Чу се, че министър-председателят бил казал, че ще си затвори очите, ще забоде пръст в картата на България, и което населено място се окаже под пръста му, него щял да посети.
За да тествал на място евроориентацията на хората – във връзка с председателската длъжност и обязаност на страната ни. Да проверял лично с очите си какви знамена се веят, какви паметници има, разделно ли се събира боклукът и проч, и проч. Даже, чу се също така, бил казал още, че много било вероятно да вземе със себе си и някой от знатните си европейски гости.
Откъде се чу, как – по телевизията ли, по радиото ли, по интернета ли, в някоя газета ли – това не се разбра. Но слухът стигна и до село Голем Камик.
На фона на околното всеобщо униние село Голем Камик се радва на известен икономически цъфтеж, благодарение на кариерата за инертни материали в землището му. Случайни авджии разправят, че кариерата вече е прояла едната планинка и сега се копае другата. Случайните авджии допълват, че разработването на кариерата е свързано с пладнешко изсичане на горите по склоновете на планинките, за да се отвори фронт за работа. Наистина, несекващите като морзова азбука по шосето двайсеттонни камиони се виждат с просто око. Но случайните авджии обясняват, че до кариерата не може да се припари, защото подходът към нея се охранява денонощно от частни гардове с гладки като лъжици уши и татуирани с пламтяща драконова паст вратове.
Кметът на Голем Камик не си слага тези приказки на сърцето с обяснението, че авджиите, както е известно, са народ, който обича да се черпи.
В кметството на село Голем Камик работят двама. Кметът – от мъжки пол, и секретарят – от женски пол. Нещо повече – секретарят е съпругата на кмета. Но веднага трябва дебело да се подчертае – това не е заради някаква семейственост, шуробаджанащина, хасковщина, каварненщина, преяждане с власт и така нанататъка. А поради една много проста, разбираема и лесно смилаема причина – в селото няма достатъчно годни за управленство кадри. Семейството на кмета и секретаря е единственото, което обладава необходимия, освен образователен, и компютърен ценз и най-важното, се намира, така да се каже, в непенсионна възраст.
Когато се чу слухът за предстоящото възможно посещение в кое да е населено място, кметът и секретарят се събраха спешно в кметския кабинет на съвещание. Те трябваше да набележат неотложни мерки за достойно представяне с оглед на евентуалната висока визита.
Тук трябва да вметнем, че за да разделя ясно служебните си от семейните си задължения, секретарят се носеше на работното място с червило. Кметът веднага забеляза, че в бързината секретарят бая е уголемил контурите на устата си, но не посмя да му направи забележка, за да не развали набързо работната атмосфера и да я превърне в обикновена семейна кавга.
– Сега – каза кметът. – Така. Да започнем от най-неотложното. Нямаме червен килим, който да постелим към входа на кметството. Трябва ни поне десетметров червен килим.
– Ще вземем червения килим от читалището. Той наистина е с дължина два метра – каза секретарят. – Но докато бабите от фолклорната група гощават високите гости с погача и мед и ги залисват, някой ще дръпне килима и ще го премести отпред. Така с няколко сеанса ще се справим.
– Добре – каза кметът. – Пиши „червен килим”. И сложи една чавка, че въпросът е решен. По-нататък. Какво правим с бюста на партизанина на площада?
– Ще натрупаме около бюста слама. А сламата ще овържем с дебело конопено въже. Ще се получи нещо като модерна етноскулптура.
– Добре. Пиши „пртизански бюст” и тури чавка. И пиши в скоба – да се осигури слама и конопено въже. Сега опираме до най-щекотливия въпрос. Какво правим с Истанбулската конвенция?
– Какво искаш да направим?
– Трябва да засвидетелстваме по някакъв начин нашата съпричастност.
– Единият вариант е аз да си насиня окото, а на теб да ти сложим белезници – засмя се кокетливо секретарят, сякаш хвърли стъклени топчета по мозайката.
– Недей да губиш времето с празни приказки.
– Тогава да действаме радикално. Ти се обръсваш хубаво два пъти, втория път контра и се появяваш с рокля, фон дьо тен и очна линия на лицето и на токчета, а аз обличам твоя костюм.
– Искаш ли да ти перна една циганската през лицето.
– Само това чакам. Ще видиш как ще се озовеш бързо-бързо в ареста на общинския град и какво ще се случи с джендъра ти там.
– Брей, че устата жена. Истинска напаст.
– Слушай сега. Като каза циганската, и се сетих. Не можем ли да привлечем за каузата козаря Бърнето?
– И как по-точно ще стане това?
– Ами освен от малцинствения етнос, да го убедим да се превърне за деня на посещението и в представител на сексуалното малцинство. Те, ромите, без това по природа са артистични хора.
– Че нали Айшето ще ни прокълне до девето коляно.
– Няма. Защото ти ще обещаеш на Бърнето да го назначиш и като хигиенист в кметството. Мисля, че така той ще кандиса.
– Добре. Пиши „Бърнето” и сложи въпрос. Друго какво?
– Ами викам за днес стига толкова. Че трябва да отида да стопля супата.
– Добре. Върви. И аз идвам след малко.
Впрочем Бърнето посрещнал предложението с искрен смях, сподели по-късно в тесен семеен кръг кметът. Дори бил казал: Убаво бе, кмете, аз убаво ша вляза в ролята, ами после, аку ни мога да изляза от таз ролята, како прайм? Ти ли ще гасиш пожара на Айшето?
Самият слух за посещението също не се появи повече. Но това не пречи на Бърнето през седмица да обикаля кметството и да си иска заплатата на хигиенист.
В крайна сметка, от цялата работа в селото настъпи една-единствена промяна. Ама само каква! Истински джакпот. На площада се появи оранжева „Лафка”, където продаваха алкохол, цигари, дебели вестници и картончета на Националната лотария. И сега селяните търкат ли търкат. Навели като биволи надолу мрачните си упорити чела. Сякаш искат да протъркат земята и следвайки призива на Захари Бахаров, да се озоват направо от другата ѝ страна, в рая на милионерите Лас Вегас.
