С пианистката, композиторка, съоснователка на фестивала за съвременна клавирна музика „Пиано Сити Нови Сад“ и лидерка на Majamisty TriO Мая Алванович разговаря Цветан Цветанов от „Аларма Пънк Джаз“, по чиято покана триото гостува за първи път в България на 23 ноември.
Пътувал съм из Войводина през ноември, да. За първи път преди 12 години с екипа на Златина Русева, докато траеше проучвателният етап за снимките на документалния филм „Срещу течението“ – тогава снимахме интервюта с Борис Ковач, Богдан Ранкович и Винце Олах в Нови Сад, с Ивица Вуцеля в Сента и със самия Лайко Феликс в Суботица. После пак, през годините – и пак през ноември. На няколко пъти, като последния път се запознах и с Мая Алванович. Мая не е от Войводина. От Белград е, но от студентските си години (вече повече от две десетилетия) живее в Нови Сад. И равнината се усеща в музиката ѝ. Ноемврийските мъгли по толкова естествен начин се допълват с Misty, кръщелната за триото ѝ пиеса на Ерол Гарнър (писана през далечната 1954 г.) и единствения джаз стандарт в репертоара им, че някак си съвсем естествено излизаме извън времето и пространството, извън „балканското“,„панонското“ и „скандинавското“ звучене на джаза, извън жанровата рамка…
Триото съществува от 2010 г. Имат два издадени албума – Mistyland (2012) и Love (2014) – с Ищван Чик на барабаните и Ервин Малина на контрабаса. И двамата сме ги гледали в София през 2003 г. с „ЛаДаАБа Оркест“ на Борис Ковач, а иначе те са ритъм секцията и на триото на фрий-джаз виолиста Мезей Силард. В настоящия състав на Majamisty TriO Чик е заменен на барабаните от Лав Ковач, възпитаник на Грьонингенската консерватория, доста добре познат у нас с формациите си Hako, „Схимник“, Howling Owl и New Ritual Quartet на легендарния му баща.
Majamisty TriO, наред с групи като Eyot, Fish In Oil, Naked и Hashima, са една от най-забележителните формации от новата вълна на сръбския джаз – имаме предвид поколението след Васил Хаджиманов и преди групите около лейбъла Horz. И като че ли съвсем естествено се получи първото им гостуване в България – в петък вечер (на 23 ноември) от 21 часа в Първо студио на БНР – като специални гости на ню джаз квартета Eyot, които този месец заедно с „Аларма Пънк Джаз“ отбелязват 10 години от създаването си.
Разговорът ни с Мая Алванович започва с въпроса за репертоара и за това как се структурира програма като за публика, с която се срещаш за първи път…Всъщност за първи път ли, щом първият албум на триото завършва именно с „Валс за София“?
На концерта програмата ще бъде комбинация между двата албума, като ще изсвирим и някои нови композиции от предстоящия ни трети си албум, чиито записи започваме напролет. Освен наша музика, на триото, в новия албум ще има и две пиеси от моя добър приятел още от студентските години и колега, пианист Коста Йевтич, с когото заедно организираме фестивала „Пиано Сити Нови Сад“ и който преди около две години започна и да композира. Композицията на Коста, която ще изсвирим в София, се нарича „Церия“. Това е името на едно село в Гърция. Предците на Коста са дошли от Гърция, а и моят прадядо също, така че тази пиеса с него си я наричаме „нашата пиеса“. „Валс за София“ от първия ни албум е посветена на едно малко момиче, което се казва София, но конкретно на 23 ноември ще го изсвирим за града София. Замислихме нещата така – не да представим само последното и най-новото, а да дадем една по-широка картина, защото това сме все ние и това е нашето пътуване – от първия ден, от първата композиция, която сме създали, та до днес.
Разкажи за триото. В него си дават среща, нека кажем, две школи, или две поколения в сръбския джаз.
Да, може и така да го кажем. Започнахме като трио, но имахме и гост-вокалистка на няколко от песните в първия албум – Александра Дробац-Чик. Тя не е академичен музикант, музиката ѝ е хоби, но е изключително талантлива. Така че от самото начало си бяхме трио плюс гост-солистка (понякога). Във втория албум обаче включихме още музиканти. Първият ни албум вдъхнови различни хора да ни потърсят за съвместна работа, така че за втория аз отворих широко вратата на „нашата всекидневна“, метафорично казано, и казах „Заповядайте!“. Така във втория ни албум се появи норвежкият китарист Гисле Торвик. С него се запознах тук, на Новосадския джаз фестивал, и година по-късно се срещнахме да запишем една от пиесите (Mustard Fields – б.а.) заедно. Включи се и тромпетистът Дамир Бачикин, който живее в Берлин, но иначе също е от Войводина. В същия албум са също и саксофонистът Бунфорд Габор, преподавател в Новосадската музикална академия, и перкуснионистът Урош Шечеров. Така че поколенията май са повече от две… Сега с новия ни барабанист Лав Ковач се получава чудесно и неговата млада енергия наистина освежава триото ни.
Къде се срещат класическата пианистка, джаз композиторката и организаторката на клавирен фестивал Мая Алванович?
Дойдох в Нови Сад да уча музика, а авторските ми композиции започнаха да се появяват, след като завърших Музикалната академия. И в самото начало тя си съществуваше за мен, дълго време мина, докато основа група и пусна тази музика сред хората, защото тогава, в началото, бях фокусирана професионално и върху други неща, които ми отнемаха много време. Докато не дойде 2010 г., когато Majamisty TriO като формация за авторска музика съвсем естествено се появи на бял свят и заживя. Паралелно с това си работя и преподавателската работа, преподавам клавирен съпровод… Но как накрая практически стигнах до организиране на фестивал – то беше като сублимиране на всички тези неща, с които се бях занимавала музикално дотогава – тук се срещнаха класическият пианист, пианистът, свирещ авторска музика с трио и преподавателят. Едновременно с това исках да представя Нови Сад през призмата на клавирните традиции, събирайки в рамките на три дни на много локации всички тези пианисти, занимаващи се професионално с клавирна музика, но нямащи възможност често да представят музиката си пред публика. Знаем, че новосадската школа в клавирната музика е изключително силна, но едновременно с това – както във всеки град – само малък брой пианисти имат възможността често и активно да свирят пред публика. Което пък не означава, че много други пианисти, завършили съответната академия, не продължават активно да се занимават с тази си професия, макар фокусът им да не е върху изнасянето на голям брой концерти… Това беше една от целите на фестивала ни, да видим и разберем и самите ние колко пианисти има в Нови Сад. Сега през септември беше второто издание на „Пиано Сити Нови Сад“ и мисля, че ще продължим с това изследване. Нови Сад е избран за Европейска столица на културата за 2021 г., така че това е добър повод фестивалът да добие и своята оптимална форма.
А как избра да останеш в Нови Сад?
Имах наистина феноменален преподавател в Музикалната академия в Нови Сад – Кемал Гекич. Мисля, че някаква щастлива звезда ме доведе до него. Днес той живее в Маями и преподава в Маями, Токио и… Нови Сад. Той е човек на изкуството с наистина широк светоглед и си спомням как у всеки студент се опитваше да открие личността и ни подтикваше към креативност… Та така, след като завърших академията, веднага си намерих преподавателска работа и пожелах да остана в Нови Сад… Иначе никога с триото не сме се занимавали с това да определяме към кой жанр спадаме. Много хора ми казват, че някъде в музиката ни звучат мотиви, които са… не искам да кажа чак фолклорни, но да, може би го има и това. А има и съзнателни решения – в пиесата Rain Dots от втория албум съвсем преднамерено използвам такива комбинации на ритми – 5/4 със 7/8 и т.н. Имам и друга една песен – от първия албум – The Queen Of Fruit се казва. Вдъхновението за нея дойде от един салаш, малко ранчо между Сента и Канижа, което носи това име – The Queen Of Fruit. И тук, в тази песен, можем да кажем, че има войводжански мотиви. Аз живея вече 25 години във Войводина и съм работила като преподавател не само в Нови Сад, но и на други места като Суботица и Нови Кнежевац, та по такъв начин, по войводжанските пътища – стигнах и до този салаш, където се роди песента.
Макар да говорим за инструментална музика, нека оттук нататък ги наричаме „песни“, защото всяка от тях сякаш разказва история…
Да, истории са. Примерно песента Love (с която и завършва вторият албум – б.а.). Много хора биха помислили, че разказва романтична любовна история, но не е така… Леля ми почина. И в момента, в който тръгнахме от Нови Сад за Белград, разбирах за смъртта ѝ, докато пътувахме, цялата пиеса се роди в съзнанието ми. А странното е, че остана у мен през целия ден. И когато се върнах у дома същата вечер, отчаяна и тъжна, веднага я засвирих на пианото. Това е може би единственият случай в живота ми, когато композиция се появи в толкова завършен вид и структура от началото до края. И до днес смятам, че леля ми я изпрати… Друга една песен от същия албум – Suddenly Japan – се появи по съвсем необичаен начин. Първия албум си го издадохме сами… И в един момент, преди още да сме пуснали физическото издание, получавам от една японска дискографска къща имейл, в който ми предлагат да им изпратя 100 копия, които да издадат и разпространяват в Япония. В първия момент реакцията ми беше: „Кой сега от моите приятели ме поднася?“… Но после проверих и се оказа, че такава японска компания наистина съществува. И оттогава с нея – „Диск Юниън“ – работим заедно. Издадоха и втория ни албум, в който включихме и тази песен, Suddenly Japan. В клипа ѝ участва една японска буто-танцьорка, която за кратко преподаваше в Нови Сад, Нацуко Коно. И така, и двата ни диска са пътували до Япония, макар ние самите като трио още да не сме. Виждаш, доста различни една от друга песни: албумът не е замислен като концептуален, оставих всяка история във всяка от пиесите да си заживее сама. Някои хора, чувайки колко са различни песните, дори ме съветваха да не ги издавам в един албум, а да ги разделя по типове, но се радвам, че не послушах тези съвети. Защото, колкото и да са различни една от друга тези песни, те всички са това, което съм била аз в този период от две години, докато ги създавах.
За финал – няколко думи за името на групата и за пресечните точки между класиката в джаза и мъгливата Войводина през ноември…
Като погледна през прозореца, често цялата улица е в мъгла. И така я и наричам улицата под прозореца ми – Mistyland… А ровейки из Ютюб за различни версии на Misty на Ерол Гарнър, открих доста малък брой интересни авторски препрочити на тази класика. И пожелах да я обработя по свой начин – не по джазменски, а само рамкирайки и щрихирайки темата.
