Проф. Калин Янакиев написа колонка за новата книга на Деян Енев, в която изрази известно неудобство, че един колумнист на Портал „Култура“ пише за друг колумнист. Да, има известно право. Но при мен не съществува това неудобство, тъй като с Деян се познаваме почти от деца, дълго преди да станем колумнисти на Портала и да ни се случи да вървим по успоредни пътища. Така че и аз спокойно мога да си позволя да напиша нещо за „Лала Боса”.
Мисля, че самият разказ „Лала Боса” ще се окаже някакъв вододел в творчеството на Деян, че след „Лала Боса” той ще започне да пише по нов начин, какъв точно не мога да определя, но различен, тъй както самият „Лала Боса” е напълно различен от останалите му разкази, най-вече като стил, състои се от само две изречения. Първото е нормално, от четири думи. Второто е две страници и разказва цялата история на един дъх и свършва едва на финала на разказа, излива се като вълна, която незабелязано е преляла в друга, която е преминала в трета, и в четвърта и накрая се е получила тази „птича песен” от различни гласове, истории, съдби, от които са загатнати само отделни щрихи, но от тях именно ти се скъсва сърцето, защото какво прави тази дъщеря, собственичката на кучето Ричи във френския град на Атлантическото крайбрежие, дали е щастлива, докато пътува с трамвай до другия край на града, за да не изпусне неделната Литургия в гръцката църква, защо не се връща при майка си и баща си в тяхното селце, в двора, където Ричи е умрял, защо майка ѝ понякога така вдига глава към небето „като птица“, а очите на баща ѝ се просълзяват, когато минава през мястото, където Ричи е погребан, цели три живота са усукани като въже в това изречение, цял роман е инжектиран като под налягане в този съвсем късичък разказ, не случайно и корицата изобразява тази Лала, чието истинско име навярно никога няма да узнаем, освен ако кротко не попитаме самия Деян, та тази Лала от корицата, която е с куфар на колелца, която си отива, която заминава завинаги навярно за френския град на брега на Атлантическото крайбрежие, която няма да се върне дори за деветдесетия рожден ден на баща си, която ще живее сред хора от всякакви националности, чиито живот ще бъде толкова различен от живота на родителите ѝ, която ще пътува с трамвая из френския град и спомените ѝ от детството ще нахлуват в главата ѝ и Деян, „репортерът на ангелите” както сполучливо го назова проф. Янакиев, ще свързва като небесна дъга просълзения деветдесетгодишен старец и Лала от трамвая във френския град, и мъртвия Ричи, който също е багра в тази Деянова дъга.
Всички разкази в „Лала Боса” са излети на един дъх. Във всички има светла тъга. Понякога е по-сгъстена, но никога не е мрачна. Деян знае, че мрачната тъга убива, а със своите разкази той ни прави подарък, защото иска да ни зарадва, макар и с парченца тъга.
Разказите в „Лала Боса” са написани така, сякаш не са написани, диалозите са толкова истински, сякаш са снети от аудиофайл:
– Продавате ли кафе?
– Затваряйте, че е студено – извика продавачката.
Детайлите са подробни и в същото време изчистени от всичко излишно: „Жена му простираше прането на телта в двора. Той излезе от къщата да сипе хляб и суроватка на кучето. Видя, че край паницата се завъртя една оса. Край, дойде пролетта, рече си. Кучето ядеше като невидяло и синджирът му звънтеше по желязната паница.“
Истинската литература улавя истинското и изчиства ненужното, за да остане идеята, същността, която авторът е дочул сред навалицата и шумотевицата и която иска да предаде на читателя, защото той вероятно я е пропуснал или подминал. Но да му я предаде така, сякаш не той, авторът му я казва, а самият читател я вижда със собствените си очи.
Много от разказите ни изненадват с парадокси – трагични идеи са предадени с комични изрази и средства, а за комични моменти са използвани трагични изрази. И този парадокс винаги е подчинен на идеята, която разказвачът загатва, но никога не натрапва. Никога от началото на един разказ не можеш да се досетиш как ще завърши, развръзката сякаш няма нищо общо със завръзката, макар на финала те да се оказват едно цяло. Подобно майсторство имат добрите фотографи, то е, което отличава фотографията като изкуство от „снимките за спомен“.
Все по-кратки като че ли стават разказите на Деян, „щрак“, и готово. Щрак, но когато имаш вътрешно око, защото външното не стига, то улавя външни неща, онези задушни неща, за които акад. Лихачов казва, че трябва да ги издишваме, те не се запомнят, а в края на краищата нямат и смисъл. А в разказите на Деян винаги има смисъл, идея и тази идея винаги е добре нарисувана. Техниката на рисуване на Деян не е абстрактна, не е и хиперреалистична, не е и експресионистична, описанията му не са описателни, диалозите му не са бъбриви, образите не са колоритни. На повърхността всичко е обикновено, а необикновеното е вътре. Както като получаваме подарък, ние не се радваме на опаковката, а на това, което е вътре. Затова казах, че с „Лала Боса” Деян иска да направи подарък на читателя така, че той да се зарадва с радостта на дете докато разопакова обвивката и открие нещо, за което дълго си е мечтало, но не е изговаряло мечтата си на глас.
В повечето от историите има някакъв безпомощен трагизъм, не драматичен, а по-скоро утайка от трагизъм, пред който нищо не можеш да направиш, освен да гледаш героите като статуи на безпомощността, да преглъщаш буцата, заседнала в гърлото ти и да си мислиш дълго за кратката история – за откраднатото сандъче с инструменти на Дядо Коледа, за абитуриентката, която светлият празник е изхвърлил в канавката, за тънкото, по-слабо от комар, скимтене на котенцето, за пластмасовата кола без гуми и парцалената кукла без коса, за изчезналия Киви и неговата синя манта, нарязана на ленти. През примката на истината героите душàт горчилката – това са все образи и изрази от разказите Деян Енев.
Най-силно ме порази най-тъжната „Love story“, която съм чела. Разказвачът забравил да попита за най-важното. Авторът не казва кое е то. Но читателят се досеща. И му се свива сърцето. Но остава и някаква надежда, че може и да не е това, което се е досетил.
Не зная дали Деян е написал тези разкази, дали не е намерил някой стар ръкопис на арамейски език, та затова звучат така меко като птича песен.
