Работата му като консултант по бързи управленски решения за предприятия, изпаднали в криза, налагаше чести командировки. Този път извади късмет, попадна в голям южен град. Беше свикнал с пътуванията. Настани се в хотела, оцени по достойнство дебелия мокет по коридорите и в стаята, той придаваше на лукса уют. Беше си взел книга, почете и заспа. Но както винаги през последните месеци, се събуди в три. Знаеше, че няма да заспи повече. Облече се и слезе долу във фоайето. Дежурното момче на рецепцията, което дремеше на един от фотьойлите, скочи и го поздрави с „добро утро”. Той попита дали има откъде да си вземе кафе. Не, няма откъде. От бара, но той отваря в осем. Може да си направи нескафе с електрическата кана в стаята. Не му се пиеше нескафе. Искаше да изпие чаша силно черно кафе.
Излезе навън, седна на една от масичките в градината на хотела и запали цигара. В главата му се появи някакво странно име – Джаспър. Не знаеше дали е име на човек, или име на куче. Времето беше хубаво, топло за началото на октомври. Зад гърба му се чуха стъпки. Огледа се, нямаше никого. После се засмя. Беше таралеж, който без да бърза, като стопанин, се скри в храстите. Дали пък той не се казваше Джаспър?
Една двойка пресече улицата на светофара и се насочи към централния вход на хотела и после, в последния момент, кривнаха към градината. Вървяха прегърнати. Седнаха на съседната маса и започнаха да се целуват. Мъжът беше с обръснати слепоочия и кокче на темето. Беше дебел, но изглеждаше пъргав, момичето беше хубаво. Той се почувства неловко и запали нова цигара. Опита се да гледа встрани. По едно време влюбените станаха и продължиха по пътя си. Преди да завият зад ъгъла, момичето се обърна и му се усмихна.
Отсреща през улицата имаше осветен магазин за алкохол и цигари с пусната решетка. Там сигурно правеха и кафе, но магазинчето беше затворено. Навярно и то отваряше чак в осем.
Консултантът стана, разтъпка се и пак седна на стола. Изведнъж видя, че отсреща някакво момиче вдига решетката на магазина. То влезе вътре и излезе с метла и лопатка. Премете отпред и се прибра. Той стана и се насочи към светофара. Изчака да светне зелено, пресече и се отправи към магазинчето. Нямаше лъжа, беше отворено. Влезе, купи си едно дълго кафе, излезе навън и седна на близката пейка. Първата глътка му се стори най-вкусната глътка кафе на света.
Допи кафето, хвърли чашката в кошчето за боклук и се отправи към хотела. Часът беше пет. Легна за час, стана, оправи се и пое по задачите си.
Денят беше тежък и се прибра късно. Вечеря набързо в ресторанта на хотела, качи се в стаята, почете и заспа. И както винаги, се събуди в три. Но сега беше спокоен. Облече се и слезе в градината. Поглеждаше часовника си, чакаше да стане четири. Ето, стана четири и той хвърли поглед към магазинчето отсреща. То обаче стоеше затворено. Мина половин час, мина един. Реши да се разходи дотам. Пресече на светофара, приближи. Решетката беше пусната. На вратата ясно пишеше, че работното време започва в осем.
В главата му отново се появи онова странно име – Джаспър. Нямаше какво да прави повече тук. Тръгна към хотела, влезе във фоайето, застана пред асансьорите и натисна бутона. Асансьорът се бавеше. Когато най-после спря на партера и вратата се отвори, от него слезе пищна дама с малко кученце в ръце. Кученцето го видя и започна неистово да лае.
– Джаспър, тихо! – няколко пъти повтори жената.
