Тази история продължава да се разказва от Силвърадо до Форт Апачи. Подробностите се менят, сезонът, броят на гилзите. Но другото в общи линии остава едно и също.
И така.
През един сив като олово ден, продупчен от остър дъждец, в градчето Биг Тиърс влезе пешак. Да мине през него човек на кон беше нормално, но да се появи пешак – не. Как беше прекосил прерията, какво беше ял, какво беше пил, та на петдесет мили от Биг Тиърс нямаше нито ферма, нито дори навес. Само камънак, останки от стари индиански огньове, гърмящи змии и пуми.
Пешакът стигна до площада и се изтърси в средата му. Огледа се, скочи, дръпна няколко клона изпод верандата на хотела, накладе си огън, седна на земята и захвана да се суши.
От кръчмата веднага надникнаха двама от кибиците. Възседнаха парапета, извадиха по една пура, голяма като дуло на колт, запалиха пурите и заизпускаха дим като локомотивите по линията Транспасифик рейлуей.
Градчето беше градче като градче. С хотел, банка, кръчма и бръснарски салон. Навремето за кратко бяха мислили, че оттук ще мине железопътната линия и ще има гара, но не бяха познали. После се чу, че нагоре по речицата Кинг Ривър, наречена така явно на майтап след много уиски от някой зевзек, имало злато. И в градчето изведнъж се изсипаха петстотин гладника с изгнили от пот кърпи на вратовете, които не намериха злато, изпотрошиха всичко стъклено в околността и си заминаха. И сега градчето май служеше единствено като разбойническа база на бандата на Нъмбър Уан, когато бандата имаше санитарен полуден, но информацията не беше отпечатана във вестника и затова нищо не можеше да се твърди с абсолютна сигурност.
В момента бандата обаче беше на турне и из градчето се разтакаваха само двайсетина от членовете ѝ, онези, които бяха загубили някоя част от тялото си – я фаланга на показалеца на дясната ръка, я мекото на ухото си, или пък най-спиртосаните, които винаги падаха на слизане от стълбите, защото стъпалата им се виждаха двойни. Сега в градчето пребиваваха, може да се каже, лазаретно болните, но това не означаваше, че в него човек може да си позволи да влезе без кон.
Единият от ездачите на парапета извади пурата от устата си и се провикна:
– Ей, малкия!
Новодошлият вдигна глава и се усмихна широко. От коженото му палто, видяло много лежане по камънаците, беше започнала да се вдига пара.
– Джони, казвам се Джони.
– Добре, Джони. Къде ти е конят?
– Че тук малко коне ли има? – отвърна Джони и кимна към завързаните на коневръза пет-шест коня.
– Но нито един от тези коне не е твой, Джони – ухили се другият ездач на парапета и железните му зъби огряха мрачния следобед.
– Това лесно може да се поправи.
– Така ли? И как ще стане тази работа?
– Ако си жив, ще разбереш.
– Джони, ела да пиеш едно с добрите момчета. Иначе ще си помислим, че пиеш само млекце – разтопи се от любезност първият.
Както седеше с кръстосани крака на земята, Джони изведнъж се изправи. И ако двамата ездачи на парапета бяха по-наблюдателни, щяха да забележат това. Но те дърпаха от пурите и погледите им се рееха в небето в желанието им да измислят по-страшен лаф, с който да го зачукат на Джони. Защото градчето Биг Тиърс беше известно с това, че устите стрелят толкова добре, колкото и револверите.
Джони с един скок стъпи на верандата и влезе в кръчмата. Двамата с пурите го последваха. Като домакини, разбира се, черпеха те. След четвъртата чаша погледнаха по-сериозно на Джони.
– И какво те води насам? – попита единият.
И Джони започна да разказва.
Преди двайсетина-трийсет години едно ирландско семейство си купило тук парче земя. Патриша и Шон О’Нийл. С много упоритост си стегнали дом, родило им се и едно момченце. Били купили земята от коренните жители, индианците, и мислели, че никой не може да има претенции към нея. Старият индиански шаман, който бил известен с това, че можел да завърже пет вятъра на десет възела и който изповядал сделката, им казал да спят спокойно. Но онези години съвпаднали с идеята оттук да минава железопътната линия. И един друг заселник, Макомбър, започнал да изкупува парцелите, за да ги продаде после скъпо и прескъпо на железопътната компания. Шон О’Нийл се опънал на Макомбър и един ден намерили труповете на него и жена му в двора на фермата, а отгоре в небето се виели лешоядите. Само момченцето не намерили никъде, но помислили, че е избягало в прерията, където станало плячка на койотите.
Идеята за железопътната линия обаче се разсъхнала, Макомбър загубил много пари и за да може да ги избие с лихвите, станал шериф на Биг Тиърс. И веднага след това дал подслон на бандата на Нъмбър Уан.
Двамата слушатели на Джони се спогледаха и левите им очи се присвиха.
Появата на Макомбър в разказа съвпадна с появата на истинския Макомбър, който беше взел своята порция следобеден сън и сега се появи в кръчмата за закуската си от фъстъци и уиски. Той беше станал по-дебел дори от себе си на младини, което беше почти невъзможно.
Джони чу стъпките му и видя отражението му във витрината зад бара, но не прекъсна разказа си. Но май не беше останало много за разказване, защото той каза само още едно изречение:
– Аз съм онова момченце.
И чак после се обърна и със завъртането на тялото си извади револвера и пръсна чашата в ръката на Макомбър, който тъкмо отпиваше първата глътка.
След час един конник напускаше Биг Тиърс. До него яздеше втори кон с жена върху седлото. Това беше съдържателката на бръснарския салон Мег, която навремето беше спасила синчето на Патриша и Шон О’Нийл. На площада и в кръчмата оставаха двайсетина трупа, а в небето започваха да се събират лешоядите.
Очевидци разправяха впоследствие, че когато Нъмбър Уан и хората му се завърнали след дни и разгледали обстановката, те предпочели да не се правят на храбреци и напуснали градчето. А още по-после, когато редките пътници, пресичащи тази пуста равнина и този мъртвешки град, се настаняваха вечер край лагерния огън, задължително се отваряше приказка за онзи Джони, който обезлюдил градчето, за онзи Джони, който пиел толкова, че му измислили прозвището Джони Мокър или пък това май не беше ли заради кръвта, която пролял след себе си.
Но така беше в онези години. Хората бяха по-добри, отколкото сега. Те наистина се избиваха помежду си, но на никой и през ум не му минаваше да стреля по лешоядите.
