
„Родина не означава сигурност“, твърди авторката на романа „Руснакът е човек, който обича брези“. Разговор с Олга Грязнова за свободата, властта на езика и чеховското безсилие.
Маша, героинята на Олга Грязнова, от романа „Руснакът е човек, който обича брези“ (изд. Black Flamingo, превод от немски Жанина Драгостинова) е от съвременните млади европейци, първо поколение деца на глобализацията. Като самата авторка, тя е еврейка, родена в Азербайджан, която емигрира с родителите си в Германия. Живее едновременно в много езици, състояние, което я лишава от усещането за роден език. Готви се за кариера в структурите на ООН, пътува през границите, приятелите й са също деца на мигранти, белязани от усещането, че са „други“. И въпреки че на пръв поглед е достатъчно независима, Маша е психически уязвима, чувства се изоставена, търси своята представа за сигурност.
Олга Грязнова е родена през 1984 г. в Баку. Когато е на 11 години, семейството й емигрира в Германия като част от контингента еврейски бежанци от държавите в бившия СССР. Олга учи в Литературния институт в Лайпциг, след това история и теория на танца в Берлин. „Руснакът е човек, който обича брези“е дебютният й роман, който бързо става бестселър в Германия. Отличен е с две литературни награди – „Клаус-Михаел Кюне“ и „Анна Зегерс“. Интервюто с младата авторка е от сайта www.aviva-berlin.de.
Заглавието на романа ти – „Руснакът е човек, който обича брези“, е много поетично, но в същото време крие ирония и сочи към една от основните теми в книгата: поставянето на етикети на хората. Героинята Маша, както и останалите персонажи, които са представители на мултикултурното общество, непрекъснато директно или по друг перфиден начин биват белязани с подобни етикети. Маша реагира гневно, а понякога и с насилие. Доколко е необходимо в реалността човек да се съпротивлява на това? Каква е ролята на иронията в случая?
Иронията е стратегия на отбраната. В зависимост от това дали отбраната изобщо може да е ефективна. От собствен опит знам, че границата се появява, когато бъде достигната степен на пълно изтощение. Тогава човек се отказва да се бори. Разбира се, има значение конкретният случай. Ако става дума за директно насилие, когато например някой е нападан за това, че има различен цвят на кожата, на него не му остава нищо друго, освен да се защитава, дори и с насилие. Тогава иронията е безсилна. Иронията въздейства само на определено интелектуално ниво, което в повечето случаи не е налице, когато става дума за расистки нападки. За първи път забелязах това, когато бях седми клас. Имах приятелка пакистанка, която ходеше облечена в традиционно пакистанско облекло. Това се случваше в малко градче някъде в Хесен. Имаше огромна разлика между моя външен вид, всъщност аз изобщо не се отличах от масата, и нейния, който привличаше вниманието на всички. Винаги, щом тя влезеше в стаята, се създаваше някакво напрежение.
Това означава ли, че екзотичността вече ти приписва и друг статус?
Да, и това не бива да се допуска. Човек се превръща в екран, на който веднага излизат интимни подробности, които се виждат, без зрителите са специално поканени на „прожекцията“. Например по време на парти някой да спомене къде е родена баба му или как е преживяла Холокоста и така екзотичното въвежда в сфера, която е много лична и която не би трябвало да е определяща за взаимоотношенията с останалите. Но те се влияят.
Един английски психоаналитик казва: „Родината е мястото, откъдето се изнасяме, където започваме …, но не и където оставаме“. Твоята Маша може да живее навсякъде, но няма родина. Любопитното е, че за нея понятия като „родина“ или „идентичност“ не означават нищо. Но въпреки това тя се стреми към сигурност. Как би описала това желание, без да употребиш думата „родина“?
Родина не означава сигурност. Интересува ме въпросът как днес са организирани нашите общества, дали винаги можем да тръгнем от тази изходна точка, че имаме национални държави? От почти петдесет години Германия твърди, че е държава, която приема мигранти, но въпреки това настоява, че е национална държава. Има хора, които получават правото на имиграция, но не стават част от държавата, а освен това и държавните институции ги третират като непринадлежащи. Оттук тръгва и дискусията за интеграцията, в която се казва, че едни хора са по-добри от други и трябва да обяснят на „варварите“ как се живее. Но ние не сме и не можем да станем еднакви. Това, което бих искала да получа от държавата или родината, както искате го наречете, са ясно дефинирани основания за достъп до гражданство. В същото време намирам, че е много добре това, че съществуват твърди обществени норми, например концепцията за правова държава или демокрацията. Бих предпочела обаче всичко това да ми бъде осигурено и гарантирано, независимо от произхода или образователния ценз, независимо от социалната или културна принадлежност, което би означавало на практика да се появи постнационална държава. За мен това е много по-интересно от фолклорната загриженост за родното.
Героите ти живеят „навсякъде“, те действително съществуват в това постнационално състояние. Това е глобализация в действие. Ако използваме категориите на икономиката „печалба“ и „загуба“, как би оценила този вид глобализация?
Според мен има само печалба. И тя се нарича свобода. Загуба? Загубата на език и родина обикновено се представят като нещо трагично. Не съм сигурна дали е точно така. Продължавам да се питам, да търся отговора. Разбира се, има култури, в които се чувствам по-добре, отколкото в други, но забелязвам, че това е свързано повече с определени структури, които инстинктивно търся, а не толкова с държавата.
Кои са тези структури?
Всичко възможно във всекидневния живот. Барове или пък това, че мога да разчитам на градския транспорт и мога късно вечер да се прибера сама у дома и въпреки че съм жена, никой няма да ми посегне, т.е. структури, които ми гарантират свободата. Или пък това, че никой няма да ми задава въпроси кога ще се омъжа и кога ще родя деца. В Кавказ или Палестина например жена на 27 години отдавна е с изтекъл срок на годност.
Маша е в средата на двайсетте си години, еврейка, но не е религиозна, родена в Баку. Тя е будна, амбициозна, провокативна, но в същото време нежна, самотна, гневна и тъжна. Завършва образованието си на преводач с отличие. Темата за превода е една от най-интересните в книгата. На сюжетно ниво заниманието с превод е причина Маша да може да живее навсякъде по света. Има ли друго значение?
Маша живее с травма от детството си. Тя е изживяла времето на разпада на СССР, когато всичко се е разместило… В живот на тотална несигурност устният превод за Маша е нещо, което тя може да контролира. Тя има абсолютната власт над това какво се казва, как се казва и как то стига до слушателя. В същото време тя не е задължена да намери своето конкретно място в този процес. За разлика от литературния превод, където преводачът дава нещо и от себе си, Маша може да остане встрани, да не участва, а само да наблюдава. При устния превод преводачът само за секунди разбира дали се е справил, или не и в същото време има възможност да опознае хората, за които превежда.
В романа поредица от исторически събития изиграват важна роля в живота на героинята – междуособиците в Нагорни Карабах в края на 80-те и началото на 90-те години, откъдето идва и травмата на Маша; после тя се сблъсква със сложния конфликт в Близкия Изток. Към това се прибавят и преживелиците й в Службата за чужденците в Германия, където за първи път разбира каква сила притежава езикът. Споделяш ли това нейно откритие?
Да, напълно. Езикът е власт. Това може съвсем ясно да се види при английския. Когато говориш добър английски, дори и тук, в Германия, се сдобиваш с друг социален статус, хората те приемат по-добре. Затова пък говоренето на турски или арабски не ти носи никакви предимства.
В края на книгата Маша преживява нещо като провал, тя вече не може сама да си помогне и моли за помощ бившия си приятел. Една критичка интерпретира тази сцена като „завръщане към структурите от времето преди еманципацията“.
Целта ми е да покажа, че няма нищо, което да е норма. Животът предлага различни възможности за разгръщане на приятелството и за постигане на близост.
Но все пак героинята преживява провал. Как ще го обясниш?
Маша се проваля заради травмата, която носи в себе си. Освен това, където и да отиде, се сблъсква с едни и същи структури, независимо дали става дума за Кавказ, или за Палестина. Познанието, че на тези места убиват човек, без да им мигне окото, само защото той е „друг“. Няма значение дали става дума за евреи, палестинци, християни или мюсюлмани. Всички подхождат по един и същ начин към другия. Тази тема ме занимава много – как хората набързо определят някого като различен или чужд и от това със страшна скорост се развиват съответните обществени последици. Все още не мога да проумея защо става така, затова продължавам да се занимавам с въпроса.
В началото на книгата си поставила цитат от „Три сестри“ на Чехов. Героинята ти се казва като втората сестра. За героите на Чехов времето е спряло и животът винаги се отлага за по-късно, а това е свързано с някакъв утопичен копнеж, който така и не се осъществява. При теб времето е в постоянно движение. Хората идват и си отиват, местата на действие се сменят. Има ли все пак нещо, което те свързва с Чехов?
Да, също както по времето на Чехов и днес въпреки движението нещата спират, вкаменяват се. При Чехов го има този преход към индустриалната епоха и персонажите са се вкопчили в старото. Ние се намираме в постфордизма[1] и сме разбрали, че трябва да ставаме все по-добри и по-добри, но въпреки това нищо не се случва, въпреки постоянното преместване напред. Просто нещата се провалят. Това, което най-много обичам при Чехов, е посланието: независимо дали се опитахме, или не, ние не можем да се справим със ситуацията.
Със съкращения
[1] Водещата система на икономическо производство в развитите индустриални държави, която се отличава с гъвкавост на организацията на труд, производство в малки серии, висока квалификация на работната сила, намаляване на бюрокрацията, приватизация на осигуряването и пр.