Гледна точка

Джак

2640

Един ден през прозореца в стаята влезе маймунка. Беше със зелено елече и червен кариран панталон. Сигурно на главата си беше имала и каскет, защото козината на темето ѝ беше сплескана, но явно беше загубила някъде каскета си в суматохата.

Не знаех името ѝ. Но на гърба на елечето пишеше Джак и аз я кръстих така – Джак.

Джак явно беше общувал много с хора, защото не изпитваше никакво страхопочитание или поне респект към мен, макар че бях доста по-едър от него. Той седна отгоре на масата, взе си един банан от купата, обели го майсторски и го изяде с наслада. После видя цигарите и кибрита на баща ми, които той си беше забравил сутринта, когато тръгна на работа, извади една цигара, запали я и дръпна дълбоко дима. Казах му спокойно, но натъртено, че вътре не се пуши, защото, като се върнат, нашите ще си помислят, че съм пушил аз. Като ме изгледа с насмешка, с цигарата в ръка Джак се спусна на пода, отвори вратата на балкона, допуши цигарата отвън и сетне пак влезе в хола.

Очите му бяха черни като маслини, а погледът му прекалено умен, толкова умен, че почти се наканих да му дам да ми реши задачите за домашното по алгебра. Но не стигнахме до задачите, защото в този миг Джак се метна на полюлея и започна да се люлее. От полюлея скочи с лекота на гардероба, където баща ми държеше ракетите за бадминтон и перцето. Джак ги съзря, свали ги долу и ми подаде едната ракета. И оставащия един час до училище ние прекарахме в игра на бадминтон, на която, без да преувеличавам, мога да свидетелствам, че Джак беше истински цар.

Когато стана време за училище, излязох от къщи с известно притеснение. Не знаех какво може да сътвори Джак в мое отсъствие. Но се оказа, че се беше държал съвсем цивилизовано. Когато се прибрах, ги заварих двамата с баща ми да седят на дивана, да гледат по „Нешънъл Джиографик“ някаква сага за горили и да ядат фъстъци от една купичка, турена пред тях.

Последното препятствие пред приемането на Джак за член на семейството беше майка ми, която тази вечер имаше билет за опера и се прибра последна. Но Джак и тук разтопи ледовете за секунди. Той се втурна, грабна мокрия й чадър и го разпери да съхне в коридора.

Живяхме така с Джак точно една седмица. Макар и много по-дребен от мен, аз някак го възприех като мой по-голям брат, защото, няма какво да се лъжем, притежаваше много повече умения от мен.

След една седмица той изчезна тъй, както се беше появил.

За да излекуват дълбоката ми покруса, в която изпаднах след изчезването на Джак, нашите решиха да ме заведат на цирк. За наш късмет наскоро един пътуващ цирк беше разперил огромната си шатра в празната площ в другия край на комплекса. Стигнахме навреме, настанихме се, билетите ни бяха хубави, близо до арената и представлението започна. Имаше от всичко – клоуни, акробати, дресура на лъвове, танцуващи коне. Накрая единият клоун отново се появи, но наместо колегата му до него този път имаше една маймунка. Аз изведнъж затаих дъх и усетих сърцето си в ушите. Маймунката беше облечена със зелен елек и червен кариран панталон. Когато двамата се обърнаха, за да поздравят и публиката срещу нас, от другата страна на кръглата арена, аз видях, че на гърба на елека пише Джак. И вече нямах никакво съмнение, че това е нашият Джак.

Изгледах с бумтяща глава номера, а накрая Джак и колегата му застанаха срещу нас на арената и ни се поклониха до земята. Когато се изправяха, погледът му се срещна с моя. И Джак изведнъж се хвърли напред, изкачи се за миг по високата мрежа, спусна се от другата страна и след секунда беше в прегръдките ми.

Публиката се надигна като един човек и започна лудо да ръкопляска. Всички си бяха помислили, че това също е част от номера. Само аз знаех, че не е.

Хайде – каза дядото. – Остана още една лъжица от супата.

Внучето замислено я лапна, без да отделя поглед от прозореца на стаята. Не попита нищо дядо си. И добре, че не го попита. Защото дядото нямаше какво да му отговори. Той много добре знаеше, че това беше просто една обикновена приказка, измислена набързо заради супата, а не нещо, случило се наистина с него, когато и той на свой ред е бил малко момче като внук си сега преди много години.

Макар че, като помислиш – рече си дядото, когато излезе след малко на балкона да изпуши една цигара, – не са ли приказките тъкмо това, несбъднатите мечти на дядовците, които те разказват на внуците си, за да им вдъхнат втори живот.

Отвътре на балконската врата се почука. Беше внукът му, който стискаше две ракети за бадминтон и едно перце.

  – Хайде идвай – каза той.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора