В Дармщад бе показана изложбата A House Full of Music, посветена на връзката между изкуството и музиката, 350 произведения от 110 художници. Подобно на Джон Кейдж и тя дава пълна свобода на публиката.
На 5 септември се навършиха 100 години от рождението на американския композитор, философ, художник, един от пионерите на хепънинга и подбудител на движението Флуксус Джон Кейдж. Той е сред ключовите фигури, определили посоката на музиката и изкуството през ХХ век, наред с Ерик Сати, Марсел Дюшан, Нам Джун Пайк, Йозеф Бойс… Гениален провокатор, Кейдж непрекъснато поставя на изпитание границите на музиката и нейните отношения с другите изкуства и всекидневния свят. Той има съществен принос за освобождаването на артистите от егоцентризма и рационализма. За Кейдж музиката е навсякъде – без цел и послание, тя е свързана с отношенията между хората, затова публиката участва като творец в спонтанно възникналите му произведения. Музика са шумът, случайните звуци, реакциите на публиката по време на концерт. Кейдж композира въз основа на случайността: използва китайската Книга на промените И дзин, хвърля монети, налага прозрачна нотна хартия върху небесни карти, използва произволни числови редици. Философията му е силно повлияна от категории като контрол и система, от вярата в науката и техниката в началото на Студената война, но и от вярата в ирационалното, което съвсем не е противоположно на рационалното, по-скоро е част от едно цяло. Затова обективността и научният тон при Кейдж вървят ръка за ръка с Майстер Екхард и дзен.
В следвоенната епоха в Америка триумфират абстрактните експресионисти, в Европа – ташизмът и информелът. Но има и срещуположни движения – в Германия групата ZERO се стреми към ново начало, към часа нула. Тя първа обръща внимание на Кейдж, а отношението към белия цвят я отвежда направо към композициите с тишината. Бялото, което е сумата на всички цветове, както и тишината съвсем не са празнота. Художниците и музикантите се възхищават и на размислите на Кейдж за случайността. Изложбата в Дармщад включва звукови пространства, прожекции, обекти, партитури, картини и инсталации от 110 художници, музиканти и композитори – от легенди като Лори Андерсън, Янис Ксенакис, Франк Запа до съвременни автори като албанския артист Анри Сала. На лице е панорама на модерния звук – през стиловете и медиите, разкриват се неочаквани връзки, изложбата е извънредно сериозна в изследванията и същевременно забавна. Между „визуалната музика” на Сати, „музиката на случайността” на Дюшан и първата телевизионна поява на Франк Запа се изреждат вдъхновяващи моменти и шеметни смени на перспективата.
Дармщад е едно от най-подходящите места В Европа за изложба, посветена на Джон Кейдж. През 1958 г. той изнася там скандалните си лекции. В Дармщад с него се запознава Нам Джун Пайк, за когото Кейдж се превръща в значима фигура. Художникът изразява през 1998 г. намерението си да живее до 2012 г., за да организира 100-годишния юбилей на композитора. За съжаление, Пайк почина преди 6 години, но изложбата в института Матилденхьое в Дармщад успя да предложи необикновен поглед към вътрешните връзки между музиката и изкуството. Обхванато е столетието на авангардната музика, в чието начало са бележките за звука и музиката от 1912 г. на Марсел Дюшан.
Представени са 12 основни стратегии в музиката и изкуството след 1900 г.: принципът на случайността, натрупването, колажирането, мълчанието, разрушаването, пресмятането, чувстването, мисленето, вярването, повторението, играта, мебелирането (още през 1888 г. Ерик Сати провокативно редуцира музиката до декоративното)…
Прологът въвежда в залата, посветена на Сати и Дюшан, тук са легендарният късометражен филм Антракт (Entr’acte) на Рене Клер с Ман Рей, Марсел Дюшан и др.; партитурата на Erratum Musical, произведението на Дюшан от 24 ноти и песенен текст, в което последователността на нотите се определя с жребий, изваждан от една шапка; Мемоарите на един болен от амнезия от Ерик Сати, текст, който изпреварва много прояви на концептуалното изкуство. В изложбеното пространство се вписват елементи от сценографията на Джаспар Джонс по графични мотиви от Голямото стъкло на Дюшан, създадена за Walkaround Time на Мърс Кънингам. Принципът на случайността е важен елемент в техниката на Кънингам. Преди премиерата, например, не се прави генерална репетиция. Изложбата показва на видео прочутото произведение без ноти на Джон Кейдж 4’33”, изпълнено от композитора на оживено кръстовище, както и „бялата живопис” на Робърт Раушенбърг, посветена на тишината, зрителят, чиято сянка пада върху платното, става част от картината.
Стратегията на повторението е в основата на Vexations от Ерик Сати, на концерта в Ню Йорк през 1963 г. Джон Кейдж поема заедно с Джон Кейл части от повтарящото се 840 пъти произведение и връща на гостите, издържали до края, 5-те долара входна такса. А стратегията на играта предлага весел финал: при първата си телевизионна поява през 1963 г. Франк Запа музицира – акуратно фризиран и облечен – на два велосипеда. Три години по-рано Кейдж е слисал публиката на тв предаването I’ve got a secret с изпълнението на Water Walk и напълно сериозно е представил различни музикални инструменти, сред които електрически миксер и гумено пате.
Изложбата умело жонглира със слушането и гледането, ангажирайки всички сетива – музикантите правят изкуство, а художниците – музика. Немската критика единодушно я определи като забележителна, истинско произведение на синтеза, в което пространство, звук, светлина, движение и език се свързват в непринудена тоталност”. „Вагнер би бил във възторг, Клее също”, категоричен е Frankfurter Allgemeine Zeitung.
Джон Кейдж е роден на 5 септември 1912 г. в Лос Анджелис. Рано започва да учи пиано. През 1930 г. пътува в Европа, прави първи опити в композирането и живописта. През 1932 г. учи при композиторите Хенри Коуел и Арнолд Шьонберг. По-късно преподава в Сиатъл, създава ансамбъл от ударни инструменти, запознава се с хореографа Мърс Кънингам. През 1940 г. следва индийска философия и дзен будизъм, среща се с художници като Робърт Раушенърг, Джаспър Джонс и Марсел Дюшан. През 1958 г. изнася скандалните си лекции в Дармщад. Умира на 12 август 1992 г. в Ню Йорк. Сред основните му произведения са: Сонати и интерлюдии (за подготвено пиано, 1948 г.), 4’33” (Музика на тишината, 1952 г.), Вариации I (Музика на случайността, 1958 г.), Musicircus (Музика на шума, 1967 г.), Song Books (1970 г.), Etudes Australes (за пиано, недерминирана музика, 1975 г.), операта Europeras (1987 г.).
