Представи се с няколко думи – какво си завършил, колко учителски стаж натрупа, какъв предмет преподаваш, имаш ли твои лични откривателства в процеса на преподаването? Имаше ли в началото „сценична треска” пред учениците? Как се бориш с рутината?

Магистър съм по право и по философия, в този ред. Доста различни специалности, само университетът е общ – СУ „Св. Климент Охридски“. Право завърших, понеже на 18 все още мислех какво трябва да уча, а когато години по-късно се замислих какво всъщност искам да уча, избрах философия. Не че съжалявам за първата си специалност, тя ми позволи да срещна чудесни хора – преподаватели, а и колеги, които иначе не бих познавал.

Преподавам философия в гимназия, мисля осма година вече. В известен смисъл това е леко смущаващо, понеже водещо за мен винаги е било да не пускам корени на нито една работа. Знае се, че времето и стажът са предимство, понеже водят до по-добри кариерни възможности, но не за всеки това е от значение. Усещането да си отказвал през годините далеч по-доходоносни и „авторитетни“ позиции, за да правиш това, в което се чувстваш най-полезен, е безценно. А кой знае, вероятно има известно тщеславие в това да се откажеш от неща, към които почти всички се стремят, за да започнеш нещо съвсем друго, което е сравнително подценявано от мнозина, дано моят случай не е такъв. Предварителната ми нагласа още като съвсем млад беше, че на нито една работа не трябва да се застоявам повече от 10 години. След това е добре да се започне нещо напълно различно, където отново да си „чирак“ и да се учиш отначало. Работата като учител обаче все още ме вълнува и имам огромна дилема дали да спазя това правило за десетте години максимум.

Рутината е нещо потискащо, ако човек допусне тя да го превземе. Всеки един от нас с годините „дебелее“ в мислите си, опитва се да огражда все повече себе си, от което натежава в коловозите на собствената си статичност и праволинейност. Превръща се в тромава свръхчерна дупка, втренчена в себе си, губи пъргавината си, любопитството си към новото, различното. Работата за мен е все още тичане по непозната пътека. Усетя ли, че това се променя, започнат ли да ми тежат знаците по пътя и започна ли да губя настроението си за работа, бих си тръгнал веднага.

Сценичната треска е, мисля, нещо нормално, каквото и да започваме. Ако тя липсва, значи трябва бързо да се махнем от сцената, понеже няма какво да ѝ дадем, тъй като не сме осъзнали отговорността да сме на нея. 

Преди няколко дни отмина абитуриентският бал на учениците от твоя клас. Ти беше специално поканен на бала, което, както съм чувал от твои колеги, е своеобразна атестация за уменията на учителя и респекта към него. Как ти се стори балът и твоите ученици сред него, изненадаха ли те с нещо? Наистина ли апокалиптичните кадри на лукс, чалга и освободени нрави по телевизиите са доминантата на празника?  

Не, не бях класен ръководител на завършващите ни ученици, но въпреки това ме поканиха. Дали учениците като цяло имат уважение към мен – това само те биха могли да кажат. Моето мнение е, че ако самоцелно търсиш уважение и почести, не ти е мястото в училище. По-скоро това е място, на което да се смириш, да си готов да не си център на внимание, да се научиш и на търпение. Сещам се с усмивка за думите на Ботев: „… учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк“. В училищата няма светкавични фанфари, резултатите от твоята работа не се виждат веднага, а най-често след много години, десетки дори. Може и никога да не ги видиш. Да, възможно е да правиш добри неща или поне да се опитваш, но винаги  хвърляш направеното по водата и бързо го губиш от погледа си, не го стискаш за себе си и не знаеш ще го срещнеш ли някога. Ако не си готов за това, по-добре се насочи към други професии – прави прически, лекувай зъби, готви ястия и изобщо при повечето професии е така – виждаш бързо резултата от труда си и така трябва да бъде… Просто учителската професия е различна и изисква друга нагласа. Макар че благодарност в очите на учениците се вижда достатъчно често, а понякога и директно ти благодарят, особено когато вече са завършили и знаят, че ще звучат максимално добросъвестно.

Можеш да смяташ, че много си учил и че много знаеш, но една такава работа е добър повод да провериш себе си – ако не съумееш да стигнеш до сърцата и умовете на учениците, то значи знанията ти са безполезни, а вероятно и кулата, която сам си си построил, е фалшива. Няма да те слушат. Претрупани са от информация, поднесена студено в свят на високи технологии (не че имам нещо против технологиите сами по себе си). Нуждаят се от повече сърце, от отношение. Те искат да стигнеш до тях, да се осмелиш да надникнеш и да бъдеш заинтригуван от техния свят – ако усетят, че го правиш и най-вече че ги разбираш, вместо само да им размахваш пръст, тогава ще им стане интересно, ще бъдат заинтригувани що за човек си. След това ще бъдат изкушени да надникнат в твоята наука, която си влязъл да им преподаваш. Не твърдя, че с всички ученици това винаги е възможно в максимална степен, въпросът е да се случва с все повече. Имам име на човек, който спазва дистанция с учениците, но да си заинтригуван от техния свят не е еднозначно с това през междучасията да си на групичка с тях, за да си говорите. Двете неща не вървят задължително заедно. Ако имаш позитивно отношение към тях, те биха го усетили дори само през учебната работа. Междучасията работя нещо, не излизам навън.

И още нещо. Децата попиват примера, а не съветите ни. От съвети им е писнало. А ние продължаваме ли, продължаваме със съветите, които някога често сами не сме спазвали. Освен това са изключително интуитивни и бързо разбират дали някой ги лъже. Който подцени това, ще сбърка.

Балът не ме изненада. По въпроса за чалгата най-лесният отговор е, че младите хора слушат онова, което се е слушало в домовете им и изобщо покрай тях. Няма как лесно да им хрумне да слушат класическа музика например, ако няма къде да я чуят и ако не са водени на концерти. Това обяснение, макар и логично, носи в себе си и претенция за елитарност и прехвърляне на вината само върху някой друг. А аз смятам, че макар семейството да е с основна роля за формирането на едно дете, то заслуга има и цялото общество, колкото и да е трудно да го признаем пред себе си. Отговорност за това какви са децата ни носим всички ние. Факт е, че чалгата е не просто музика, а и манталитет, който се е просмукал трайно в нашето общество. Някои от младите хора действително предпочитат тази музика, но много други гледат на това само като на провокация към околния свят при определени поводи. Това е част от техния отговор срещу предразсъдъците ни за много други неща, срещу анахроничните ни схеми на мислене, които сме превърнали в наши убежища заради страха ни да излезем извън все по-дебелите си черупки, докато надничаме през все по-малките прозорчета с напредването на годините ни.

Вероятно ще изненадам мнозина, но доколкото имам наблюдения върху учениците – а наблюдения имам доста – чалгата не стои особено високо в собствените музикални предпочитания на повечето млади хора, не я слушат масово в свободното си време, а немалка част – изобщо не биха си я пуснали. Тя става актуална именно по време на подобни събития. Малко парадоксално, но актуалността на чалгата на абитуриентските балове се оказва крепена до голяма степен и от претенциозната възмутеност на публиката, част от която сме ние, по-възрастните.  Колкото по-възмутени сме от нещо, толкова те ще настояват на него, дори и да не им харесва. Когато бях по-млад, неведнъж съм участвал в изпълнението на класически произведения на Моцарт, Бах, Берлиоз и др. в зала „България“ и на доста други сцени по света и у нас, а най-често през годините съм слушал рок музика. Но това, че чалгата изобщо не е част от музикалните ми предпочитания не значи, че бих произнесъл тежка присъда спрямо онези, които се подрусват ритмично пред камерите по време на баловете си. Всеки има собствения си път, собствените си премеждия и кой съм аз да го съдя. Освен това в новините, както и в социалните мрежи, акцентите са най-често именно върху подобни подрусващи се абитуриенти. Онези, които не провокират с разюздани изпълнения, не са никак малко, но просто тях почти никой не ги снима и не ги споделя в мрежите, тъй като на техен гръб няма как да блеснем сами в собствените си очи.

Направи паралел с твоя абитуриентски бал навремето – огромна ли е ножицата между тогава и сега?

Не мисля, че има някаква кой знае каква огромна ножица. Да, на моя бал музиката беше различна, звучаха предимно поп изпълнителни, но вече взех отношение по този въпрос. 

Най-важното на един абитуриентски бал са младите хора. Те са все така прекрасни в съмненията си, в неувереността си, в огромния потенциал, който носят у себе си и за който често сами не си дават сметка. Да, технически светът е много различен, но в най-съкровените си чувства сме си все същите хора – в страховете си, в начина, по който обичаме, в пеперудите в стомаха ни, когато се вълнуваме… Младите не са по-лоши от нас, макар мнозина да са изкушени от една подобна теза. Онзи, който само ги критикува, е човек остарял, без да си дава сметка за това, понеже типично за старостта е да се опитваш да оценяваш сегашното с остарелите критерии на миналото. Няма как сметката да излезе, младият човек не може насила да се свива в нашите протрити от възрастта ни представи и схващания. Няма как да оценим техните способности по критериите ни от миналото. Затова и хилядолетия назад да се върнем, все четем как старите са разочаровани от безумието на младите. Това е безкрайна заблуда. Случвало се е да попитам най-големите ни ученици какво мислят за по-малките от долните випуски, с които ги делят примерно 3–4 г. Отговорът винаги е един и същ: „Господине, тия поколения след нас са много пропаднали, ние сме последните нормални“. Спомням си, че същото съм го чувал някога и от моите съученици за по-малките. Да се чуди човек как сме излезли изобщо от пещерите след като всяко следващо поколение е било все по-пропаднало от предходното.

Приключва втора тежка година за учителите и учениците. Няма да говорим за пандемията, а само за това как тя се отрази върху учебния процес. Чувал съм, че он лайн обучението, в което трябваше да влезете и учители, и ученици с летящ старт, натоварва твърде много преподавателя, защото на практика заема цялото му време. Ти лично как свикна с предизвикателството, отне ли ти много време за адаптация? Ще носят ли по твое мнение сегашните випуски след време етикета „пандемични” поколения, колкото и да не ни се иска това да е така?

Да, така е, никога не съм бил толкова претоварен в живота си, външен човек трудно може да го разбере, но трудно беше за много хора, а и винаги съм следвал това, че човек не трябва да се оплаква от работата си. Ако смята, че не е за него, нека просто да я смени без излишен шум и да отиде там, където му харесва и където качествата му ще бъдат оценени достойно. Учениците често ми се чудят как е възможно да твърдя, че харесвам тази работа, която по думите им никога не биха работили, понеже сами определят собственото си поколение като ужасно невъзпитано и неблагодарно. Продължавам да им казвам, че много харесвам работата си, че е страхотно предизвикателство да работим заедно и че имам още много какво да науча от тях. Ако в един момент спра да мисля по този начин, просто ще ти тръгна.

Всяка трудност също може да има добри страни, аз поне все се опитвам да търся такива. Надявам се, че случилото се няма да е дамга, която да тегне необратимо върху учениците по пътя на тяхното личностно израстване.  Струва ми се обаче, че учениците вече не ровят в телефоните си с такова настървение, както преди – сякаш сега в по-голяма степен оцениха света и в частност училището като социално преживяване.

Ти преподаваш теория в условията на един свят, който все повече цени единствено свирепата практика без излишен морален „баласт”. А школската среда неминуемо е потопена в него. И все пак – имаш ли своите основания за оптимизъм? Защото – така ми се струва – не можеш да практикуваш твоята професия с горчива пораженческа усмивка и свалени знамена? 

Разбира се, че има поводи за оптимизъм – те са навсякъде, въпросът е ние готови ли сме да ги видим. Смятам, че младите ни хора са чудесни, вече споделих по-горе размислите си по тази тема. И не, не си затварям очите пред многото проблеми, работата ми изобилства с тях, мога да започна да ги изброявам, но трябва първо да се наредя на опашката от желаещи да се оплакват, понеже е много дълга. Ако се фокусираш само върху проблемите, те порастват пред очите ти като планини и те сковават, пречат ти да видиш каквото и да е друго. Вечното недоволство те изтощава, ставаш безполезен за себе си и за останалите. Стана въпрос вече, че младите живеят в различен свят и няма как максимално точно да оценим техните способности с критериите ни от миналото. Днес знанията все повече се заместват от овладяването на компетентности и развитието на способности. Някога учехме суха теория от един учебник, който учителите гордо разнасяха със себе си, а сега учебникът е безкраен и се нарича интернет (начело с учебниците, по които учим, разбира се) – теорията е важна, но не по-малко важно е да се научат да боравят с цялата тази информация, да я осмислят критически, да отсяват фалшивото, да не губят чувствителността си в свят, предлагащ забавления зад всеки ъгъл. Изкушенията на всяка крачка и злоупотребата с тях биха могли да потиснат духовното и съграждащото във всеки човек, да притъпят сетивата му, да отклонят вниманието му от наистина важното, да прекършат любопитството му – не онова клюкарското, а любопитството, което те кара всеки ден с вълнение да откриваш малките тайни на света, понеже те са навсякъде и във всичко. Изгубиш ли сетивността си към заобикалящия те свят, това значи да изгубиш едно от най-важните неща – чувствителността си към чудото на света, отслабва и емпатията.

Учениците са много по-грамотни, отколкото по мое време, но знам, че това не е популярна теза. Сега всички четат и то много повече през най-различни устройства, имат автоматични редактори при писане, а не чакат да им върнеш класната работа два пъти в годината, за да видят евентуално кое е подчертано с червено. Да, въпросът е какво четат, но наша грижа е да им даваме добри примери в това отношение, но все пак четат, а някога, преди интернет, имаше немалко хора, които съвсем нищо не четяха, понеже книги изобщо не отваряха. Все по-често виждам ученици с книги подръка или оставени под чиновете за през междучасието, художествена литература, най-често от съвременни автори. Мит е, че младите хора не четат книги. Някога ние също четяхме, някои четяхме наистина много, но нямахме и толкова други изкушения като днешните, докато сега те намират време и за книги, макар да са заливани по всевъзможни начини от гигантски информационен поток.

А книгите са важни, именно те пробуждат въображението, което според Айщайн е по-важно от знанието, често повтарям тези негови думи. За да го има въображението обаче, изискват се редовни усилия да тренираме ума си и да го поддържаме активен. Ако правим физически упражнения, то обикновено е с цел не да ходим на състезание, а да поддържаме тялото си в добра форма, за да ни служи добре и занапред. С умственото напрежение нещата са аналогични. Някой ден ще очакваме да бъдем добри автори, дизайнери, преводачи и т.н., но това ще е възможно само ако сме полагали усилия, макар и за неща, които след време ще сме забравили. Мозъкът ни обаче ще се е развивал благодарение на тази активност и положеното усилие няма да бъде заличено. Почивката не ни развива, а ленивостта, инертността са капаците, с които залостваме най-съкровеното у себе си, което копнее да бъде проявено.

С теб имаме обща страст – книгите. Може би тук е мястото да ти благодаря, че ми отвори очите за автор като Джон Уилямс с неговия „Стоунър”, но особено с „Бъчърс Кросинг”, предтечата на романа „Кървав меридиан” на Кормак Маккарти, който си остана сред големите ми фаворити за вечни времена. Успяваш ли да опазиш твоето ъгълче за четене в бурлашкия бит на всекидневието? Какво четеш сега? Споделяш ли това лекарство и с учениците си? Намираш ли отклик?

За много повече препоръчани автори аз трябва да Ви благодаря, включително и за това, че сте написали собствените си книги, които и до днес считам за едни от най-вълнуващите ми открития в съвременната ни литература. Удоволствието от една хубава книга продължава, когато си я споделил с друг човек и предвкусваш удоволствието от срещата му с героите.

Ако някой каже, че няма време за четене, особено ако това продължава достатъчно дълго време, сигурно е, че не е искрен. Човек намира време за всичко, което му е наистина важно. Тази седмица последно прочетох книгата  „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“, изд. Фондация „Комунитас“. Усещането беше като в онези единични ситуации в живота ни, при които вълнението сякаш излиза извън собствените ни предели. Това е равносилно на сладостната загуба на твърдата ни иначе човешка граничност, зидовете на която с годините удебеляваме все повече, като все по-трудно съумяваме да надникнем през тях. Книгата е сред онези в живота ми, които четох с някакво бих казал настървение и малко преди финала нарочно направих пауза от ден-два – за да позволя на усещането по-дълго да ме владее, да знам, че има и още, да удължа мига на очакването от неколцината останали страници. Имах привилегията да срещна проф. Бояджиев като мой преподавател по философия преди години, беше и мой ръководител при писането на магистърската ми теза, наслаждавам се на привилегията да чета негови книги и сега. Да е жив и здрав!

Понякога ученици ме питат за мои любими книги. Лесно е да им се препоръчат добри книги, понеже почти нищо не са чели от утвърдените през годините автори, които четящите хора от моето поколение добре познават. За сметка на това понякога четат книги от съвременни автори, за които аз не съм чувал и използвам случая да ги питам, много често е някаква съвсем нова преводна юношеска литература, интересно ми е да разбера какво им харесва.

Как ти се стори тазгодишното честване на 24 май? Ти самият как отбеляза празника?

Не бих искал да оценявам усилията на други хора, а и имаше толкова много инициативи, че едва ли някой би могъл да обхване всички – добри идеи не липсват тук или там. С годините все по-малко се вглеждам в самото честване на различните празници, включително и моите лични. Опитвам се да съм по-внимателен и настойчив към обикновените, анонимни дни, в които няма честитки по график, тях се опитвам да изпълня с повече съдържание. Тогава, когато големите празници са минали, прожекторите вече са угаснали, микрофоните са изключени, цветята пред паметниците са увехнали, а витиеватите речи са хвърлени в кошчето. Знае се, че човек е най-истински не на голямата и осветена сцена, а тогава, когато смята, че никой не го гледа. Кандидати за главната роля по време на празници има много и това е хубаво, немалко сред тях предлагат чудесни инициативи, произнасят мъдри слова. За да не бъда разбран погрешно, нека кажа, че 24-и май за мен е един от най-светлите възможни празници изобщо, понеже без слово нищо не сме. Просто истински се вълнувам от повода за този празник през цялата година и смятам, че чествам празника с всяка една прочетена книга през годината, както и с онези, за които съм станал причина някой друг да прочете.