Пред някои държави всички са равни, дори малките са равни на големите – никой не е толкова малък, че Държавата да не може да поиска неговата смърт.
В предишната статия от тази рубрика бях написал, че тъй като проблемите не са специфично руски, ще сравняваме реакциите на разни държави и общества. И заявих, че никъде по света не се справят добре с проблема на малките с големите, на подрастващите с (по идея) зрелите. Да почнем от държавните опити за справяния, за да минем подир към обществените.
Негативни реакции на държавата
В днешна Русия (защо ли?) е в сила традицията от времето на Студената война да се сравняват преди всичко с Америка. Да го направим. Държавното отношение към всичко проличава най-вече в законите и съда. А историята на законотворчеството и съдопроизводството относно младежите и децата-закононарушители в САЩ, за мен поне, е плашеща.
В САЩ едва през 2005 година е забранено смъртното наказание за малолетни (след решение на Върховния съд). За последен път държавата САЩ законно е убила малолетен през 1959 година (бил е на 17). Няма да влизам в спора, в който за едните е важно какво е наказанието, а за другите – какво е престъплението; нито в техническите подробности, че някой си значи бил извършил престъплението като малолетен, а наказанието смърт изтърпял като пълнолетен; или че не можем да говорим за САЩ като цяло, защото смъртното наказание е законно не във всички щати… Гнус ме е от технизиране на морални дилеми. Да не говорим, че в повечето случаи технизирането е елементарно ирелевантно: гражданите на САЩ обичат да говорят за „американското общество“, да носят тогава и отговорностите, и вините му солидарно. По проблема гладам фактите и ето един.
„През 1944 г. афроамериканецът Джордж Стини-млади умира на електрическия стол в щата Южна Каролина. Той е 14-годишен, най-младият от екзекутираните през ХХ век.
Смъртта на Стини идва по-малко от три месеца след арестуването му по обвинение в убийството на две бели момиченца (на 7 и 11 години) в малко селище (на име Алколу) в Южна Каролина. Процесът му продължава един ден. (Единственото доказателство е неговото самопризнание, записано на ръка от местния заместник-шериф.) Съдебните заседатели, до един бели мъже, обсъждат случая 10 минути преди да обявят Джордж за виновен. Адвокатът му не отправя апелация. През 2014 г. съд в Южна Каролина (по почин на семейство Стини) предприема забележителната стъпка да го оправдае посмъртно, определяйки, че Стини е станал жертва на гигантски провал на правосъдието.“[1]
От Просвещението, от ХVІІІ век, насам Западният свят е открил, че малките са различни от големите и че ако искаме като пораснат не просто да станат силни, но и добри, имат нужда от специално отношение с ум и любов. Очевидно американската съдебна система, наследник на английската, се е забавила с това откритие повече от два века.
След страната на върховенството на закона (в този контекст на човек просто му се приисква да не беше толкова абсолютистки върховен, но да оставяше местенце и за човещината, ако целта му е справедливостта), нека видим страната, в която между 1917 и 1991 г. властваше партията-водач на всички прогресивни народи на човечеството, а Москва, „звездата на новите времена“, бе обявила „най-хуманното общество“. През 1935 г., година мирна, неотбелязана нито от външнопополитическа, нито от икономическа криза, държавата приема следното законодателство:
„С цел най-бърза ликвидация на престъпността сред непълнолетните ЦИК и Совнарком на СССР постановяват:
Непълнолетните, започвайки от 12-годишна възраст, уличени в извършване на кражби, в причиняване на насилие, телесни повреди, осакатявания, в убийство или опит за убийство, да бъдат изправяни пред углавен съд с прилагане на всички наказателни мерки“.
Явно тогавашните съветски съдопроизводственици са се стъписали, защото две седмици по-късно е последвал недвусмислен свръхсекретен циркуляр („да се пази заедно със шифъра“), в който прокурорът на Съветския съюз Вишински и председателят на Върховния съд Винокуров „разясняват“, че да, казаните в постановлението „всички наказателни мерки“ наистина включват и смъртно наказание за малолетните.
Някои днешни сталинисти твърдят, че този закон не е бил прилаган на практика, според други е бил прилаган рядко и такива присъди почти няма. Факт, присъдите са малко. Но ако си дадем сметка, че редом със съветските закони е царяло съветско беззаконие, много по-важен документ от официалните присъди са списъците с реално разстреляните. Известен е случайно запазеният списък (с имена и рождени дати) от Бутовския полигон, където през 1937-1938 година са разстреляни 20761 човека. Сред тях и 94-ма малолетни. Дванадесетгодишни няма, най-малки са две четиринайсет-петнайсетгодишни деца. Историците от групата Мемориал са установили, че повечето от разстреляните край село Бутово са били избити без съд, но с присъда, издадена от т. нар. на съветски език „извънсъдебни органи“: тройки или други комисии на НКВД, или пряко от Вишински, споменатия Прокурор на Съветския съюз.
Други историци ни обясняват, че това било мярка за „справяне“ със стотиците хиляди безпризорни деца по това време. Здрава логика: обществото си решава проблема с безпризорността, като убива безпризорните.
Това постановление е било в сила четвърт век, до 1959 година.
Но, казва си човек – да им бере греха ХХ век, нали и в Америка, и в Русия това вече го няма? Това отношение към децата го няма; има го наследеното от него. Два най-ярки примера от сега: отношението на хората на Тръмп към децата на имигрантите и отношението на хората на Путин към проблемните детски групи в Русия. За имигрантските деца знаем, за руските – надали.
Например една активна Путинова депутатка, вицеспикер (зам.-председател) на руската Държавна дума, известна като автор на закона, заклеймяващ неправителствените организации като „чуждестранни агенти“, предлага да бъдат блокирани интернет-страниците, които „представляват опасност за живота на непълнолетните“ и обкръжението им. Същата жена иска да помогне на децата в училище, като премахне училищните психолози и възстанови институцията на училищните възпитатели. Предложението на Министерството на образованието да развие службата на психолозите било според нея „съвсем опасно“. „В Русия винаги е било главно възпитанието“, казва този законодател от ХХІ век (и двете начинания са от т. г.).
Две държави – един подход: полицейски. „Щом държавата има силата – да я прилага! Иначе ще покаже слабост!“ В САЩ разделят деца от родители, защото могат. В Русия забраняват интернет, защото могат (доколкото могат). Предложението на упоменатата депутатка става в контекста на няколкомесечната борба, която хората на Путин водят, за да спрат напълно руската социална мрежа Инстаграм (и все не успяват). Логиката на обвинението е същата, полицейска: „От Инстаграм се ползват и терористи, значи да го забраним!“ е равносилно на: „С кухненски нож стават и убийства, затова да го забраним!“ (Всъщност властта се гневи, защото в Инстаграм има блог Алексей Навални; и защото Инстаграм не се съгласява да донася на властта за своите клиенти.)
Реакции на обществото
За чест на Америка трябва да кажем, че множество разнообразни обществени реакции заставиха хората на Тръмп да дадат заден ход и да почнат да връщат децата на семействата им. Всички знаят, че протестира дори жената на Тръмп, но може би не знаят за една друга американка – Стефани Уилкинсън, собственичка на ресторант, която миналия месец видяла в ресторанта ѝ да влиза прессекретаря на Тръмп Сара Сондърс с голяма компания: имали запазена на друго име маса. Стефани се посъветвала със своите служители и помолила Сондърс да напусне заведението ѝ. Казала ѝ, че в нейния ресторант държат на определени стандарти, като „честност, състрадание и сътрудничество“. Онази си излязла. Последствията: след заплашителен туит от Тръмп „възмутени граждани“ демонстрират пред ресторанта ѝ; ноложило се и да напусне местната ресторантьорска асоциация. За гражданско действие се плаща, навсякъде.
А за чест на Русия ще кажем, че и там граждани показаха реакции, много по-адекватни и човечни от съмнителните държавни законопроекти. Ето един типичен и един нетипичен пример.
- В Иркутск родители създават неправителствената организация „Спасяване на децата от киберпрестъпления“, която става популярна в цяла Русия. Работата ѝ е взаимопомощ плюс натиск върху правителството да решава конкретни проблеми. Нищо оригинално – като по цял свят – просто смислена доброволна работа, която тези хора успяват да вършат в Русия.
- Аркадий Ротенберг, руски милиардер, близък на Путин, предлага лично да финансира (т.г.) напълно разумно изглеждаща програма, насочена към 12-16-годишните русначета, с цел да ги предпази от „негативното въздействие на улицата“ и специално от идеологията на АУЕ. Нямало да се договаря с никакви държавни институции – министерствата на образованието, на културата и под. Целта е да бъдат обхванати „2-3 милиона деца“. Ако ще се прави сериозно, това е трудна работа и шансът за успех не е голям – коментират опитни хора от НПО. Но за мен тук е важен не-държавният подход: дори приятелят на Путин (вероятно с благословията на Путин) обявява проект, който, за да има шанс, не трябва да включва руското държавно начало!
„Позитивни“ реакции на държавата
Но по отношение на децата и младежите Путин не е опрял до Ротенберг. Редом с държавните полицейски реакции от негативен тип има и огромни държавни про-акции. Те дават на младите и малките позитивен идеал. И той е нацията. Само че руската нация се оказва под заплаха. С цел отпор към нацията се прибавя милитаризацията.
След проби и грешки по-миналата година министърът на отбраната на Руската федерация обяви създаването на Юнармия (буквално Млада армия) – военизирана организация за деца и младежи от 8 до 18 години. Отворена е за всички ученици и ученички, членуването е доброволно и явно. Държавата плаща. Дават униформи. В учебни центрове и лагери по цяла Русия – патриотично възпитание, бойни и военни умения, а министърът щедро заявил, че децата ще могат да стрелят „с всичко, което гърми, освен с ракети“. За две години членовете на Юнармия вече достигат четвърт милион.
Много е вероятно тези деца да не влязат в групи на смъртта. От друга страна, придобитите умения биха им били полезни при колумбайнерите или в АУЕ.
Формулата национализъм+милитаризъм се радва на популярност. Един последен случай:
6 юни т. г., Нижневартовск: в детската градина 4 и 5-годишни деца изпълняват новата песничка „Чичо Вова, с теб сме ний“. Децата пеят, че „ще върнат родната Аляска в руското пристанище“ и че за Чичо Вова ще тръгнат „на последен бой“.
Веднага си спомних за видеото с президента Ердоган, който обясни на шестгодишното момиченце, облечено в камуфлажа на „барета“, че не трябвало да плаче, щото нали ако го убият за Майка Турция, ще го увият в Нейния байрак!
Пред някои държави всички са равни, дори малките са равни на големите. Никой не е толкова малък, че Държавата да не може да поиска неговата смърт.
Така че и в това Русия е като света.
Като кой свят?
––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Вж. статията на Ейми Лин от 2016 г. История на смъртното наказание за малолетни престъпници в сайта Juvenile Justice Information Exchange (Amy Lynn, History of Death Penalty for Juvenile Offenders), достъпна например на: https://jjie.org/2016/02/13/history-of-death-penalty-for-juvenile-offenders/. Срв. със статията George Stinney в Wikipedia.
