0
1360

Джена

Откъс от монолог

Спомни си, Джена, за онзи разказ, който бях написал по един мой сън… Забравих как се казваше, дали изобщо имаше заглавие. Събирахме се много хора заедно извън града, прииждахме мълчаливо, бяхме облечени в роби, всички с разпуснати коси, някои дори боси, други с най-прости сандали, не носехме нищо със себе си, нямахме чанти, нито куфари, да не говорим пък документи. Събирахме се на мястото извън града и знаехме, че ще тръгнем на поклонение, знаехме още, че денят ще е зноен и изтощителен, лятото беше в разгара си, като че ли слънцето нито се движеше, нито се скриваше, а сипеше върху нас безпощадно изгарящите си лъчи, знаехме, че някои от нас няма да издържат, че ще се свличат край пътя и ще скърбят, и ще роптаят, задето са тръгнали необмислено, задето са поели изпитанието, ще изпитват жажда, но вода не носехме, ще изпитват и глад, но храна нямахме, това беше причудливото условие да тръгнем на поклонението, като че ли самата съдба щеше да посочва по пътя ни кой е достоен да стигне до прохладния дом, белия, мраморния, обитавания от святост дом, кой е достоен да понесе присъствието, да влезе в досег с него, всеки се надяваше да бъде от щастливците, които ще могат да издържат и да продължават напред. Нямахме представа колко дни ще вървим, колко време ще трае поклонението. Говореше се, че имало хора, които знаели пътя, че те щели да бъдат невидимите наши водачи, но те оставаха в тайна, в сянка, ние не ги разпознавахме. Как щяхме да се движим, по един ли, по двама ли, в групи ли, не знаехме, а и не биваше да се пита, всичко щеше да се разкрива в движение, онова, което щеше да бъде нужно за нас, щяло да ни се разкрива по пътя, прекаленото любопитство било израз на непочитание и на неразбиране, на лош вкус, достатъчно е, че сме допуснати до поклонението, че сме се струпали на пътя, че сме повикани, че очакваме в трепет да тръгнем. И най-накрая тръгнахме. Изкачването беше изнурително, по пладне вече всяка крачка костваше усилие, стъпалата се разкървавяваха, пробождани от острите камъни, дрехите ни от зебло се закачаха в храсталаците и трънките, напояваха се с потта ни и жулеха кожата ни, и караха телата ни да смъдят. По пладне губехме ориентир за времето. По залез спирахме край някоя река, отпускахме се върху прегорялата трева, изнемощели, отнякъде се появяваше току-що изпечена питка, парче риба, толкова бяхме объркани, че не мислехме откъде идват, кой е уловил рибата, кой е омесил хляба. Не се ориентирахме и в разстоянието. Преди заспиване си спомняхме за домовете си, за близките, за онова, което сме оставили и нещо ни пробождаше, но мигом болката минаваше, защото не тя беше важната сега, а поклонението, към което бяхме тръгнали. И колко дни вървяхме, никой не запомни. Пристигнахме изпонаранени, изгубили надежда, оплетени в отчаяние, умора, робите по нас провиснали, ходилата ни нацепени и ноктите прораснали, с напукани уста и сплъстени коси, погрознели, озлобени, мръсни, досущ като небето над нас, оловно и празно. Бяхме тръгнали мълчаливи като ангели, със забавени движения от преклонение, а бяхме се превърнали в тази сган, която отблъскваше от разстояние, изтощението изостри чертите на лицата ни, дори и най-красивите бяха заприличали на съдници по своята грубост, по своята злост, която трудно прикриваха. Като че ли бяхме банда изпаднали разбойници, като че ли се бяхме превърнали в измет на света, в зрелище на човеци и ангели, как може да се обясни това, Джена?

По време на това пътуване с нас се беше случило най-лошото. Забравихме къде отиваме, забравили бяхме от какъв дух бяхме направени.

Ти спомняш ли си, Джена… та ние се избутвахме едни други, съскахме, присмивахме се, мразехме се за това, че всеки беше огледало на останалите. И най-силните и светите измежду нас останаха без сили и без святост. Лятото беше отминало, дори есента беше вече към края си, и среднощният студ се спускаше вечер над нас като всеобщо проклятие, което всички ни поразяваше. Дърветата се оголваха пред очите ни, златните им листа блестяха на слънцето и окапваха, а клоните им протягаха мъртвешките си пръсти и се закачаха в дрехите ни и ги раздираха.

Ти спомняш ли си, Джена… когато стигнахме в онзи дом, мислехме само за чисти и топли завивки, да се гмурнем в тях до безпаметност, да се отдадем на съня като че ли завинаги, това искахме, така дълбоко бяхме потънали в изтощението. Умихме се и се стоплихме, раздадоха дрехи, нахраниха ни, показаха ни сламениците, на които щяхме да спим. Бяхме стигнали до мястото, но бяхме забравили кои сме и защо се озовахме в този дом. След изнурителното пътуване бяхме стигнали там, закъдето бяхме тръгнали, а сега се лутахме посърнали и заядливи, блъскахме се, щурахме се насам и натам. Бяхме забравили кои сме и защо се озовахме в този дом. Бяхме стигнали закъдето бяхме тръгнали, но бяхме забравили защо сме тръгнали. Това от всичко бе най-лошото, но ние дори и това не осъзнавахме. Не мислехме за връщане, за домовете си, за близките, не си ги спомняхме, забравили ги бяхме, никой не говореше за миналото си, като че ли то не беше съществувало.

Колко време живяхме така слепешката, отпуснати в полусън, не помним. Дни ли минаха, години ли, не знаем.

Един ден се събудихме прегърнати, Джена, един до друг на сламениците. Мълвеше, че си ме разпознала в първия миг, в който си ме видяла, че си ме търсила, без да съзнаваш, че все едно от деца сме израснали заедно, все едно сме близнаци. Беше необяснимо, Джена, в тези пясъци и в сънното забвение, в което плувахме, ти да ме виждаш с яснота, да настояваш за нещо, което само смътно си спомняхме. Все едно един едничък слънчев лъч пробиваше мъглата, спуснала се над нас и ни осветяваше. Пелената от очите ни бавно започваше да се вдига и да разкрива пред нас пътя, който бяхме изминали, домът, в който живеехме, гледката, която се откриваше пред него, равнината с блестящата извита река, селището, построено край нея, заоблените била на планините и назъбените очертания на върховете в далечината. Безсмислието и безизходността, в която смятахме, че сме попаднали, се превръщаха в радост от ясното виждане, започнахме да разпознаваме цветовете, покривите на къщите бяха керемидени, дивите лози в двора ни карминови, гористите възвишения около нашия дом тъмнозелени, небето ярко и синьо, бистротата му бездънна. Настъпваха дни на удивление и на потрес, и на вълшебство. Като че ли бяхме слепородени и сега върху очите ни някой помаза калчица, и ние прогледнахме. Животът неусетно стана на фокус и се възпълни с красота, какво беше това претворяване, Джена, това превъплъщение? Кой го беше извършил над нас?

И си спомнихме всичко за живота ни преди, и как попаднахме в този дом, и Кого търсехме, спомнихме си за поклонението и за изкачването, и за всички трудности. Четяхме един през друг в очите си и си спомняхме духа, от които сме направени. И миналото ни изникваше пред нас, и там се връщахме, но то не беше вече като непозната и далечна снимка, и бъдещето си дори узнавахме свенливо. Някой беше отнел от нас лепкавият и погубващ страх, страхът си беше отишъл, беше отпаднал, вече не можеше да прилепне към нас, беше освободил място за тихата и свята радост, но как може да се говори за нея? Сега най-важното беше не да говорим за нея, а да я пазим, да не я изгубим, обиталище в нас да ѝ направим. Не да говорим за нея, а да живеем в нея.

Ало, Джена? Чуваш ли ме, Джена? Спомни ли си за този мой разказ?

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКогато великани ходеха по земята
Следваща статияСлово за пророк Авдий