На пощенската кутия на вратичката нищо не пишеше. Сигурно човекът тук отдавна не получаваше писма. Или пък всички го знаеха. Кой знае? Свалих черните очила от челото върху очите и влязох, без да чукам. Преди двайсет години надали бих посмял да вляза така.
Знаех името на домакина. Знаех и прякора му. Джуго. С това име беше известен в полицейските хроники и в летописите на подземния свят.
Сега, след двайсет години извън бизнеса, страшният Джуго представляваше едно обикновено деде със сълзящи очи, петна по ръцете и тънки като клечки крака. Само мустаците му, гъсти като ресните на еполети, издаваха старата му слава. Посрещна ме под лозницата, избърса с ръка мушамата на масата, настани ме да седна и бавно се запъти към кухнята. Върна се след пет минути. На мен носеше коняк, а на себе си – айрян. Явно отдавна беше изпил своето пиене.
– Какво има, момче? Защо ръчкаш старите ми кокали?
– Защото са ти вдигнали мерника – казах.
– Кои?
– Ченгетата.
– Като се сетя как ги правех луди, и още ме напушва смях. Представяш ли си – по време на разпит откраднах часовника на капитана и го пъхнах в джоба на полковника. Капитанът се усети по едно време, начумери се като облак, и каза, че ако аз съм му свил часовника, ще ми даде да закусвам филия, намазана с шкурка. Аз го посъветвах да провери в джоба на началника си. Полковникът, като чу как го бъзикам, несъзнателно бръкна в джоба си и хоп – извади солника. Такива ми ти работи. Весело време беше. Не като сега.
– Чели сме за такива работи по книгите. Познато нещо. Личи си школата. Хем как си личи. Ти откога не се занимаваш с простотии?
– Че откога? Поне от двайсет години.
– Защото ченгетата са се натъкнали на един канал за антики. И предполагат, че си замесен ти. Казват, че сегашните маниаци не могат да организират такава прекрасно функционираща мрежа.
– Кажи им на ченгетата да влязат в банята, да застанат срещу огледалото, да се прицелят и да гърмят, докато физиономиите им станат на сол. От двайсет години съм чист като сълза. Баста! Ха наздраве.
И Джуго гаврътна айряна си като стакан с водка – на един дъх. Още един стар навик.
– Господин Джуго – казах. – Никой от младите не би се сетил да крие антични монети и златни украшения в замразено месо. Освен това – мащаба на разкопките. Копано е с багер. Четири могили били изкормени като зайци. И прочие, и прочие. Пратиха ме при теб, за да те уговоря да сътрудничиш. Това донякъде би могло да облекчи положението ти.
– Не те разбирам – ледено отвърна Джуго и в дъното на насълзените му очи блесна нещо от стоманата в погледа на предишния страшен тартор. – През последните години почти не излизам от къщи. Най-много да отида да пусна в събота тото. Просто си губиш времето. Ако ще пиеш, пий. Ако не – можеш да си вземаш шапката.
Аз реших да отместя темата.
– Големи дъждове това лято – казах.
– Големи – съгласи се той.
– Имало страшно много кърлежи – продължих. – Невиждан бум от кърлежи. Страхотни епидемии от ку-треска, лаймска болест, марсилска треска. Главно сред иманярите. Бе защо не се пазят тези хора, не знам.
– Животът се обърка. Хората се объркаха. Преди беше ясно кой бяга и кой гони – каза глухо Джуго. – Сега не е като едно време.
– Тук си много прав. Но да се върнем на темата. Четох по вестниците, че съветвали хората да не вадят сами кърлежите, а непременно да посетят лекарски кабинет.
– Какво те е прихванало? – ядоса се моят събеседник. – Да не си се преквалифицирал в санитарен инспектор?
– Не съм още – казах. – Но ще ми се наложи.
Дори и мустакът с тежкия ореол на реликва не успя да скрие изненадата му. Както и черните очила – мойта. Защото изведнъж се сетих откъде идва прякорът му. Бях видял през прозореца на кухнята портрета, който висеше вътре на стената.
