първото нещо, което стори, беше да го скрие, без да знае, че от едно дете не може да се скрие нищо, всяко дете играе на криеница по-добре от родителите си. Първоначално не разбрах почти нищо, но след като го препрочетох, осъзнах, че моето раждане е било грешка, която, макар оттогава да са изминали почти седемдесет години, нямам кураж да поправя.

Подобна случка нямаше как да остане скрита, особено в онези времена. Мама цял живот работи на дървения си тезгях, където лъскаше и смазваше резервни части. Никой никога не ѝ протегна ръка за помощ, а и тя искаше единствено да бъде оставена на мира. Само че на мястото на туберкулозата на Бенямин, който беше изчезнал заедно с изгорените си дрехи и завивки, в онази нощ се появи нейният диабет. Болест, която принадлежи не на бедността, а на страха.

Аз растях неудържимо. Бях най-високият в класа и все още не възмъжал, защото косата ми беше съвсем светла, преди да стане руса и копринено мека. А очите не промениха характерния за всяко новородено син цвят, само станаха искрящо стъклисти като на котка. Може би твоят страх от смъртта е бил толкова силен, че за всеки случай съдбата е решила да те съхрани, като е създала съвършено твое копие. Не съм взел нищо от мургавината и къдравите коси на олтенския род на майка ми.

Бродех по улиците до вечерта, когато мама се връщаше с дажбата хляб, раздаван с купони. Двамата имахме право на по четвърт черен хляб. В събота носеше голям кръгъл хляб, за два дни. Обикаляхме го, без да знаем от коя страна да го отчупим. Беше с клисава среда и ронлива кора. Ако изсъхнеше, което се случваше доста рядко, скърцаше като пясък между зъбите. Но все пак беше хляб. След като го подържиш известно време върху езика и го прехвърлиш няколко пъти из устата, вече няма значение. В детството ми залезът придобиваше формата на този къшей черен хляб, който трябваше да разпределям между две вечéри…