Това не са спомени за Деян Кюранов, защото нито времето, през което съм го познавал, е твърде дълго, нито времето, откакто той не е сред нас вече, е достатъчно за осмисляне. Тук подреждам неща, които не могат да не бъдат казани – за да не закъснея отново. Така, както закъснях, когато очаквах по-добри времена, по-топли дни и изобщо мотах се, преди да запиша и заснема разговор с Деян върху историята на Кръглата маса и за дисидентските му години… Но това ще си го нося като тегоба, ще трябва да се науча да живея с този провал, че оставих времето да ме изпревари. За времето – сега и след малко ще говоря още.
Първо за книгата, която държа в ръка, понеже Деян Кюранов може и да го няма, но книгата му – остава. Не мога да му позвъня по телефона, да поискам съвет или някаква опора, а тези страници мога да разтворя и това не е по-малко. „Политспомени“. Ето, това вече са спомени и то какви.
Има такива мемоари, които, ако ги познаваш, познаваш и истинския човек зад тях. Смея да твърдя, че между „Политспомени“ и самия автор разминаване няма. И двете са вид борба. Тази кратка, но финално важна част от живота му, която аз познавам, тя е цялата борба. Борба с песимизма, борба с познатите стари демагогии, нахлуващи през всички рупори. Борба с неграмотността, от която идва всяко второ зло. И борба с лъжата, от която идва всяко първо зло. Борба с възрастта, която неизбежно обременява мъжа от един момент насетне. Борба с болестта, при това с най-„лошата“, която има свойство да атакува не просто тялото, а първо духа, да отчае и уплаши, та после да превземе и тялото като крепост без съпротива. Ето, дори в тази, последната битка, Деян удържаше феноменален успех, тактически и стратегически. Той се държа като победител. Аз от него оплакване не чух. Аз от него, макар да съм гостувал няколко пъти в дома му, да съм говорил сравнително често с него по телефона, да сме се срещали в телевизионни студиа и на разни събития, срещи, юбилеи, дискусии – никога, нито веднъж не чух „ох“, не чух „хъм“, не разбрах даже какво лекува, как му е отвътре, какво коства на духа му тази битка в тялото. Само от роднини и близки научавах за неговите диагнози и лечения. Не е, надявам се, некоректно да кажа, че последният му ден, нощ и час са настъпили съвсем спокойно. Заспал е и просто е продължил да спи – още едно доказателство, че е постигнал дефинитивна победа срещу тази мрачна сила на умирането, което често довежда човек до паника и жал – а при него ги нямаше. Та, казвам, той е прекарал живота си в поредица битки. Тази, за която споменах току-що, е само една, и не най-главната. Делото на Деян Кюранов като борещ се човек, е широко и има историята си далеч, далеч назад, в помътнелите и почти непрогледни за нас времена на късния социализъм. Било е отпор срещу тоталитарната държава. Тази държава и строй са можели да се гордеят с една истинска, неподправена, непримирима опозиция. В лицето на хора, действащи лично, работещи осъзнато. Не в група или от името на група (само), но на първо място – лично. Опозиционното, дисидентско действие като персонално изживяване. Част от това, с такъв стил, при това водеща част, е бил Деян Кюранов.
Днес се навършват 40 дни от кончината на Деян. Не съм сигурен би ли имал против, ако някой поръча заупокойна служба, както се прави, в негова памет. Изпращането му и поклонението през декември бяха светски. Духът му обаче, вярвам, беше близък и на религиозната извисеност, и на вярата в душевното, в непобедимото, в безсмъртно зърно на човека.
Както е казано още в древността, testimonium animae naturaliter christianae, „човешката душа е християнка“. А и не вярвам, че има по-добър образ на това от Деян. Той даде пример за живот на духовен човек. Доказателствата са неговите черти на характера и неговите дела, такива, за каквито също е писано много отдавна: „Плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“. Той имаше, показваше, стремеше се към тези неща. И в много от тях далеч, далеч надминаваше всеки друг. При това – без да се гордее или да демонстрира усилията си и цената, която е платил за тях.
Четиридесет дни не са много време, настина, но се оказаха достатъчно, за да си дам сметка за нещо: виждал съм Деян някак през образа на един Сократ. Във всеки разговор, от всяка среща или кореспонденция съм оставял за себе си по нещо, поне по няколко думи или изречения, които като сентенции остават да хвърлят светлина. И правят неясното – ясно. Дори когато Сократ, тоест когато Деян вече го няма, светлината остава. И осветява просто и ясно дори неясни места: „Комунистическата теория категорично отрича националистическата теория и практика, а комунистическата практика практически винаги и навсякъде се превръща в националистическа“. Или още по-актуалното и злободневно чак: „Общественият договор в днешна България гласи „Слабите са съгласни силните да грабят, ако силните дават на слабите да крадат“.
Сега да погледна пак към книгата, да оставя духа на Деян на мира, макар и книгата да е само и единствено дух, неговият. Но той сам е споделил това, направил го е по своя воля и със своите си борчески мотиви. Така че текстът е хвърлен към нас – срещу нас, бих казал – и наша задача не е просто да го приемем, да го огледаме и разберем. Той така е хвърлен, запратен, че ние по принуда трябва да се отбраняваме от словото на Деян. То е изискващо, то информира и заедно с това – пита.
Огромният въпрос при четенето на „Политспомени“ е: струвала ли си е борбата? Въпросът, за да получи отговор, трябва да бъде уточнен – борба за какво?
Борба за свобода?
Борба за истина?
Борба за времето?… Да, мисля, че е борбата за времето.
Това е то, проблемът – какво е времето и на кого принадлежи. И какво някой е направил във времето и срещу времето и как е използвал времето, за да разположи живота, своя и на околните, в него.
В книгата на Деян Кюранов не става дума за повик или разказ от типа „Времето е наше!“, а за занимание с въпроса за временността и над-временното – тоест за ценности. Съмнението, че трябва да се подчиняваш на един ред (който и да е редът, какъвто и да е), ако той се окаже в крайна сметка безсмислен по отношение на Смисъла… И ако се стигне до това да се срамуваш от него, реда. Времето е препъни-камък за системата на тоталитарния социализъм, поне що се отнася до това как тя „изпуска“ от ситото си непослушни зрънца.
Подзаглавието (или подписът) на „Политспомени“ е „Участник“. Това понятие „участник“ е ключово, както в системните, така и в несистемните процеси. Самото участие е вече марка, мярка и измерение за личността. Колкото повече си мислим, че нещо е колективно, толкова по-лично става то. И обратното. Този принцип се забелязва отлично в политическата публичност и публичната телесност на т.нар. „промени“. На първо място, промените – както се вижда от книгата – стават, „защото стават“, т.е. имат характера на телесен растеж (никой организъм не „решава“ революционно, кампанийно, да расте или да не расте). Организмите не са подвластни на себе си, защото „не са себе си“. В този смисъл единственото, което им остава, е моралът – т.е. преценката на степента на участие или неучастие в „процеса“. Приемане или неприемане на формите на живота. С което искам да кажа – малко песимистично, от гледна точка на „духа за променяне“, – че отношението, моралната оценка и пр. не могат да променят растежа. Нито да го забавят, нито да го ускорят. Но това не правеше човек като Деян песимист.
Хората на духа са разпознати още преди да се родят. Сега някои си отиват, но това заминаване ли е? Не. Изчезване ли е? Никак! Сбогуване ли е? Не ми се иска да вярвам. Имаме толкова много неща, които Деян Кюранов е посочил за вършене, наченал е и е оставил, за да осмислят нашия ден, днес и утре, дадената ни воля и разум.
Това не са спомени за Деян Кюранов, както казах. Защото паметта на човека, докато е в това тяло, е само част от неговата личност. След края на тялото, нещата се обръщат – в истина. Не как ние си спомняме и какво пазим от Сократ е важно, а това дали Сократ си спомня за нас.
