Той търси да схване със силата на своя философски ум безкрайното и като причина, и като следствие. Каква е последицата от това? Във вселената вече няма нито център, нито периферия. Бруно скъсва с йерархизирания космос и започва да изисква една нова способност да се живеят различията.
На 14 февруари 1584 г., пепеляна сряда (първия ден на Великия пост в католическия календар), Джордано Бруно е поканен да обясни своята космологична теория пред отбрано лондонско общество. Тази тъй необичайна вечеря, на която философът отваря небето, е сред най-значимите събития на модерната култура. Бруно сам разказва за нея в своето най-известно произведение – „Пепеляната вечеря“.
Книгата, която излезе скоро на български език, се състои от встъпително писмо и пет диалога в пет последователни дни между четирима събеседници. Творбата на Бруно почива на исторически факт. При посещението си в Оксфорд през лятото на 1583 г. той влиза в остър сблъсък с тамошните учени около хелиоцентричната теория на Коперник. Вече са минали четири десетилетия от публикуването на За въртенето на небесните сфери, ала едва сега представянето на книгата от Бруно има, по неговите собствени думи, вулканичен ефект и предизвиква огромен скандал, вестта за който стига чак до кралския двор. След завръщането си в Лондон Бруно е поканен на вечеря, на която да представи и защити „своя Коперник и други парадокси от своята нова философия“. Тази вечеря, пояснява авторът във встъпителното писмо, не е нито пиршество на Олимп, нито е райска трапеза. Тя е едновременно богата и бедна, обилна на храни и напитки и оскъдна на думи и мисли у много от нейните участници. Тя е свещена и светотатствена, странно напомня за Тайната вечеря, но разглежданите въпроси на мнозина се струват направо богохулни. На нея се разискват физични и метафизични проблеми, а авторът, който разказва за случилото се на тази твърде необичайна вечеря, съчетава изкусно фарса и аргумента, науката и гротеската, за да разгърне с хумор и дълбочина идеята за безкрайността на вселената. С тази своя най-прочута творба италианският философ изобретява ново мислене, заради което е изгорен от Инквизицията на 16 февруари 1600 г. в Рим, но което ще заживее във физиката на Галилей и Айнщайн, в метафизиката на Лайбниц и Шелинг, в поетиката на Шекспир и Джойс.
Двуезичният том на „Пепеляната вечеря“ (на италиански и български език) бе представен през март тази година на кръгла маса в Софийския университет под наслов „Пепеляната вечеря на Джордано Бруно и раждането на модерната философия“. Участие в нея взеха проф. дфн Владимир Градев, преводач на книгата и автор на встъпителната студия, деканът на Философския факултет проф. дфн Димитър Денков, проф. дфн Стилиян Йотов и проф. дфн Владимир Сабоурин.
„Пепеляната вечеря“, Джордано Бруно, изд. „Изток – Запад“, превод Владимир Градев, 2016 г.
Владимир Градев: Четейки неговите книги, ние се отърсваме от свеждането му до икона, от инструментализирането му, каквото съществуваше в България преди 1989 г. Джордано Бруно е философ, учен, писател, той е част от историята на европейската модерност. Той е мислител в гранична ситуация, мислител на прага на епохите.
Поради свободолюбивия си дух през 1556 г. Бруно бяга от своя манастир в Неапол – голям манастир, в който е преподавал Тома от Аквино и където той усвоява философията и теологията. Първоначално отива в Тулуза, а след това в Париж, където впечатлява всички със своите качества и е приет в двора на френския крал Анри III. В Париж той усвоява добре космологичната теория на Коперник. Епохата, в която живее Бруно – Реформацията вече е започнала – е бурна, Европа е дълбоко разкъсана, това е времето на религиозните войни. Той напуска Франция и се премества в Англия, отива и в Оксфорд, където представя учението на Коперник. Един от присъствалите на това изключително бурно представяне отбелязва следното: „Той твърди, че земята се върти около слънцето, но дали всъщност не се върти неговата глава“. Оттам го изгонват и той трябва да прекъсне своите лекции, но спечелва един лондонски интелектуален кръг, пред който може да защити своите философски и метафизически идеи. Това е именно е и поводът за Пепеляната вечеря. Изключително важна част от разказа за тази вечеря е неговото пътуване из Лондон, лутането в мрака, докато стигне заедно със своите приятели до мястото на двореца. Така или иначе именно тази Пепеляна вечеря съдържа всички теми на неговото творчество – космологическа, метафизическа, етическа, религиозна. Тези теми и идеи той ще разгърне и в следващите си диалози. Същественото е, че както в Оксфорд, така и след това в Лондон, той по твърде предизвикателен начин излага Коперниковата теория.
Бруно е първият и единственият философ на XVI век, който гледа сериозно на Коперник. Оттук идват и неговите яростни сблъсъци с традиционната философия. Бори се с догматизма и педантизма, с авторитета, представляван за него от църквата, но и от Аристотел. Отхвърля реформацията на Лутер, възраженията му са, че вътрешният религиозен опит не може и не трябва да води до твърдения, които имат претенция за всеобща валидност за света и живота, другаде трябва да търсим тези всеобщи принципи.
Изказва се и против формализирания език на хуманизма, на тези, които нарича граматици и педанти. Истинското знание според него не трябва да води до твърдението, че знанието и мъдростта произтичат единствено от езика. Той е философ, възпитан от томизма в Аристотеловата традиция, но преобръща пръв радикално тази традиция. Всички тези неща Бруно превръща съвсем съзнателно на прах и пепел със своята Пепеляна вечеря.
Това не означава, че религията, езикът, авторитетът нямат значение за него. Напротив, той подхожда към тях философски, чрез критическа рефлексия – това са сфери, върху които човешкото мислене трябва да се упражнява. Бруно ги поставя под въпрос, но ги и изследва. Именно затова той пише своите диалози на италиански, той е първият философ, който пише своите съчинения на простонароден език и по този начин въвежда обикновения език във философията. При това критическата рефлексия върху тези сфери е съчетана със заемането на философска позиция, Бруно елиминира частната и пристрастна гледна точка.
Какво носи за него Коперник? Бруно не просто излага теорията му, че земята се върти около слънцето, той отива много отвъд това, говори за безкрайния и хомогенен космос. Прави и нещо много повече – скъсва с теологическата традиция, скъсва дори с Николай Кузански и неговата крайна безкрайност. Той търси да схване със силата на своя философски ум и на своята философска интуиция безкрайното и като причина, и като следствие. Това, мисля аз, е неговата голяма философска революция. Безкрайната причина по необходимост произвежда не един краен свят, както се е мислило дотогава, както мисли религиозното съзнание, както мисли дори Николай Кузански, когато казва, че безкрайната причина произвежда една крайна безкрайност, а безкрайната причина по необходимост произвежда безкрайно следствие. От Бог, който е безкраен, може да произтече само безкрайна вселена. Заради тази своя теза той ще отиде и на кладата. Това е неговото голямо философско прозрение. Той не е атеист, както ни го представяха преди 1989 г., нищо подобно. Има безкрайна сила, която произвежда безкрайността на вселената. Самото безкрайно е проявление на тази сила. Каква е последицата от това? Последицата е, че божествената сила се явява във всяка точка на безкрайната вселена, че във вселената вече няма нито център, нито периферия, той скъсва с йерархизирания космос, започва да изисква едно ново изкуство, една нова способност да се живеят различията. Именно заради тази теза Ханс Блуменберг ще нарече Бруно големият еретик на модерността.
Превръщайки съвсем съзнателно и полемично на прах и пепел в своята Пепеляна вечеря традиционния ред на нещата, той го прави при това с много смях. Бруно е един от малцината действително комични философи. Той преобръща традиционното знание с една-единствена цел – да го изправи отново. Той иска да освободи хората от затвора, в който са затворени, имайки предвид затворената вселена на Аристотел.
Стилиян Йотов: В момента има световна вълна да се преиздава Бруно по един нов и модерен начин, при това точно италианските му диалози. Явно е, че се откриват много нови неща. В една папка аз продължавам да събирам нови документи от делото на Бруно, които излизат и досега. Включително през 90-те години се появиха непознати до този момент ръкописи и свидетелства от процеса, които днес хвърлят нова светлина.
Имайте предвид, че събитията в Оксфорд днес са познати, бих казал, до милиметър. Като цяло Англия е страна, в която по това време не те преследват за религиозни прегрешения. Тогава обаче защо и какво е станало в Оксфорд? Ние, които преподаваме философия на Новото време, със сигурност знаем, че периодът преди Бейкън е философска яма. По времето на Бруно Оксфорд е страхотен университет, но няма силни автори. Естествено там има автори, които вече познават Коперник, но се възхищават по-скоро на прецизните му математически изчисления. Нека уточним една подробност – Коперник е бил хитър и плашлив и буквално няколко часа след като получава екземпляр от печатната си книга, умира. Книгата на Коперник е забранена 11 години след изгарянето на Бруно, заради Бруно. Тоест бестселърът на Лутер е предизвикал Реформацията, а книгата на Коперник е нещо, за което се говори с недомлъвки. И благодарение на Бруно изведнъж се разбира, че тази бомба е била заложена още 50-60 години преди това. По някакъв особен начин всички говорят, но единствено Бруно подклажда тази страст – идеята за множеството светове, за безкрайния свят, цялата тази питагорейска картина за света, която по никакъв начин не може да се впише в дотогавашната.
Голямата катастрофа обаче в Оксфорд се случва още преди преди Бруно да започне да чете своите лекции, тя настъпва по време на дебат, на който той е поканен да говори по чисто теологически теми. С невероятното си умение да си служи със силогистики Бруно е направил смешни останалите участници в този дебат. Обаче онова, което е направило лошо впечатление, е, че той е поканен да участва в теологически диспут, а през цялото време говори за философия и си служи само с философски доводи. В един момент те са видели действително какво той може. И когато Бруно отива да говори свободно в Оксфорд, тогава настава сблъсъкът – той не е математик, а онези обясняват математически Коперник и не виждат това, което вижда той. Самата общност постепенно го отхвърля, той се чувства неуютно и в един момент наистина се оттегля, разбира, че няма място там.
Владимир Сабоурин: Моят личен прочит на Пепеляната вечеря на Бруно е възприятие на литератор и на поет. Вдъхновяваща книга, интересувам се от нея преди всичко като литературно произведение. Наистина въпросът дали тази вечеря реално се е състояла на тази точно дата и на това точно място от гледна точка на литературните ѝ качества е без значение. Простичко казано, смятам от литературна гледна точка за раждането на модерната философия, че един от възможните рождени моменти и родители на този процес със сигурност е ренесансовият диалог.
Смятам, че това, което Бруно прави в Пепеляната вечеря и в другите свои италиански диалози, е да използва жанра на ренесансовия диалог, за да взриви средновековния космос, за да взриви Птолемеевия космос, за да взриви космоса на схоластиката. Смятам, че без помощта на жанровата форма на ренесансовия диалог, той не би могъл да направи това по толкова успешен, по толкова забавен и радикален начин. Градев вече отбеляза, че са малко комичните философи. Без формата на диалога този всеразяждащ догмите хуманизъм би бил невъзможен. Жанровата форма позволява това.
Ренесансовият диалог е непосредствена предпоставка за раждането на модерния роман. Пепеляната вечеря е написана и публикувана 20 години преди първата част на „Дон Кихот“. Диалозите на Бруно сякаш най-плътно се доближават до коперниканската революция в литературата, каквато е романът. Чрез трансформацията на потенциите на ренесансовия диалог Бруно успява да направи в историята на философията това, което Сервантес, използвайки за основа ренесансовия диалог, прави в литературата. Сервантес прави нещо подобно със своя роман – той взривява всички предходни литературни форми, заплавя ги в нещо ново и това ново нещо е някаква нова епистемологическа машина за познание. От литературна гледна точка романът е най-съвършената машина за познание. Бруно в своите италиански диалози достига според мен до тази възможност да мисли с чук, което по-късно Ницше ще реализира отново, използвайки определени литературни форми.
Димитър Денков: Когато става въпрос за философията на Новото време, Бруно е символ, без който ние трудно бихме могли да я мислим, дори и като икона, не само в този идеологизиран смисъл. Далеч преди онова, което беше идеология у нас, той се явява като много силна фигура, която се противопоставя на съвременното развитие на философията. Примерно Брехт си играе, представете си Галилей, представете си църквата, която му казва: „Да, ти се откажи тук, пък след това си прави частно това, което искаш“. И този компромис, който стои в основата на европейската наука, и до днес е всъщност ренесансовата форма на т. нар. homo duplex, двойния човек, който говори едно, защото знае, че в някакъв смисъл е опасно или безопасно, но все пак е по-добре да бъде безопасно, а тайно прави нещо друго, който знае как се върти действително небесният свод по неговите математически знания, какъвто е случаят, да речем, с Коперник, но се страхува, че ще стане нещо с него и затова по-добре да публикуваме съчинението, когато умра или когато е безопасно. А иначе, в тайнствения кръг, в който се събираме, ние си дърдорим тези неща.
Този homo duplex сме всички ние. Това е и политическата коректност, това е идеологическата стабилност, това е приемането на неща, спрямо които сме против, но не можем да го кажем, тъкмо защото ще бъдем наказани. Бруно в това отношение не е нов човек. Той е старият човек, той е оня еретик, за който Августин беше казал, че е истинският вярващ. Истинският еретик би отишъл на кладата, докато истинският лицемер, или пък тези, които са вярващи по този двойнствен начин, биха направили този компромис и когато отидат да се черкуват, ще признаят греха си, но вътре в себе си биха казали: „Все пак аз знам какво е за мен това като истина“. Бруно знае какво е това за него като истина. И макар че също е склонен накрая да спаси живота си, решава в крайна сметка да бъде последователен. И той е последователен тъкмо в тази своя като че ли двойнственост и много убийствена сериозност. Тази сериозност идва от две неща според мен. Едното е от неговото особено съчетание на един мистичен начин на възприемане на света и много силна рационализация чрез математиката и чрез нейния основен проблем. Този проблем съвсем случайно е едно видение, което аз имах покрай едно издание, предхождащо това – Монадологията на Лайбниц – видението за т.нар. конус или коничните сечения. Бруно го употребява на много места. Конусът, който се хвърля, когато луната се засенчи от слънцето, или слънцето се засенчи през луната.
Какво означава това? Представете си един конус, представете си освен това онова определение, което върви от Хермес Трисмегист, през Джордано Бруно, минава през Гаргантюа и Пантагрюел и стига до Борхес – определението за вселената, за онази безкрайна сфера, чийто точен център може да бъде която и да е произволно избрана точка, а окръжността ѝ – никъде. Това определение, което и Бруно дава на монадата. Тоест новият духовен атом, който може да наречем бог, но може да наречем и себе си, ние.
С нашия секторен наглед гледаме конично и може да подредим нещата, но какво има около нас и зад нас, ние не знаем. Какво има? Възможни светове. И всички тези възможни светове са построени точно по този монадичен начин и тази монада, в чийто център сме ние или бог, без значение, мисля, че това е основанието да осъдят Бруно, неговата огромна представа, че той би могъл да изясни тайните на вселената, центрирайки се вътре в себе си, в своя начин на виждане. Така всъщност полага всеки от нас като миг от световното и вселенско съществуване, чрез което изчезване ще изчезне и вселената. Когато умрем, ще разберем това. Тези от вас, които вярват, могат да бъдат страшно изненадани от бога, който ще ги срещне. Не е този, когото представят по картинките, Бруно вижда това. Това е тъкмо богът на актуалната математическа безкрайност, на този безкраен конус, който обаче има един точен център и този център сме ние тук. Ето защо, бидейки в този вектор, около който се развива всеки възможен свят, с изчезването на всеки от нас, изчезва и този свят. Бруно е може би първият, който разказва това. И го разказва някак двойнствено – хем иронично и тъжно, хем тъжно, но и някак иронично и весело.
Бруно е homo duplex в литературата, в изказа си. В начина си на живот и в поведението си той е общо взето еднозначен. Поради това не го приемат, смеят му се, след това го изгарят, измиват си ръцете, а това, че сега далечните потомци на онези, които са се радвали на изгарянето на Бруно, му правят паметници, е в реда на нещата. Все пак двойнствените хора от Ренесанса насам не са изчезнали и няма да изчезнат. В този смисъл е факт в нашата културна традиция, че имаме една книга, която може да ни помогне да се отнасяме по този начин към всичко, което съществува, а именно в една пепеляна вечеря, в която не трябва да бъдем много официални, в която трябва да постим и да имаме в някакъв смисъл по-прилично отношение към света, да се опитаме да бъдем нагли в неговото обяснение – ние, постещите, знаем всичко за вселената, едни знаят повече, други знаят по-малко, но всеки от нас има качествено, тъждествено, истинно обяснение за света около себе си, без значение дали някой го харесва, или не. Бруно е един от първите, струва ми се дори първият, от Новото време, който загрява това нещо. И затова Хусерл ще каже, че от него всъщност тръгва и се загубва оня нравствен патос, който философията трябва да поддържа.