Гледна точка

Джуго

1958

На пощенската кутия на вратичката нищо не пишеше. Сигурно човекът тук отдавна не получаваше писма. Или пък всички го знаеха. Кой знае? Свалих черните очила от челото върху очите и влязох, без да чукам. Преди двайсет години надали бих посмял да вляза така.

Знаех името на домакина. Знаех и прякора му. Джуго. С това име беше известен в полицейските хроники и в летописите на подземния свят.

Сега, след двайсет години извън бизнеса, страшният Джуго представляваше едно обикновено деде със сълзящи очи, петна по ръцете и тънки като клечки крака. Само мустаците му, гъсти като ресните на еполети, издаваха старата му слава. Посрещна ме под лозницата, избърса с ръка мушамата на масата, настани ме да седна и бавно се запъти към кухнята. Върна се след пет минути. На мен носеше коняк, а на себе си – айрян. Явно отдавна беше изпил своето пиене.

– Какво има, момче? Защо ръчкаш старите ми кокали?

– Защото са ти вдигнали мерника – казах.

– Кои?

– Ченгетата.

– Като се сетя как ги правех луди, и още ме напушва смях. Представяш ли си – по време на разпит откраднах часовника на капитана и го пъхнах в джоба на полковника. Капитанът се усети по едно време, начумери се като облак, и каза, че ако аз съм му свил часовника, ще ми даде да закусвам филия, намазана с шкурка. Аз го посъветвах да провери в джоба на началника си. Полковникът, като чу как го бъзикам, несъзнателно бръкна в джоба си и хоп – извади солника. Такива ми ти работи. Весело време беше. Не като сега.

– Чели сме за такива работи по книгите. Познато нещо. Личи си школата. Хем как си личи. Ти откога не се занимаваш с простотии?

– Че откога? Поне от двайсет години.

– Защото ченгетата са се натъкнали на един канал за антики. И предполагат, че си замесен ти. Казват, че сегашните маниаци не могат да организират такава прекрасно функционираща мрежа.

– Кажи им на ченгетата да влязат в банята, да застанат срещу огледалото, да се прицелят и да гърмят, докато физиономиите им станат на сол. От двайсет години съм чист като сълза. Баста! Ха наздраве.

 И Джуго гаврътна айряна си като стакан с водка – на един дъх. Още един стар навик.

– Господин Джуго – казах. – Никой от младите не би се сетил да крие антични монети и златни украшения в замразено месо. Освен това – мащаба на разкопките. Копано е с багер. Четири могили били изкормени като зайци. И прочие, и прочие. Пратиха ме при теб, за да те уговоря да сътрудничиш. Това донякъде би могло да облекчи положението ти.

– Не те разбирам – ледено отвърна Джуго и в дъното на насълзените му очи блесна нещо от стоманата в погледа на предишния страшен тартор. – През последните години почти не излизам от къщи. Най-много да отида да пусна в събота тото. Просто си губиш времето. Ако ще пиеш, пий. Ако не – можеш да си вземаш шапката.

 Аз реших да отместя темата.

– Големи дъждове това лято – казах.

– Големи – съгласи се той.

– Имало страшно много кърлежи – продължих. – Невиждан бум от кърлежи. Страхотни епидемии от ку-треска, лаймска болест, марсилска треска. Главно сред иманярите. Бе защо не се пазят тези хора, не знам.

– Животът се обърка. Хората се объркаха. Преди беше ясно кой бяга и кой гони – каза глухо Джуго. – Сега не е като едно време.

– Тук си много прав. Но да се върнем на темата. Четох по вестниците, че съветвали хората да не вадят сами кърлежите, а непременно да посетят лекарски кабинет.

– Какво те е прихванало? – ядоса се моят събеседник. – Да не си се преквалифицирал в санитарен инспектор?

– Не съм още – казах. – Но ще ми се наложи.

Дори и мустакът с тежкия ореол на реликва не успя да скрие изненадата му. Както и черните очила – мойта. Защото изведнъж се сетих откъде идва прякорът му. Бях видял през прозореца на кухнята портрета, който висеше вътре на стената.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора