1
3194

Джипкокрация и €-фѝлия

Живеем в държава-строителен обект, чието основание за съществуване са приходните потоци по еврофондова линия.

„Брекзид“

Когато в края на отминалата 2019 г. г-жа Цвета Караянчева записа „БРЕКЗИД“ като дума на годината, си помислих, че председателката на нашето 44-то Народно събрание се е престарала по отношение на правописа на слабопозната за нея дума – действала е според правописната логика на съществителните „вид“, „труд“ или „плод“ и май е прекарала твърде малко или никакво време в четене на местна и/или чуждестранна преса по темата. В противен случай все щеше да ѝ се е набил в паметта начинът, по който се изписва избраната от нея дума. Много се ядосах, спомням си: нима е възможно сърцевината на държавното тривластие – онази власт, която кръвоснабдява всички останали власти, там, където най-напред се осъществява конституционното произтичане на властта от народа със средствата на представителството, – нима е възможно тази сърцевина да бъде поверена на човек, който дори не си е направил труда да почете достатъчно по тема, която иначе сам определя като тема №1?

После започнах да усещам някакво съжаление към председателката: колкото повече се умножаваха подигравките с допуснатата от нея правописна грешка (а те се и ожесточиха след PR-ската, най-вероятно, хрумка за преднамерена игра на букви), толкова повече си давах сметка, че срещу себе си имаме лице, което може би остава дълбоко отчуждено от идеалите и предизвикателствата на високата политика, че поради тази причина е възможно изобщо да не ѝ се чете европейска преса, че тя просто е назначена, за да свърши някаква работа по длъжностна характеристика; опитва се да изглади нещата, доколкото е по силите на нейния PR екип, но това по-скоро влошава нещата. Но нима може да ѝ се вменява вина, задето е сбъркала в нещо, което не се включва във въпросната длъжностна характеристика? Ни най-малко. Нейната „работа, работа, работа“ е да председателства Народното събрание, не да пише без правописни грешки. Вярно, историята ни познава председатели като Петко Каравелов, Петко Славейков и Захарий Стоянов, но това е било преди повече от 100 лета – сега е друго.

Най-сетне реших, че сам по себе си сгрешеният правопис не е проблем, а симптом: наличието му е странно и неприятно, но основно показва, че има нещо далеч по-неприятно, което се случва в невидимата вътрешност на политическото тяло.

Парламентарен хоризонт 2020

Свързвам този по-неприятен процес изобщо с днешната липса на грамотен, просветен и възвишен парламентаризъм у нас; със загубата на Народното събрание като тепих за най-жилав сблъсък между убеждения по съвест на истински народни представители – с цялото богатство и жизненост на изказа и мисълта, които биха били характерни за един такъв жилав сблъсък; с превръщането на Народното ни събрание в пасивен координационен пункт (ПКП) за заверка на закони, стратегии и политики – дотолкова досаден и автоматизиран във функциите си, че самият връх на изпълнителната власт намира за ненужно да присъства там телом, когато това е необходимо; със свеждането на службата на народното представителство и произтичащите от него висши държавни служби до служебни назначения по длъжностна характеристика; с превръщането по този начин на държавното управление в нещо, което по-скоро прилича на фирмено управление – с всички начини за назначаване и ръководство на персонала, които са характерни за една фирма, но не и за една държава; изобщо – със злокачественото възприемане на държавата като фирма, в която просто трябва да се „работи, работи, работи“.

Джипкокрация

Ако става въпрос за фирма по смисъла на предходното изречение, то най-вероятно тя би била строителна. Напоследък действително ми се струва, че живеем в своеобразен гигантски строителен Суперобект с технически Суперръководител, който Суперръководител обхожда строителните площадки – хока или хвали според случая, показва извършеното, съобщава за предстоящи планови дейности по Обекта. Съответно цялото държавно войнство сякаш се е трансформирало в множество строителни бригади: с бригадири начело и работници от високо, средно и ниско ниво под тях – кофражисти, бетонджии, асфалтаджии, общаци и пр. Разбира се, напълно възможно е в минали строителни сезони бригадирите и техните подопечни да са работили в друга строителна фирма, бивш конкурент на настоящата, възможно е дори да са се изказвали неласкаво за настоящата фирма. Това не е проблем, тъй като след смяна на работодателя, напълно естествено за тях е да разберат за новите порядки направо от кухнята на новата фирма и да променят из основи мнението си за нея. Възможно е някаква част от тях дори вече да си правят сметката за следващ строителен сезон, когато ще удари часът на нови строителни фирми – тогава историята на изказванията от настоящия сезон пак няма да има значение. В крайна сметка, всичко е въпрос на „работа, работа…“, на „доказан професионализъм“ в рамките на длъжностната характеристика към съответния момент и при съответния работодател. Така се прави във фирмите…

Доколкото естественият терен на техническия ръководител на Обекта е самият строителен обект и съответно МПС-то, с което той обхожда обширната му площ, „джипкокрацията“ е естествена форма на политическо управление в този случай. Указанията, похвалите или хокането, представянето на планове се осъществява неизменно около или направо от вътрешността на „(д)жипката“. В работен режим езикът е по-непосредствен – жаргонът, неформалният изказ са напълно в реда на нещата („И да внимаваш с тея камъни там!“, „Как е, наборе?… Здрав да си ми!“). На терен техникът е своеобразен върховен главнокомандващ и плува като риба във вода: когато не му хареса положеният асфалт, той може да разпореди преасфалтиране; доколкото той е Суперръководител, в правото си е да разпореди дори полагането на асфалт там, където такъв изобщо не е бил предвиждан – за всеобщо удивление на публиката, която си мисли, че подобни сложни неща стават след тромави обществени поръчки и съгласуване на правила и документация.

Общото благо, стремежът към което уж е характерен за добрите държавни устройства според един Учител от далечното минало, тук, както се полага, се е превърнало в строително благо. „Гледай, като масло е магистралата! Защо тука не дойдат да ми протестират?“, с право би запитал Супертехникът; той вижда, че фирмата работи, строителството върви по план и следователно повод за недоволство не може да има. Той със сигурност е искрен, не лицемерничи, той вярва, че щом строежът върви, то всичко върви, няма начин да не върви. (Кой се интересува от някакъв си „брекзид“?)

€-фѝлия

Нека сега погледнем към информационните табели на Суперобекта; те неизменно указват, че различните строителни площадки разполагат с финансиране или съфинансиране от „Оперативна програма на ЕС…“, следват номера и дати. В този смисъл политиката на строителната фирма по дефиниция може да бъде само „€-филска“ – политика на естествена любов към захранващите фондови механизми като условие, без което не може. Докато обектите са обезпечени с нужното финансиране, техническият ръководител, бригадирите и работниците от строителните бригади в още по-малка степен са в състояние да допуснат, че някой може да недоволства; ако има такива гласове, не бива да им се обръща прекалено голямо внимание „заради от-го-вор-ност-та! Защото ще счупят държавата“, казва техникът, т.е. ще счупят фондозахранващите механизми като животуптящо сърце на €-филската политика.

Да се опитаме да си представим идеалния сценарий за бъдещето на една такава влюбена във фондозахранването държава-строителен обект; да си представим, че тя безупречно изпълни всичките си договори за финансиране, построи всички възможни съоръжения, създаде най-прекрасни условия за стопански подем и в някакъв момент постигне невиждани по-рано върхове на изобилието – до степен тази държава да се присъедини към клуба на „нетните донори“ на Европейския съюз. Какво би се случило с нея тогава?

В държава, в която идеята за „европейско развитие“ мандати наред е била приравнявана до черпене на еврофондови средства, обединена Европа не би имала никакво бъдеще от този момент нататък. Трудно биха се намерили доводи, които да убедят мнозинството от нейните граждани, че времето на получаването е изтекло, че е настъпило време за даване и че това на всичко отгоре е цената на бъдещия просперитет. €-фѝлията, парадоксално, е обречена да бъде родител на еврофобията, на тънките сметки, в които нетните плюсове и минуси изобщо се превръщат в доводи „за“ и „против“ Европа, а оттам – на неизбежното „чупене“ на Европа. Имахме забележителния шанс да проследим развоя на това фиаско през пролетта и лятото 2016 г. в Обединеното кралство. Скоро след това някои справедливо отбелязаха: „Ако си спомняте, един голям червен автобус обикаляше […] с едни огромни надписи как 300 милиона ли, 500 милиона ли паунда на месец [т.е. на седмица – бел. авт.] ние ще си върнем, ако излезем от ЕС. И целият дебат се свеждаше до това – вярно ли е, не е ли вярно; 300 ли са, 500 ли, 100 милиона ли са, и т.н. […] До това ли се свежда Европейският съюз? […] Счетоводство ли е това? Сметкаджийство ли е? […] Нека да се замислим за секунда: ако България един ден – дай Боже да стигнем тези дни – се превърне в нетен платец в европейския бюджет, забогатеем… И започнем ние като данъкоплатци да заплащаме за по-бедните европейски народи, за да могат те да се развият… Дали нашата подкрепа за ЕС би била същата като днес? Запитайте се. […] [З]ащо го има този Европейски съюз? Каква е европейската идея?“.

Трудно ще си отговорим на тези въпроси, докато живеем в държава-строителен обект, чието основание за съществуване са приходните потоци по еврофондова линия. Или по-скоро ще си отговорим лесно, но отговорът няма да ни хареса. В това отношение хората у нас, които сме съхранили у себе си някаква любов към идеалите на европейската политика, трябва да сме наясно: играта, в която ни разиграват, е с предизвестено печален край – гостоприемникът винаги се напуска след изчерпване на хранителния ресурс; крайна спирка по този маршрут: „Брекзид“.

Епилог

Накрай – един мисловен експеримент в частична връзка с всичко, казано дотук.

Представете си един ученик – един български ученик, – който се възползва от програма за училищен обмен и попада в час по гражданско образование например в някое френско или германско училище. Той и новите му съученици трябва да представят кратки разработки на тема: „Срещу какво протестираха моите съграждани тази година?“. Представете си, че този български ученик се подготви добре, с богати снимкови, видео- и аудиоматериали, и впрегне целия си талант, за да разкаже и покаже в най-фини подробности всичко, през което преминахме за последните месеци: шкафчета, чекмеджета, пистолет, гумена лодка, НСО, полиция, побоища, целувката за г-жа парламентарната председателка, нейната предистория (с превод, разбира се) и т.н., и т.н., и т.н.

А сега си представете погледите на учителите и на всички останали ученици в групата…

Загриза ли ви нещо отвътре? Ако да, то значи сме от една порода. Нито едно българско дете не заслужава да го гледат с такива очи. #GamOver

Мартин Осиковски (р. 1978 г., София) е бакалавър по философия (Софийски университет „Св. Климент Охридски”, 2002 г.), магистър по медиевистика (Централноевропейски университет – Будапеща, 2003 г.) и доктор по история и теория на културата (Софийски университет „Св. Климент Охридски”, 2009 г.). Специализирал е в Хайделбергския университет „Рупрехт Карл”, Ориъл Колидж (Оксфорд) и в Департамента по история на Хелзинкския университет. Автор на монографията Убежища на вярата (2010). Университетски преподавател, автор на преводи и изследвания в областта на религията, историята на политическата философия, медийната история.

1 коментар

  1. Да от всичкото най-лошото. Мартин доста време е трупал и изглежда че не е успял да асимилира взетото. Писаното е опит за себеизясняване? Несполучлив? Претенциите политиката да бъде интелектуална дейност са не от вчера. Но политиката е игра – напасване на интереси чрез размяна. Тук нема место за реене във висините на умосамозаплитането. колкото и да не ни се иска. Все едно е да искаш висока култура в автосервиз. представата за политиката за висше изкуство е феодална – водачи знаещи най- добре, виждащи отвъд. Нашата политика е на нивото на нормалната европейска такава. разликата е в употребата на езика. а и да не забравяме ние все още сме руска държава.