Откъс от биографията на създателя на „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“, издадена от „Колибри“ (превод Стела Джелепова).
Джон Роналд Руел Толкин (1892-1973) винаги е смятал биографията за безплоден подход към делото на твореца. Произведението на Карпентър изцяло опровергава това негово схващане. Изживените епизоди се наместват един по един като в мозайка от рунически писмена, в която е скрит ключът към загадката на най-обичания писател на XX век.
Получил достъп до архива и кореспонденцията на Толкин, почерпил от спомените на близките му и от лични впечатления, Хъмфри Карпентър проследява всяка стъпка по житейския и професионалния друм на своя герой – от осиротялото детство и духовното израстване в юношеството, през първата любов, останала с него до края, и мъжкото приятелство в колежанските години, съпътствало го цял живот, до академичната кариера на професор лингвист и прозрението В една дупка в земята живееше хобит, открило хоризонта към Средната земя, населена със създания с чудати имена и приказна същност, донесли му световна слава.
С подобаващата почтителност на съвестен биограф и умението на пишещ събрат Карпентър изгражда органична сплав от личностна и творческа биография. И от всеки ред ни гледа мъжът с проницателен поглед, тънка усмивка и неизменната лула, изобретател на странни езици, на собствена митология и вълшебна вселена, Мерлин на модерните времена, запленил поколения читатели от цял свят.
Хъмфри Карпентър (1946-2005) е изявен писател и ярка фигура в културните програми на Би Би Си, автор на биографии, детски книги и изследвания върху литературата за деца. За „Инклингите“ (К. С. Луис и кръгът около него)“ е удостоен с наградата „Съмърсет Моъм“, а с „У. Х. Одън“ печели второ място за „Уитбред“. През 1984 г. Американската академия и Институт за изкуство и литература му присъжда отличието „Е. М. Форстър“.
„Джон Р. Р. Толкин. Биография“, Хъмфри Карпентър, изд. „Колибри“, 2016, превод Стела Джелепова
ИЗГУБЕНИТЕ ПРЕДАНИЯ
Дано изричаш нещата, които аз съм искал, дълго след като мен вече няма да ме има. Думите на Дж. Б. Смит били ясен зов за Роналд Толкин да подеме големия труд, който обмислял от известно време – внушителен и удивителен проект без аналог в историята на литературата. Той щял да създаде цяла митология.
Идеята се кореняла в любовта му към частните езици. Установил, че за да постигне някаква степен на сложност на тези си творения, трябвало да създаде „история“, в която езиците му да се развиват. Още в ранните стихове за Еарендел бил започнал да нахвърля на хартия нещичко от тази история; сега искал да я запише изцяло. Имало и друга движеща сила – желанието му да изрази най-съкровените си чувства в поезия, желание, което водело началото си от вдъхновението на ЧКБО. Първите му стихове не блестели с нищо, също толкова незрели, колкото суровия идеализъм на четиримата младежи; но те представлявали първите стъпки към великата поема в проза (макар и в проза, била поетична творба), която сега седнал да пише.
Роля изиграл и трети подтик – мечтата му да създаде митология на Англия. Намекнал за това през студентските си години, когато писал за финландската „Калевала“: „Иска ми се да ни беше останало повече от него – нещо подобно, което да принадлежи на англичаните“. Тази идея се разраствала, докато добила впечатляващи размери. Ето как я изразил Толкин, припомняйки си я дълги години по-късно: „Не се смейте! Но едно време (гребенът ми доста клюмна от тогава насам) ми беше хрумнало да създам цикъл от повече или по-малко свързани легенди, вариращи от широкообхватни и космогонични до нивото на романтична приказка – по-висшите, основаващи се на по-нисшите и обвързани със Земята, по-нисшите, използващи величието на обширния фон. И всичко това щях да посветя простичко: на Англия, на моята родина. Щеше да притежава желаните от мен тон и черти, нещо ясно и хладнокръвно, щеше да ухае на нашия „въздух“ (климатът и почвата на Северозапада, тоест Британия и тези части на Европа; не Италия или Егейско море, да не говорим пък за Изтока) и макар че щеше да излъчва (стига да можех да го постигна) прекрасната неуловима красота на онова, което някои хора наричат „келтско“ (въпреки че рядко се среща в автентичното келтско), трябваше да бъде „висше“, изчистено от грубото и подходящо за зрелия ум в страна, отдавна пропита от поезия. Някои от великите истории щях да опиша в подробности, а други само да скицирам. Всички цикли щяха да бъдат вплетени в едно величаво цяло, но все пак оставяйки простор на съзнанието и ръцете, владеещи рисуването, музиката и драмата. Пълен абсурд“.
Колкото и абсурдно грандиозна да изглеждала идеята, при завръщането си от Франция Толкин решил да я осъществи. Сега му било времето и мястото – отново живеел заедно с Идит в Грейт Хейуд, в английската провинция, тъй скъпа на сърцето му. Дори далеч в морето Кристофър Уайзман усетил, че нещо ще се случи. Писал на Толкин: „Трябва да се заемеш с епоса“. И Толкин го сторил. На корицата на евтина тетрадка написал с дебел син молив избраното от него заглавие на митологичния цикъл: „Книга на изгубените предания“. Отворил тетрадката и започнал да съчинява онова, което в края на краищата щяло да стане известно като „Силмарилион“.
Никой разказ за външните събития в живота на Толкин не може да даде нещо повече от повърхностно обяснение за произхода на неговата митология. Да, начинът, по който са свързани историите в първата чернова на произведението (по-късно изоставена), малко напомня „Земният рай“ на Уилям Морис; също като в тази книга, мореплавател пристига в незнайна страна, където слуша поредица от предания. Пътешественикът на Толкин се казва Ериол, чието значение е пояснено така: „Онзи, що бленува сам“. Но преданията, които Ериол чува, величави, трагични и героични, не може да бъдат представени като прост продукт на литературни влияния и личен опит. Когато започнал да пише, Толкин се домогнал до някакъв по-дълбок, по-богат пласт на въображението си, който тепърва щял да изследва; и тази почва щяла да продължи да дава щедри плодове до края на живота му. Първата от „легендите“, съставляващи „Силмарилион“, разказва за създаването на Вселената и установяването на познатия свят, който Толкин, припомняйки си староскандинавската Miðgarðr и еквивалентните ранноанглийски думи, нарича „Средната земя“. Някои читатели сметнали това за отпратка към друга планета, но Толкин не е имал подобно намерение. „Средната земя е нашият свят – написал той, прибавяйки: – Аз (разбира се) развих действието в изцяло въображаема (ала не и напълно невъзможна) древна епоха, в която формата на континентите е била различна.“
По-късните истории от цикъла се занимават основно със сътворяването на Силмарилите (трите велики камъка на елфите, дали заглавието на книгата), открадването им от Блаженото царство Валинор от злата сила Мелкор и последвалите войни, в които елфите се борели да си ги върнат.
Някои хора са озадачени от съвместимостта между Толкиновите истории и християнската му вяра и им е трудно да си обяснят как набожен римокатолик би могъл да пише толкова убедително за свят, в който не се прекланят пред Бог. Ала тук не съществува никаква мистерия. „Силмарилион“ е творба на дълбоко религиозен човек. Тя не противоречи на християнството, а го допълва. В легендите може да няма преклонение пред Бог, но Бог присъства, по-ясно в „Силмарилион“, отколкото в произлязлото от него произведение, „Властелинът на пръстените“. Над Толкиновата вселена властва Бог, „Единствения“. Под него в йерархията са Валарите, закрилниците на света, които не са богове, а ангелски сили, самите те святи и подчинени на Бог; а в един страховит момент в историята предават властта си в Неговите ръце.
Толкин облякъл митологията си в тази форма, понеже искал тя да звучи странно и далечно и в същото време да не бъде лъжа. Държал митологичните и легендарните истории да изразят неговия собствен нравствен възглед за Вселената; а като християнин не можел да съвмести този възглед с Космос без Бога, когото почитал. Същевременно, ако поместел историите си „реалистично“ в познатия свят, където религиозните вярвания били категорично християнски, би ги лишил от колорита на въображението. Така че, макар и да присъства в Толкиновата вселена, Бог остава невидим.
Докато пишел „Силмарилион“, Толкин вярвал, че в определен смисъл пише истината. Не че смятал, че точно такива народи, каквито описвал – елфи, джуджета и проклети орки – някога са бродели по земята и са вършели делата, които разказвал. Но чувствал – и се надявал – че историите му са един вид въплъщение на дълбока истина. Това не означава, че е пишел алегория, нищо подобно. Отново и отново изказвал неприязънта си към тази литературна форма. „Само да ми замирише на алегория, и ми става неприятно“, споделил веднъж и подобни фрази отекват из писмата му до читателите на книгите. Тъй че в какъв смисъл е приемал „Силмарилион“ за „истинен“?
Някакъв отговор би могъл да бъде открит в есето му „За вълшебните приказки“ и в разказа „Листо от Дребносръчко“ – и в двете се твърди, че Бог може да дари човек с дарбата да записва „внезапен проблясък на скритата действителност или истина“. И несъмнено, пишейки „Силмарилион“, Толкин бил убеден, че върши нещо повече от това, да измисля история. За описаните в книгата събития казал: „Те възникнаха в съзнанието ми като някаква „даденост“ и заедно с идването им, отделно една от друга, растяха и взаимовръзките.
Поглъщащо, макар и постоянно прекъсвано занимание (дори да оставим настрана ежедневните главоболия, умът често сам се насочва към другия полюс и се разпростира върху лингвистиката). И все пак винаги изпитвах чувството, че записвам нещо, което вече го „има“, някъде тук; а не, че го „измислям“.
Първата история, запечатана на хартия – написана през възстановителния период на Толкин в Грейт Хейуд в началото на 1917 г. – всъщност е от края на цикъла. Това е „Падането на Гондолин“, която разказва за нападението на Моргот, главната сила на злото, над последната елфическа твърдина. След жестока битка група жители на Гондолин успяват да избягат, сред тях и Еарендел, внук на краля; ето я, значи, връзката с ранните стихове за Еарендел, първите нахвърляни идеи за митологията. Стилът на „Падането на Гондолин“ показва влиянието на Уилям Морис и е оправдано да предположим, че великата битка, която формира централната част на историята, може и да е инспирирана донякъде от преживяното от Толкин при Сома; или по-скоро от неговата реакция на преживяното, тъй като боят в Гондолин притежава героично величие, изцяло отсъстващо в модерната война. Във всеки случай тези „влияния“ били само повърхностни – Толкин не е използвал модели или извори за чудноватата си и вълнуваща история. Двете ѝ най-забележителни отличителни черти са изцяло негово хрумване – измислените имена и фактът, че мнозинството протагонисти са елфи. Строго погледнато, би могло да се каже, че елфите в „Силмарилион“ възникнали от „феите“ в ранните Толкинови стихотворения, но всъщност връзката между тях е много слаба. Елфите може и да са се зародили в ума му в резултат от интереса му към „Сестрини песни“ на Франсис Томпсън и от любовта на Идит към „малки елфчета“, но елфите в „Силмарилион“ нямат нищо общо с „леприконите“ от „Гоблинови крачка“. В общи линии те са хора – или по-точно, те са Човекът преди Грехопадението, лишило го от съзидателна сила. Толкин искрено вярвал, че някога съществувал Едем на Земята и че първородният грях и последвалото падение са отговорни за злините по света; ала неговите елфи, макар и способни да грешат, не са „паднали“ в теологичния смисъл и затова могат да постигнат много неща отвъд човешките възможности. Те са майстори, поети, книжници, създатели на прекрасни предмети, далеч надминаващи човешките творения. И най-важното – те са, освен ако не загинат в битка, безсмъртни. Старост, болест и смърт не слагат край на делата им, докато са още недовършени или несъвършени. Затова те са идеалът на всеки творец.
Това са елфите от „Силмарилион“ и „Властелинът на пръстените“. Толкин сам обобщил природата им: „Сътворих ги като образ и подобие на човека; но те са освободени от ограниченията, които най-много го гнетят. Безсмъртни са и волята им е способна сама да постигне замисленото от въображението“.
Колкото до имената на героите и местата в „Падането на Гондолин“ и другите истории в „Силмарилион“, те са конструирани от измислените езици на Толкин. Тъй като съществуването на тези езици е raison d’etre на цялата митология, едва ли е изненадващо, че той отделил голямо внимание на съставянето на имена от тях. Действително създаването на имена и свързаната с него лингвистична работа (както посочил в цитирания по-горе текст) го привличали едва ли не повече, отколкото самото писане на историите. Затова си струва (и е интересно) да се добие известна представа как е вършел тази част от работата си.
Като младеж Толкин нахвърлял основите на няколко измислени езика и развил някои от тях до доста високо ниво на сложност. Но в края на краищата само един от тези ранни експерименти му се понравил и успял да изрази лингвистичните му вкусове – езикът, силно повлиян от финския. Нарекъл го „куеня“; до 1917 г. вече бил много сложен, речникът му наброявал стотици думи (макар и базирани на сравнително ограничен брой основи на думите). Куеня произлизал, подобно на всички „реални“ езици, от праезик, вероятно използван в по-ранна епоха; и от този „първичен елдарин“ Толкин създал втори елфически език, съвременник на куеня, но говорен от други елфически народи. Този език в крайна сметка нарекъл „синдарин“ и изградил фонологията му по модел на уелската, езика, който – след финския – бил най-близък до личните му лингвистични предпочитания.
Освен куеня и синдарин Толкин създал още няколко елфически езика. Макар те да съществували само в общи линии, сложността на вътрешните им взаимодействия и разработването на „родословно дърво“ на езиците занимавали ума му. Елфическите имена в „Силмарилион“ обаче били изградени почти изцяло от куеня и синдарин.
Не е възможно в рамките на няколко изречения да се обясни подобаващо как Толкин е използвал елфическите езици при създаването на имена за героите и местата в историите си. Но ето накратко как действал. В процеса на предварително планиране той изковавал всички имена с особено усърдие, като отначало се съсредоточавал върху значението, а след това придавал формата – първо на единия език, после на другия; избраната накрая форма обикновено била на синдарин. На практика обаче действал малко по-произволно. Може да изглежда странно с оглед на силната му любов към старателното измисляне, но често, в разгара на писането, конструирал име, което звучало подходящо за героя, без да обръща кой знае какво внимание на лингвистичния му произход. По-късно обявявал много от създадените по този начин имена за „безсмислени“, а другите подлагал на сериозно филологическо изследване в опит да установи как са достигнали чудноватата си и на пръв поглед необяснима форма. Това също е аспект от неговото въображение, който трябва да бъде разбран от всеки, мъчещ се да схване как е работел. С годините все повече започвал да счита измислените си езици и истории за „истински“ езици и исторически хроники, върху които трябвало да се хвърли светлина. С други думи, изпаднел ли в такова настроение, той не казвал за някое очевидно противоречие в текста или незадоволително име: „Така не ми харесва, трябва да го променя“, а подхождал към проблема с различна нагласа: „Какво означава това? Трябва да науча“.
Причината не е, че си е изгубил разсъдъка или чувството за мярка. За него това било отчасти нещо като интелектуален пасианс (игра, която много обичал), отчасти се дължало на вярата му в изконната истинност на неговата митология. Друг път обаче му хрумвало да въведе драстични промени в някой съществен аспект или в цялата структура на историята си, както би сторил всеки писател. Ставало дума, естествено, за противоречащи си настроения; но и в това отношение, както в много други страни на личността си, той бил човек на контрастите.
И така, това било забележителното начинание, което подел, докато се възстановявал в Грейт Хейуд в началото на 1917 година. Идит с радост му помагала и направила красив препис на „Падането на Гондолин“ в голяма тетрадка. Това била интерлюдия на рядко щастие. Вечер тя свирела на пиано, той рецитирал поезията си или ѝ рисувал скицирани портрети. Тъкмо по това време Идит забременяла. Ала идилията нямало как да продължи; „окопната треска“ не водела до нищо повече от висока температура и общо неразположение, а месецът в болницата в Бирмингам очевидно изцерил Толкин. И сега батальонът му го зовял обратно във Франция. На него, разбира се, не му се връщало там, пък и би било трагично, ако животът му бъде покосен от германско оръдие тъкмо когато е започнал великия си труд. Но какво друго можел да стори?
Здравословното му състояние дало отговора. Към края на отпуска в Грейт Хейуд той се разболял отново. Няколко седмици по-късно се пооправил и бил изпратен в Йоркшир. Идит и братовчедка ѝ Джени си събрали вещите и го последвали на север. Нанесли се в обзаведена квартира в Хорнсий на няколко мили от лагера му. Ала веднага щом се върнал на служба, пак се разболял и бил приет в санаториума „Харогейт“.
Той не симулирал. Няма съмнение, че наистина е бил болен. Но както му писала Идит: „Всеки ден на легло означава още един ден в Англия“, и Толкин бил наясно, че възстановяването му почти сигурно ще го отведе обратно в окопите. И както се случвало с много войници, тялото му се отзовало и поддържало температура над нормалната, а това, че ден подир ден му забранявали да става от леглото и го тъпчели с аспирин, с нищо не подобрявало състоянието му. През април отново го обявили за здрав и го изпратили за допълнително обучение в армейската школа за свързочници в Североизтока. Съществувала немалка надежда, ако издържи съответния изпит, да го назначат за офицер свързочник в йоркширския лагер – пост, който по всяка вероятност щял да го спаси от окопите. Той се явил на изпита през юли, но не успял да го вземе. Няколко дни по-късно се разболял отново и през втората седмица на август се наложило пак да влезе в болница.
Този път се озовал в съвсем приятна обстановка в офицерската болница „Брукландс“ в Хъл. Симпатична групичка пациенти му осигурявала добра компания, а сред тях имало и приятел от Ланкаширските стрелци. Посещавали го монахини от местния католически манастир, с една от които завързал приятелство, което продължило до края на живота ѝ. Разполагал с време и да пише. Междувременно Идит, вече в напреднала бременност, живеела с братовчедка си в мизерна квартира на крайбрежието. Отдавна съжалила, че се изнесла от къщата в Уорик; в Грейт Хейуд бивало, но сега животът станал направо непоносим. В пансиона нямало пиано, храната била отчайващо оскъдна заради потапянето на британски кораби от немски подводници, пък и почти не виждала Роналд – пътуването от Хорнсий до болницата било дълго и уморително. Местната католическа църква представлявала жалка картинка – била временно разположена в киносалон, затова ѝ идвало да придружи Джени, която била англиканка, в енорийската църква; а и бременността протичала тежко. Решила да се върне в Челтнъм, където живяла три години – единственият град, който наистина обичала. Можела да уреди да я приемат в удобна болница за раждането, дотогава двете с Джени щели да си наемат квартира. Затова се отправили към Челтнъм.
Някъде по това време, вероятно докато лежал в болницата в Хъл, Толкин написал друга основна история за „Книга на изгубените предания“. Това бил разказът за злочестия Турин, който накрая получил заглавието „Децата на Хурин“. И тук може да се забележат определени литературни влияния – битката на героя с огромен дракон неизбежно насочва мисълта към подвизите на Сигурд и на Беоулф, а неволното кръвосмешение със собствената му сестра и последвалото самоубийство са съвсем съзнателно заети от историята за Кулерво от „Калевала“. Ала и в този случай „влиянията“ са само бегли. „Децата на Хурин“ е въздействаща сплав от исландски и фински традиции, но тя отива и отвъд тях и постига драматична комплексност и изкусно обрисуване на характерите, каквито рядко се срещат в древните легенди.
На 16 ноември 1917 г. в частна клиника в Челтнъм дошъл на бял свят първородният син на Роналд и Идит Толкин. Раждането минало тежко и животът на Идит бил в опасност. Но макар да го изписали от болницата, Роналд бил длъжен да поеме към лагера и за негово нещастие, получил отпуск, за да замине на юг, цяла седмица след раждането, когато Идит вече започнала да се възстановява. Решили да кръстят детето Джон Франсис Руел; Франсис в чест на отец Франсис Морган, който пристигнал чак от Бирмингам, за да кръсти бебето. След кръщенето Роналд се върнал на служба, а Идит отвела детето обратно в Йоркшир, в обзаведена квартира в Рус, село северно от устието на Хъмбър и недалеч от лагера, където бил разпределен съпругът ѝ (повишен в чин старши лейтенант). По това време вече изглеждало малко вероятно да го изпратят отново във Франция.
В дните, когато успявал да получи отпуск, двамата с Идит се разхождали в околността. Близо до Рус открили горичка, осеяна с бучиниш, и се заскитали из нея. Ето как по-късно Роналд си припомнил Идит от онези години: „Косата ѝ беше гарвановочерна, кожата бяла, очите светли и умееше да пее… и танцува“. Тя му попяла и потанцувала в гората и от това преживяване се родила историята, оказала се централна за „Силмарилион“ – разказът за смъртния мъж Берен, влюбил се в безсмъртната елфическа девойка Лутиен Тинувиел, която за първи път зърнал танцуваща сред бучиниша в разлистен лес.
Тази дълбоко романтична вълшебна приказка съдържа по-широк диапазон от емоции от всичко друго, писано дотогава от Толкин, като на места достига Вагнерова наситеност на страст. Това е и първата Толкинова история за пътуване, изпълнено със заплахи и приключения; пътешествието на двамата влюбени до страховитата крепост на Моргот, където се надяват да отсекат Силмарила от Желязната корона на врага, изглежда също толкова обречено на провал, както опитът на Фродо да отнесе Пръстена до Съдбовния връх.
От всичките си легенди Толкин най-много обичал историята за Берен и Лутиен, не на последно място защото на някакво ниво идентифицирал образа на Лутиен с този на собствената си съпруга. След смъртта на Идит над петдесет години по-късно той писал на сина си Кристофър и обяснил защо иска да изпише името „Лутиен“ на надгробния ѝ камък: „Тя беше (и знаеше, че е) моята Лутиен. Сега няма да кажа нищо повече. Но бих желал двамата с теб да си поговорим надълго и нашироко. Тъй като изглежда малко вероятно някога да напиша систематизирана автобиография – това противоречи на природата ми – някой близък до сърцето ми трябва да знае нещичко за събитията, останали незаписани: ужасните страдания от моето и нейното детство, от които се спасихме взаимно, но така и не можахме да изцерим раните, по-късно често осакатяващи; страданията, които изтърпяхме, след като разцъфна любовта ни – тъкмо те (оставяйки настрана личните недостатъци) може да помогнат да се простят, или поне направят разбираеми, грешките и тъмнината, понякога помрачавали живота ни, както и да разяснят как всичко това никога не засегна душите ни, нито замъгли спомените за младежката ни любов. Защото двамата (особено когато бяхме сами) завинаги продължихме да се срещаме на онази горска поляна и много пъти бягахме, хванати за ръка, от неизбежната гибел преди последната ни разлъка“.
Периодът на Толкин в Рус приключил през пролетта на 1918 г., тогава бил изпратен в Пенкридж, един от стафордширските лагери, където се обучавал преди заминаването за Франция. По същото време членовете на неговия батальон, които все още служели, били избити до крак или взети в плен при Шьомен де Дам.
Идит, бебето и Джени Гроув заминали на юг, за да бъдат при него. Идит намирала това за „окаян номадски бездомен живот“; едва се настанили в Пенкридж и той бил върнат в Хъл. Този път тя отказала да се премести. Чувствала се изтощена от грижите за бебето и често изпитвала болка – последиците от тежкото раждане се оказали дълготрайни – затова ядно писала на Роналд: „Повече няма да тичам подире ти“. Междувременно при завръщането си в Хъмбърския гарнизон Толкин се разболял отново и за пореден път бил приет в офицерската болница в Хъл. „Според мен не би трябвало никога повече да се чувстваш уморен – закачала го Идит, – като се има предвид, че времето, което прекара в леглото, откакто си дойде от Франция преди близо две години, е чудовищно.“ В болницата, наред с работата по митологията и елфическите езици, учел и руски и усъвършенствал испанския и италианския си.
През октомври го изписали. Мирът изглеждал малко по-близко и той отишъл до Оксфорд да провери дали има надежда да намери академична работа. Перспективите били лоши – университетът едва функционирал и никой не знаел какво ще стане след края на войната. Но когато се обадил на Уилям Крейги, който му преподавал исландски, новините звучали по-обнадеждаващо. Крейги се занимавал с „Новият речник на английския език“, по чиито последни томове все още се работело в Оксфорд, и предложил да му осигури място като асистент-лексикограф. На 11 ноември войната приключила и Толкин се свързал с армейските власти с молба до демобилизацията да бъде изпратен в Оксфорд „с цел да завърши образованието си“. Намерил квартира близо до някогашната на Сейнт Джонс Стрийт и в края на ноември 1918 г. той, Идит, бебето и Джени Гроув се заселили в Оксфорд.
